Винаги съм смятал, че в България празнуваме прекалено много празници по повод и без повод. А празниците са истински, когато не се случват всеки ден, всяка седмица, всеки месец…Когато са особено важна част от пътя на един човек, на едно семейство, на един народ. И все пак, ако сред тези дни, на които традиционно почиваме, защото са празнични, има един, който си заслужава наистина да празнуваме, за мен това е 24 май – денят на българската духовност, на българската просвета и култура.
Заради все още незабравената масовка от социалистическите години днес може би сме малко склонни да приемаме скептично този празник. Но ако трябва да изберем един ден и да наречем този ден българският празник, това трябва да бъде именно 24 май. Защо?
Ние българите обичаме да се бием в гърдите колко дълъг е нашият исторически път, как сме една от най-старите държави в Европа. Дали обаче си даваме сметка, че просъществуването на България от онези далечни VII-IX век до наши дни не би било възможно без изключителната държавническа далновидност на Борис I, без прозрението, че това, което може да осигури спояването на българската народност и пътят й през вековете не е оръжието, силата, властта, надделяването над съседите, а общата духовност, общият език, общата култура.
Затова едва ли има празник, по-значимо и непреходно свързан с България от деня на българската просвета и култура. На българската просвета и култура! Защото макар славянската писменост, която стои в основата на този празник, да е създадена от двама византийски сановници, по поръчка на византийския император, с идеята да бъде инструмент на византийската политика, макар първо да е направен опит тя да бъде наложена в Панония (нейде между днешна Словакия и днешна Унгария), решаващо за просъществуването й се явява именно приемането на делото на Кирил и Методий в България, по волята на Борис I, превръщането на това дело във форма на българска държавна политика. Поставянето на кирилската писменост в основата на консолидирането на българската народност, в основа на формирането на българската просвета и култура.
24 май е добър повод за равносметка, че именно това изключително прозорливо държавническо решение осигурява пътят ни напред. Че именно благодарение приемането на славянската писменост за писменост на българския народ, ние имаме нашето собствено място в Европа. Че това е нашият голям принос в европейското и световно културно наследство. И благодарение на своята духовна самобитност България минава през многото изпитания по дългия си исторически път. Пламъкът на българската духовност, а не оръжието, ни провежда и през мрачните години на турското робство. Повече от каквото и да е друго, това общо културно наследство ни прави българи.
Затова, имаме всички основания, без скрупули за каквито и да е руски, македонски и други претенции, гордо да смятаме, 24 май за най-светлия български празник. Защото славянската писменост съществува благодарение на България. Защото България съществува благодарение на славянската писменост. Защото през 1851 в Пловдив България започва да празнува първа денят на Св. Кирил като празник на своята духовност. Защото в нашия исторически път има тази особеност, формирането на една народност и мястото й във времето да стъпят преди всичко на духовността, на просветата и културата. Защото нямаме нищо по-ценно от тази самобитност, от тази наша българска душа, в основата на която е именно приемането на кирилската писменост за писменост на българите и българската държава. Затова, нека посрещнем 24 май като българският празник. Нека помним Борис I, този може би най-голям държавник, който България някога е имала. И нека да си дадем ясна сметка, че ако в наши дни допуснем неглижирането на просветата и културата да продължи, ако позволим у нас духовността да продължи да запада, българския народ не го чака нищо добро.
Ние българите обичаме да се бием в гърдите колко дълъг е нашият исторически път, как сме една от най-старите държави в Европа. Дали обаче си даваме сметка, че просъществуването на България от онези далечни VII-IX век до наши дни не би било възможно без изключителната държавническа далновидност на Борис I, без прозрението, че това, което може да осигури спояването на българската народност и пътят й през вековете не е оръжието, силата, властта, надделяването над съседите, а общата духовност, общият език, общата култура.
Затова едва ли има празник, по-значимо и непреходно свързан с България от деня на българската просвета и култура. На българската просвета и култура! Защото макар славянската писменост, която стои в основата на този празник, да е създадена от двама византийски сановници, по поръчка на византийския император, с идеята да бъде инструмент на византийската политика, макар първо да е направен опит тя да бъде наложена в Панония (нейде между днешна Словакия и днешна Унгария), решаващо за просъществуването й се явява именно приемането на делото на Кирил и Методий в България, по волята на Борис I, превръщането на това дело във форма на българска държавна политика. Поставянето на кирилската писменост в основата на консолидирането на българската народност, в основа на формирането на българската просвета и култура.
24 май е добър повод за равносметка, че именно това изключително прозорливо държавническо решение осигурява пътят ни напред. Че именно благодарение приемането на славянската писменост за писменост на българския народ, ние имаме нашето собствено място в Европа. Че това е нашият голям принос в европейското и световно културно наследство. И благодарение на своята духовна самобитност България минава през многото изпитания по дългия си исторически път. Пламъкът на българската духовност, а не оръжието, ни провежда и през мрачните години на турското робство. Повече от каквото и да е друго, това общо културно наследство ни прави българи.
Затова, имаме всички основания, без скрупули за каквито и да е руски, македонски и други претенции, гордо да смятаме, 24 май за най-светлия български празник. Защото славянската писменост съществува благодарение на България. Защото България съществува благодарение на славянската писменост. Защото през 1851 в Пловдив България започва да празнува първа денят на Св. Кирил като празник на своята духовност. Защото в нашия исторически път има тази особеност, формирането на една народност и мястото й във времето да стъпят преди всичко на духовността, на просветата и културата. Защото нямаме нищо по-ценно от тази самобитност, от тази наша българска душа, в основата на която е именно приемането на кирилската писменост за писменост на българите и българската държава. Затова, нека посрещнем 24 май като българският празник. Нека помним Борис I, този може би най-голям държавник, който България някога е имала. И нека да си дадем ясна сметка, че ако в наши дни допуснем неглижирането на просветата и културата да продължи, ако позволим у нас духовността да продължи да запада, българския народ не го чака нищо добро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар