2 август 1891

2 август 1891 е денят, който бележи началото на организираната политическа дейност на левицата в България. Шепа мечтатели се събират в подножието на старопланинския връх Бузлуджа, за да поставят основите на първата лява политическа партия у нас – БРСДП. В своя генезис и първите десетилетия на своето съществуване, българската левица не се отличава съществено от лявото в другите европейски страни, там където го има по това време. Тя изразява стремежа за социална справедливост, за солидарно решаване на проблемите на обществото, за гарантиране необходимите материални условия за свобода на личността, за осигуряване на нормални условия на работа за хората на наемния труд, за гарантиране на правата и интересите на работниците в отношенията с техните работодатели. В своето начало българската левица приема парламентарната демокрация и се бори за реализирането на своите идеи в избори, превръщайки се в една от основните политически сили само за период от 20 години.

По-късно, радикализирането на лявото в България също не е изолирано явление. Този процес може да се наблюдава в много други държави в Европа по същото време, в това число във Франция, в Италия, Германия, Испания. То не може да бъде разглеждано без да се отчетат и тенденциите на крайни действия на общественото статукво в България в онзи историческите момент, превратите от 1923 и 1934, политическите репресии, установяването на особен, силно отдалечен от демокрацията режим на управление, в основата на който стои фигурата на българския монарх – Борис III.

Как щеше да се развие българското общество и българската левица след Втората световна война в естествени условия, без разпределянето на страната в съветската зона на влияние и налагането на руски протекторат у нас, само можем да гадаем. Да осмисляме и разбираме лявото, да формираме отношението си към него единствено през призмата на периода на държавния социализъм от съветски тип обаче, не би било обективно. То е все едно да разбираме дясното през репресивните режими на Франко в Испания, на Пиночет в Чили, на Народния сговор и Александър Цанков в България. Разбира се, периодът на държавния социализъм от светски тип има своето голямо отражение. Както българското общество, така и българската левица са тежко поразени от него, левицата може би повече, отколкото обществото. Това обаче не следва да ни кара да зачеркваме априори лявото като ценности и идеи, като подход към решаването на проблемите на обществото, като перспектива за неговото развитие. То е неразделна част от съвременната демокрация, от прогреса на съвременното общество. То продължава да има своята актуалност и днес, когато е ясно повече от когато и да е, че сам по себе си пазарът не може да гарантира устойчиво развитие на цялото общество, от което печелят възможно най-широк кръг от хора. Когато е ясно, че без ефективно публично регулиране не може да има нито истинска свободна конкуренция, нито пълноценно и умерено използване на ресурсите, нито опазване на околната среда, нито достойни условия за живот на широкия кръг граждани.

На 2 август 2011 обаче, 120 години след началото на организираното присъствие на лявото в България, трябва да си дадем сметка, че българската левица е в изключително тежка криза, в която е поставено под въпрос нейното съществуване като ценности и идея в обществото, като политическа структура и влияние в политическия живот. И причината за тази критична ситуация е в самата левица, в неспособността й истински да се промени, да се освободи от демоните на тоталитарния режим, да се върне към същинския смисъл на лявото като идея и ценности. Кризата на лявото произтича от невъзможността то да отиде отвъд трибуквието на БСП. Защото това трибуквие не съответства на една същинска европейска левица. Защото една същинска европейска левица не може да сведе съществуването си до това да служи за добруването на аристокрацията на комунистическия режим, на обслужващия я репресивен апарат и на шмекерите, които са готови на всичко, за да забършат част от пая. Една истинска европейска левица не може да има разкрачено отношение към времето на несвобода, каквото е периодът на тоталитарния комунизъм. Да казва „ние сме променени“, а да е подвластна на същите схеми, на същите хора, на същите пороци, които познаваме от годините на комунизма. Да спекулира с ограничеността и носталгията, трупайки дивиденти от въздишки по Татовото време. Защото една истинска европейска левица не може да превърне корупцията, злоупотребите с публична власт и клиентелизма в същност на своето присъствие във властта. Да въведе плосък данък, да не си мръдне пръста за проблемите на здравеопазването, образованието, семейството, жилищата, монополите, налагането на заробващи за потребителите условия от банки, застрахователи, телекоми и доставчици на всякакви мрежови услуги. Защото управлението на една истинска европейска левица не може да се сведе до това да облагодетелстваш собствената си олигархия и разните тарикати, които са намерили как да се включат в корупционните схеми по трасето загробвайки обществото. Това е класическа фигура на една мафиотизирана и олигархична политическа реалност, на една лишена от обществен смисъл и съдържание партия, в каквато окончателно се е превърнала БСП. И 2 август 2011 е добър повод да си дадем сметка, че никой, който истински споделя ценностите и идеите на лявото не може да бъде съучастник в измамата, че такава,каквато е днес, БСП е носител на лявото. Защото левите ценности и идеи са последното нещо, което това трибуквие днес носи!

На фона на всичко това, за всеки, който споделя в себе си идеите на лявото, в обществен план стои въпросът: има ли шанс за реална европейска левица в България? Която да развива идеите на лявото в българското общество. Която принципно и последователно да отстоява тези идеи в българския политически живот. Отговорът на този въпрос е функция на това, дали у нас има достатъчно свободни, мислещи и способни да отстояват принципите си хора, които вярват в лявото, които са готови да сложат точка на БСП и да работят за едно ново начало на българската левица.