30 октомври 2011

Гласувайте, защото изборът е свобода!


Гласувайте, независимо за кого. Гласувайте дори с недействителна бюлетина, това също е позиция. Гласувайте, защото колкото и да е несъвършена, на моменти уродлива, демокрацията е СВОБОДА! И фактът, че колкото и перверзии да има, днес това кой да ни управлява се решава с нашия глас, означава, че все пак имаме свобода! Дори с отвратителните схеми за купуване на гласове, дори с опитите за манипулиране на избора, днес има избор и се решава с нашия глас! Затова нека гласуваме и с гласа си да пазим тази свобода, колкото и крехка да е тя. Да пазим възможността да продължим напред, а не да се връщаме отново и отново в схемите на лукавите кукловоди на миналото.


Единственият шанс някой ден да имаме нормални политически отношения, истински смислен, въодушевяващ избор, е да участваме, да имаме позиция, да бъдем активни. И с обществената си позиция да създаваме жива гражданска среда. Ако въпреки всички разочарвания и байганьовщини, запазим вяра в демокрацията и държим на свободата си, ако действаме като свободни граждани, ако гласуваме масово, рано или късно, ще имаме смислен и вдъхновяващ избор! В общество на активни и свободни граждани истински алтернативи рано или късно ще се родят. И ако днес един или друг от нас трябва да гласува без да има истинска алтернатива, нека през оставащите години до следващия избор не мрънка само в нета, пред телевизора или между приятели, нека не се оставя да го водят като овца, а да потърси как със своето участие, отделяйки от себе си, жертвайки някаква доза личен рахат, ден след ден, със своята позизиця и действия да участва в създаването на такава алтернатива, за която ще гласува с убеденост в един следващ избор.

13 октомври 2011

Защо няма да гласувам за Ивайло Калфин


Ивайло Калфин безспорно има определени плюсове на фона на общото тържество на посредствеността, на което сме свидетели в настоящата предизборна кампания. Аз лично, а убеден съм и всеки, който мисли с главата си и споделя реално ценностите на левицата, няма как да подкрепи такава кандидатура. Защо?

Калфин е емблема на всичко това, което представлява левица от 2000-2001 г. насам. На конформизма и безпринципността й. На реставрацията на комунистическата номеклатура и мрежите на ДС. На превръщането й в маша на олигархията. Калфин е типичен политически стерилен кадър от кариерата, той може със същия успех да обслужва всяка система. И да не забравяме, той беше неслучайна фигура в урпавлението "3-5-8", иначе казано Кабинетът "Станишев". И някак много невинно се опитват да ни накарат да забравим периода 2005-2009 с този кандидат. Да затворим страницата на едно унищожително за лявото време, време на вакханалия на корупцията, злоупотребите с публичен ресурс, шуробаджанащината, повсеместното назначаване на партийни некадърници, време на потъпкването на социалната идея в България. И аз лично отказвам да забравя, че г-н Калфин много удобно и уютно мълчеше и съучастваше на всичко, което се случи...Впрочем, този тип хора винаги правят това.

Да се подкрепи Ивайло Калфин означава да се реабилитира падението на лявото у нас, да се влее нов ресурс в мелницата за илюзии на официалната "левица". Така че, колкото и да се сипят дитирамби за качествата на Калфин, особено от драскачи на щат, представители на традиционната и нова партийна клиентела, за всеки свободен ляв човек, който мисли със собствената си глава, Калфин няма как да носи вяра и ентусиазъм, че нещо истинско се случва в левицата и в България.

25 септември 2011

СЛУЧАЯТ „КАТУНИЦА“


Събитията, които се разиграха през последните два дни в пловдивското село Катуница, поставят няколко тревожни въпроса, в адекватната реакция спрямо които, са заключени големи залози за нашето общество.

В България е налице трайна тенденция на разпад на реда и законността, породена от мащабните злоупотреби с публични ресурси и от превръщането на корупцията в основен механизъм на публични и частни отношения. Свидетели сме на разпад на публичното, на тотално неефективна регулация, която води до задълбочаване проблемите на общество в много посоки. Липсата на ефективна публична регулация и пълноценни форми на солидарност води до изпадането на все повече граждани в положение на социална изолация, в откъсването им от обществото и създава хранителна среда за всякакви крайности и беззакония. У немалко граждани тази ситуация води до формирането на крайни нагласи и до появата на готовност да подкрепят недемократични и репресивни решения за преодоляване на проблемите, които нашето общество има.

Един от аспектите на разпада на публичното регулиране в България, е неспособността на компетентните органи на държавата да реагират адекватно на престъпността. В частност, неспособността да се поставят там, където им е мястото, по-малки и по-големи мафиоти. И примери в това отношение за съжаление има много. Съвсем не най-значимият от тях е този на Кирил Рашков от Катуница, известен като „Цар Киро“. И все пак, случайното или не разсеяното отношение на органите на реда към този герой и неговата орда, доведе до трагичната смърт на едно момче в Катуница и катализира събитията, на които сме свидетели през последните дни. Това не е първият случай, в който по-голям или по-малък мафиот посяга на законността пред разсеяния поглед на органите на реда. Колкото и да не ми се иска да го видя обаче, именно ромският контекст на случаят в Катуница, предизвика особената реакция от вчера и днес. Защото съвсем не беше такава реакцията на будните български граждани в други подобни случаи от последните години. А и няма как да подминем особената стилистика по темата „цигани...мангали…престъпления…вън…смърт…сапун…“, която грозно се разрази в медии, интернет и някои от най-големите български градове. И именно тук се крие най-голямата опасност в случая „Катуница“. Защо?

Една от големите социални язви на нашето общество, е ситуацията на крайно социално изключване на гражданите от ромски произход. Става въпрос за граждани на Република България, които всъщност не са част от българското общество и живеят в друго социално-културно измерение. Дали и в каква степен определени традиции и социално-културни наслагвания, които гражданите от ромски произход имат, са фактор за това положение разбира се следва да бъде оценено. Но когато в едно общество се допусне определена компактна група граждани да изпаднат в подобна ситуация на социално изключване, това е обществен проблем, проблем на основаната част от обществото, която е достигнала по-напред в своето развитие. Отговорност на по-силния, на социално по-напредналия е да помогне на по-слабия. Отговорност на българското общество е да преодолее изключването, защото то създава предпоставки за дестабилизация и социален взрив. Особено, когато катастрофалното социално изключване кореспондира с етнически елемент, което прави положението още по-опасно.

Проблемът със социалното изключване на гражданите от ромски произход има особена конотация, тъй като той кореспондира с една друга страница от съвременната българска реалност, която ние традиционно и лековерно заобикаляме – у нас съществуват сериозни расистки нагласи спрямо гражданите от ромски произход. Твърде много хора в България живеят с трайно вкоренената представа, че гражданите от ромски произход са някъде по-средата в еволюцията между човека и маймуната, по-близо до маймуната, отколкото до човека. И видите ли, те са изначално обречени на асоциално поведение, противообществени прояви и безделие, „защото така живеят от векове“. Както и да си обясняваме подобна гледна точка нейде в нашето съзнание, трябва в крайна сметка да е ясно едно – подобно разбиране е откровена форма на расизъм! Да считаш определен човешки индивид за по-низш от теб и изначално обречен на поведение в разрез с общите порядки поради негови биологични характеристики е расизъм! А да бъдеш расист, означава, да приемеш изначално потъпкването на човешката личност, означава да нямаш чувство за свободата на личността.

Нещо по-страшно, твърде много хора в България не просто се отдават на расистки отклонения в лична среда, твърде много хора си позволяват публично да отстояват, че проблемът със социалната изолация на българските граждани от ромски произход трябва да се реши чрез насилствени мерки. Появата на подобни твърдения в публичното пространство не може да бъде подминавана като някаква екзотика или криворазбрана форма на свобода на словото. Тя създава хранителна среда за екстремистки тенденции в обществото и поставя под въпрос основни елементи на етническия мир и демокрацията. Да се отстоява публично посегателството над свободата на личността и физическата неприкосновеност на друго човешко същество е престъпление, което трябва да се преследва с цялата строгост на закона. Още по-тревожно е подобно поведение, когато то е мотивирано на етническа основа. И е крайно време прокуратурата да забележи, че все повече хора си позволяват публично да осъществяват престъпления по чл. 162 или чл. 320 от Наказателния кодекс.

И още, на българската политическа сцена има хора, които последователно се опитват да трупат политически дивиденти като системно се упражняват в агресивна расистка реторика, подбуждаща към дискриминация, расова и етническа омраза. Подобно поведение е повече от безотговорно и изключително опасно. То е престъпление по Наказателния кодекс на Република България и е крайно притеснително, че Прокуратурата се прави, че съответните норми на наказателното законодателство не съществуват. Наслагването във времето на подобни прояви в публичното пространство катализира расистки и неонацистки нагласи сред определена част от българското общество и крие опасността от мрачни сценарии за страната, в съчетание с други тежки проблеми, които България има. Събитията от последните два дни илюстрират това повече от красноречиво.

Случаят в Катуница и последвалите събития доказват по болезнен начин още нещо – сериозните слабости, които съществуват в системата на МВР. При положение, че разполага с апарат от над 60 хил. души (България е на челно място в ЕС по брой на полицаи на глава от населението!!!) и че служителите получават прилични за публичния сектор възнаграждения, системата на вътрешна сигурност е повече от неефективна. Докато патрулни коли и охранителна полиция висят на всеки ъгъл и чакат на пусия зад всеки завой (никъде другаде, където съм бил не съм видял толкова полиция по улиците!!!), за да „контролират“ МПС, адекватно противодействие не е налице нито на дребната, нито на тежката престъпност. В конкретния случай, който разтърси страната, един отдавна познат на органите на реда герой и неговия престъпен антураж са оставени години наред да вършат най-различни беззакония, а когато след поредния тежък случай в Катуница напрежението достига своя връх, полицията цял ден седи и чака избухването на масови безредици, докато извършването им се подготвя часове наред в интернет, пред очите на всички! Футболни агитки тържествено обявяват, че след края на мача на любимия отбор, няколко часа по-късно!!!, ще отидат в Катуница!!! И вместо да вземе адекватни мерки, за да пресече безредиците и да не допусне разпалване на етническо напрежение, полицията оставя тълпата да пали и руши „за да се изпусне напрежението“!!! Въображението ми не позволява да си представя как точно подобен поход ще допринесе за утвърждаване на законността и опазването на обществения ред, съжалявам…

От жизнено значение за българското общество е да осмисли същността и реалните измерения на проблемите, които се преплитат в случаят „Катуница“ от последните дни. Извършителите на престъпления трябва да бъдат разбира се осъдени и наказани. И тези, които убиват, защото се чувстват безнаказани, дори да се опитват да се крият зад етническия си произход. И тези, които разпалват етническа омраза и пристъпват към насилие на етническа основа или просто дават простор на вандалската си природа. Особено важно е да бъдат изправени пред дължимата отговорност тези политици и публични личности, които спекулират с етническата карта и безразсъдно се опитват да палят етнически конфликти. От изключително значение е и това, нашето общество да осмисли и реагира адекватно на проблема със социалното изключване на гражданите от ромски произход. Утвърждаването ни като цивилизована и демократична държава, част от Европа и развития свят, предполага да формулираме адекватна политика на солидарност за преодоляване на социалното изключване на ромите и да пресечем решително всяка тенденция на расизъм, неонацизъм и отстояване на насилието като отговор на проблемите, които страната ни има. Крайно време е също в системата на МВР да има реална реформа, из основи, защото такава, каквато е понастоящем, тя очевидно не работи ефективно. А без адекватна система за вътрешна сигурност не може да има нито реална борба с престъпността, нито обществен ред и законност.

P.S. Нека се преклоним пред паметта на двете загинали момчета. И нека не допускаме профанията, безрасъдството и откровената неандерталщина да лишат България от едно от най-ценните неща, които има - толерантността и етническия мир, на които се радва.

02 август 2011

2 август 1891


2 август 1891 е денят, който бележи началото на организираната политическа дейност на левицата в България. Шепа мечтатели се събират в подножието на старопланинския връх Бузлуджа, за да поставят основите на първата лява политическа партия у нас – БРСДП. В своя генезис и първите десетилетия на своето съществуване, българската левица не се отличава съществено от лявото в другите европейски страни, там където го има по това време. Тя изразява стремежа за социална справедливост, за солидарно решаване на проблемите на обществото, за гарантиране необходимите материални условия за свобода на личността, за осигуряване на нормални условия на работа за хората на наемния труд, за гарантиране на правата и интересите на работниците в отношенията с техните работодатели. В своето начало българската левица приема парламентарната демокрация и се бори за реализирането на своите идеи в избори, превръщайки се в една от основните политически сили само за период от 20 години.


По-късно, радикализирането на лявото в България също не е изолирано явление. Този процес може да се наблюдава в много други държави в Европа по същото време, в това число във Франция, в Италия, Германия, Испания. То не може да бъде разглеждано без да се отчетат и тенденциите на крайни действия на общественото статукво в България в онзи историческите момент, превратите от 1923 и 1934, политическите репресии, установяването на особен, силно отдалечен от демокрацията режим на управление, в основата на който стои фигурата на българския монарх – Борис III.


Как щеше да се развие българското общество и българската левица след Втората световна война в естествени условия, без разпределянето на страната в съветската зона на влияние и налагането на руски протекторат у нас, само можем да гадаем. Да осмисляме и разбираме лявото, да формираме отношението си към него единствено през призмата на периода на държавния социализъм от съветски тип обаче, не би било обективно. То е все едно да разбираме дясното през репресивните режими на Франко в Испания, на Пиночет в Чили, на Народния сговор и Александър Цанков в България. Разбира се, периодът на държавния социализъм от светски тип има своето голямо отражение. Както българското общество, така и българската левица са тежко поразени от него, левицата може би повече, отколкото обществото. Това обаче не следва да ни кара да зачеркваме априори лявото като ценности и идеи, като подход към решаването на проблемите на обществото, като перспектива за неговото развитие. То е неразделна част от съвременната демокрация, от прогреса на съвременното общество. То продължава да има своята актуалност и днес, когато е ясно повече от когато и да е, че сам по себе си пазарът не може да гарантира устойчиво развитие на цялото общество, от което печелят възможно най-широк кръг от хора. Когато е ясно, че без ефективно публично регулиране не може да има нито истинска свободна конкуренция, нито пълноценно и умерено използване на ресурсите, нито опазване на околната среда, нито достойни условия за живот на широкия кръг граждани.


На 2 август 2011 обаче, 120 години след началото на организираното присъствие на лявото в България, трябва да си дадем сметка, че българската левица е в изключително тежка криза, в която е поставено под въпрос нейното съществуване като ценности и идея в обществото, като политическа структура и влияние в политическия живот. И причината за тази критична ситуация е в самата левица, в неспособността й истински да се промени, да се освободи от демоните на тоталитарния режим, да се върне към същинския смисъл на лявото като идея и ценности. Кризата на лявото произтича от невъзможността то да отиде отвъд трибуквието на БСП. Защото това трибуквие не съответства на една същинска европейска левица. Защото една същинска европейска левица не може да сведе съществуването си до това да служи за добруването на аристокрацията на комунистическия режим, на обслужващия я репресивен апарат и на шмекерите, които са готови на всичко, за да забършат част от пая. Една истинска европейска левица не може да има разкрачено отношение към времето на несвобода, каквото е периодът на тоталитарния комунизъм. Да казва „ние сме променени“, а да е подвластна на същите схеми, на същите хора, на същите пороци, които познаваме от годините на комунизма. Да спекулира с ограничеността и носталгията, трупайки дивиденти от въздишки по Татовото време. Защото една истинска европейска левица не може да превърне корупцията, злоупотребите с публична власт и клиентелизма в същност на своето присъствие във властта. Да въведе плосък данък, да не си мръдне пръста за проблемите на здравеопазването, образованието, семейството, жилищата, монополите, налагането на заробващи за потребителите условия от банки, застрахователи, телекоми и доставчици на всякакви мрежови услуги. Защото управлението на една истинска европейска левица не може да се сведе до това да облагодетелстваш собствената си олигархия и разните тарикати, които са намерили как да се включат в корупционните схеми по трасето загробвайки обществото. Това е класическа фигура на една мафиотизирана и олигархична политическа реалност, на една лишена от обществен смисъл и съдържание партия, в каквато окончателно се е превърнала БСП. И 2 август 2011 е добър повод да си дадем сметка, че никой, който истински споделя ценностите и идеите на лявото не може да бъде съучастник в измамата, че такава,каквато е днес, БСП е носител на лявото. Защото левите ценности и идеи са последното нещо, което това трибуквие днес носи!


На фона на всичко това, за всеки, който споделя в себе си идеите на лявото, в обществен план стои въпросът: има ли шанс за реална европейска левица в България? Която да развива идеите на лявото в българското общество. Която принципно и последователно да отстоява тези идеи в българския политически живот. Отговорът на този въпрос е функция на това, дали у нас има достатъчно свободни, мислещи и способни да отстояват принципите си хора, които вярват в лявото, които са готови да сложат точка на БСП и да работят за едно ново начало на българската левица.

24 май 2011

24 МАЙ - БЪЛГАРСКИЯТ ПРАЗНИК


Винаги съм смятал, че в България празнуваме прекалено много празници по повод и без повод. А празниците са истински, когато не се случват всеки ден, всяка седмица, всеки месец…Когато са особено важна част от пътя на един човек, на едно семейство, на един народ. И все пак, ако сред тези дни, на които традиционно почиваме, защото са празнични, има един, който си заслужава наистина да празнуваме, за мен това е 24 май – денят на българската духовност, на българската просвета и култура.

Заради все още незабравената масовка от социалистическите години днес може би сме малко склонни да приемаме скептично този празник. Но ако трябва да изберем един ден и да наречем този ден българският празник, това трябва да бъде именно 24 май. Защо?

Ние българите обичаме да се бием в гърдите колко дълъг е нашият исторически път, как сме една от най-старите държави в Европа. Дали обаче си даваме сметка, че просъществуването на България от онези далечни VII-IX век до наши дни не би било възможно без изключителната държавническа далновидност на Борис I, без прозрението, че това, което може да осигури спояването на българската народност и пътят й през вековете не е оръжието, силата, властта, надделяването над съседите, а общата духовност, общият език, общата култура.

Затова едва ли има празник, по-значимо и непреходно свързан с България от деня на българската просвета и култура. На българската просвета и култура! Защото макар славянската писменост, която стои в основата на този празник, да е създадена от двама византийски сановници, по поръчка на византийския император, с идеята да бъде инструмент на византийската политика, макар първо да е направен опит тя да бъде наложена в Панония (нейде между днешна Словакия и днешна Унгария), решаващо за просъществуването й се явява именно приемането на делото на Кирил и Методий в България, по волята на Борис I, превръщането на това дело във форма на българска държавна политика. Поставянето на кирилската писменост в основата на консолидирането на българската народност, в основа на формирането на българската просвета и култура.

24 май е добър повод за равносметка, че именно това изключително прозорливо държавническо решение осигурява пътят ни напред. Че именно благодарение приемането на славянската писменост за писменост на българския народ, ние имаме нашето собствено място в Европа. Че това е нашият голям принос в европейското и световно културно наследство. И благодарение на своята духовна самобитност България минава през многото изпитания по дългия си исторически път. Пламъкът на българската духовност, а не оръжието, ни провежда и през мрачните години на турското робство. Повече от каквото и да е друго, това общо културно наследство ни прави българи.

Затова, имаме всички основания, без скрупули за каквито и да е руски, македонски и други претенции, гордо да смятаме, 24 май за най-светлия български празник. Защото славянската писменост съществува благодарение на България. Защото България съществува благодарение на славянската писменост. Защото през 1851 в Пловдив България започва да празнува първа денят на Св. Кирил като празник на своята духовност. Защото в нашия исторически път има тази особеност, формирането на една народност и мястото й във времето да стъпят преди всичко на духовността, на просветата и културата. Защото нямаме нищо по-ценно от тази самобитност, от тази наша българска душа, в основата на която е именно приемането на кирилската писменост за писменост на българите и българската държава. Затова, нека посрещнем 24 май като българският празник. Нека помним Борис I, този може би най-голям държавник, който България някога е имала. И нека да си дадем ясна сметка, че ако в наши дни допуснем неглижирането на просветата и културата да продължи, ако позволим у нас духовността да продължи да запада, българския народ не го чака нищо добро.

23 май 2011

За Френската с любов


За мен е особено удоволствие да бъда на днешната 20 годишнина на Френската езикова гимназия. Не само защото това е ценен повод да срещна приятели, които не съм виждал отдавна, да видя хора, с които ме свързват спомени от щастливи години, а защото годишнината на училище като нашата Френска гимназия е събитие от особено значение. Някои ще кажат, че 20 години не са толкова много. И формално може би е така. Но въпросът е не толкова колко години са минали от съществуването на едно училище, а какво то е изградило през тези години. А за своите 20 години нашата гимназия постигна немалко. При това във време смутно. Когато образованието и знанието съвсем не бяха, а и все още не са приоритет на публичното действие в нашата страна.

Докато търкаме училищните чинове, докато дните и седмиците се нижат между уроци, нови думи, изпитване, контролни, в очакване на ваканциите, на завършването и абитюрентската, ние едва ли си даваме сметка, колко ценна част от живота на всеки от нас са годините в гимназията. Не само заради безгрижните мигове на детството, екскурзиите, купоните, заради приятелствата, неподвластни на времето, които се създават именно в тези години. А и защото именно този период от живота определя в много голяма степен, и с това, което сме научили, и с това, което сме пропуснали, какъв ще е нашият път в годините след гимназията. Не просто като знания, компетентност, работа, кариера. Но също като това, което всеки от нас е като характер, личност, човещина, част от обществото.

А ние, които сме минали през Френската гимназия в този основополагащ етап от нашия път, сме имали шанса да направим това в училище, което не е като всяко друго. Не толкова, защото Френската гимназия има авторитета на престижно учебно заведение, не защото сме били изправени пред сериозното изпитание на кандидатските изпити преди да прекрачим прага на гимназията, има и други такива училища. Нашата гимназия не е като всяка друга, защото тя дава нещо много ценно, което друго училище в Пловдив не може да даде – ключът към Франция и френската култура. Ключът към ценности, мислене, стойности на обществени отношения, които са ядрото на съвременната цивилизация, на развития свят, на това, което е Обединена Европа. Защото благодарение на френския език, благодарение на чувството за Франция, на погледа към света през призмата на „френското изключение“, ние имаме шанса да не бъдем част от всепроникващия модел на примитивен меркантилизъм и доволна посредственост, окъпана в полуфабрикатна музика, телевизия, филми и шоу програми. Затова ние, които сме минали през Френската гимназия през тези 20 години и вие, приятели, които сте днес в нея, има защо да отбележим по подобаващ начин този юбилей. Това не е ден като всеки друг, защото Френската не е гимназия като всяка друга, защото нашето училище стана това средище на франкофонията в Пловдив и България за сравнително кратък период от време.

На този празничен ден, особено внимание дължим на нашите учители! Защото успехът на Френската гимназия е тяхно дело. Защото учителите са тези, които освен знанията по френски и всички други материи, които дават, и без които гимназията не би могла да е на висота, учителите са тези, които създават особената среда на човечността и духа, която за мен, а сигурен съм и за много други е била Френската гимназия. Затова позволете ми привилегията, бидейки пред микрофона, да им благодаря за всичко, което са направили и правят, и да ги поздравя с 20 годишнина на гимназията! Уважаеми учители, този празник е пред всичко ваш празник! Нашата признателност е най-малкото, което можем да дадем затова, че въпреки всички трудности на времето, в което живеем, сте избрали и вървите по трънливия път на призванието да бъдеш учител!

И преди да завърша, бих желал да се обърна към официалните гости на нашата годишнина. Надявам се искрено, че за вас това не е просто поредното медийно събитие. На днешния ден лично аз, а мисля и много други хора в тази зала искат да знаете едно: нашият град и нашата страна имат нуждата от училища като Френската гимназия. Имат нужда от достойна учителска професия, от мотивирани учители, от добри материални условия в училищата. Имат нужда на образованието не само на думи и по официални поводи, да се отдава поне толкова значение, колкото на строежа на поредния лот от магистрала, на поредния мол или инвестиционен проект. Без такива училища България е обречена да бъде призрак от отминало време, тъжен пример как една държава, проправила си път в историята благодарение на просветата, културата и духовността, може да пропадне точно благодарение на загърбването на този жив огън, до място на картата, където някакви хора живеят едновременно без общи ценности, без солидарност, неспособни да вървят заедно напред. Ваш дълг е да не допускате това! И едно от големите постижения на Френската гимназия е, че въпреки всички превратности на времето, всички антиусловия на работа, от нашата гимназия излизаха и продължават да излизат подготвени личности, способни да вървят напред не само за себе си, но и за другите.

Това, което искам да пожелая накрая, защото няма юбилей без пожелания разбира се, e Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент-Екзюпери“ да остане това средище на знанието, на франкофонията, на будните личности, което беше през изминалите години! Но също така, искам да пожелая, тези будни личности, които завършват гимназията, да има защо да останат да живеят в Пловдив, в България! И един ден децата им, нашите деца да получат от Френската гимназия това, което получихме ние!

Честит празник на всички!

Пловдив, 20 май 2011 г.

P.S.Това е словото, което имах честа и удоволствието да произнеса по повод 20-та годишнина на ФЕГ "Антоан дьо Сент-Екзюпери" на официалното честване, организирано в Театъра в Пловдив.

22 май 2011

СБЛЪСЪЦИТЕ ПРЕД СОФИЙСКАТА ДЖАМИЯ И ДЕМОНИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД



Сблъсъците между привърженици на „Атака“ и мюсюлмани, събрали се за петъчна молитва в Софийската джамия, макар гарнирани с порядъчна доза истерия от един добре познат болен персонаж, не следва да бъдат разглеждани като поредната гротеска на нашата политическа реалност, като поредната клоунада, която цели да запълни липсата на истинска политика в нашия обществен живот. Те са опасен прецеден, червен сигнал за заплахата от много по-тежки и драматични проблеми, пред които България може да бъде изправена. Те са симптом за все по-тежката фаза на социална деградация и разпад, в които нашето общество потъва.

Независимо от това, какви точно са елементите на задкулисен сценарий, продуцентски принос и режисура, сблъсъкът пред Софийската джамия в петък е много тъжен и опасен прецедент! Никога в съвременната история на България, ако изключим един подобен девиантен сюжет на други „патриоти“, кандидати за кървава слава в Бургас преди няколко седмици, в българското общество не е имало организирана агресия на верска основа. При това институционализирана в политическа проява на парламентарна партия, резултат на определено целенасочено и организирано политическо поведение. В една държава, която претендира да е основана на правата на човека, да е правова държава и която е част от Обединена Европа, подобно събитие е крещящо грозно и неоправдано. В една държава, в която мирно живеят граждани, носители на различна религиозна традиция, православни, католици и протестанти християни, мюсюлмани, евреи, събитие, като насилието от пред Софийската джамия е повече от притеснително. Още повече, когато тази държава се намира на прага между Европа и Азия. Когато нейн съсед е една от най-големите и влиятелни държави, в която живеят основно мюсюлмани, когато на един хвърлей разстояние от нея е целият арабски свят.

Затова въпросът за отговорността на „Атака“ и нейния лидер, за това, което се случи в петък, трябва да бъде поставен с абсолютна решителност и категоричност. Дали един или друг съзнава свойството и значението на действията си и може да ръководи съзнателно собственото си поведение и това на неговите привърженици или трябва да се намесят компетентните здравни органи, оттам нататък следва да бъде решено. И когато говорим за сблъсъкът, който предизвикаха на 20 май Сидеров и Cие, трябва да ясно, че дори да е имало провокатори, хора с тръби и т.н. елементи на конспирацията, това по никакъв начин не променя фактите, че една парламентарна партия организира целенасочено в деня, в които в се провежда основната религиозна практика на едно от официалните вероизповедания в България, пред вратите на молитвения дом на това вероизповедание, митинг, за да всява негативизъм, да сее обиди, да разпалва омраза и противопоставяне. Подобни действия влизат в разрез с конституцията и законите на Република България. Нарушават Европейската конвенция за правата на човека. И грубо погазват основни принципи, на които почива ЕС. Те в частност влизат в обхвата на няколко текста от наказателния кодекс и простичко казано представляват форма на престъпление. Въпрос на ред и законност е прокуратурата и органите на реда да защитят основните елементи на правния ред, установен в България. Да видим как ще го направят.

На фона на събитията от петък, не може да бъде отминат въпросът, кой и защо даде разрешение „Атака“ да провежда митинг пред основния религиозен храм на едно законно признато вериозиповедание в София. В най-добрият случай, сме изправени пред поредното доказателство за тежката липса на компетентност и способност за отговорно управление на представителите на партията на Бойко Борисов.

В социален план, събитията от петък, както и редица други инциденти от последните месеци, говорят за появата у нас на изключително опасна тенденция на крайно поведение на безчовечност, примитивизъм, агресия, антидемократичност, която твърде много прилича на ранен неонацизъм. Нападенията над „Свидетелите на Йехова“ в Бургас, пребитото до смърт в София момче, защото приличало на гей, нападенията над граждани от ромски произход и вече традицонните атни-цигански акции на ВМРО, опитите за разпалване на православен фундаментализъм от сановници на БПЦ, като „пловдивският митрополит“ Николай, са израз на определена насока и тенденция на развитие сред част от българското общество, която не вещае нищо добро. Ако не реагираме навреме на тези симптоми, ако законът не бъде приложен с цялата възможна строгост спрямо хората, които поставят под въпрос устоите на демокрацията, толерантността и мирното съвместно съществуване на граждани с различен етнически произход и различни религиозни традиции в България, нашата страна я чакат драматични дни.

В разбирането на това, което случва днес обаче, трябва добре да си дадем сметка, че наченките на неонацизъм, че формите на политически и религиозен примитивизъм, имат своите корени във всичко, което се случи в България през последните 20 години. В начина, по който започна, протече и продължава да се развива т.нар. преход (защото той не е приключил, уважаеми добре платени г-да социолози-манипулатори, по съвместителство радетели на държавно протежиран голф туризъм). В изкуственото начало на промените, в това, че в тяхната основа стои целенасоченото, добре организирано и многопластово действие на тайните служби на комунистическия режим в България, под диктовката на руските колеги КГБ-исти, да се имитират демократични реформи, да създадат привидни политически алтернативи, да се организира така преразпределяне на собствеността чрез задгранични дружества, псевдо-приватизация и откровени злоупотреби, че комунистическата върхушка да продължи да контролира играта, да остане седнала на главата на обществото, да продължи да паразитира, така, както само тя може. В този процес разбира се, различни актьори, играят различна роля. Едни са реформирани леви, други демократи, трети синдикалисти, четвърти бизнесмени, собственици на медии, журналисти. Когато първата версия на тази пиеса достигна пределите на своята гледаемост, се появиха царисти, пожарникари, консерватори (разбирай бивши директори на консервни фабрики, преквалифицирани в нови консерватори) и „атакисти“. Разбира се, при осъществяването на различните елементи на сценария, бяха увлечени и нищо неподозиращи хора, донкихотовци, рамантици, които, в момента, когато станеха опасни за режисираната игра, бяха неутрализирани по един или друг начин. Ако сами не се откажеха, отвратени от реалността, която осъзнават. Има ги естествено и присъщите на всяко време и всяка система хора жадни за пари, слава, кариера. Те впрочем са вторият определящ зловреден елемент, без който цялата деградация на прехода не би била възможна. В крайна сметка в играта влязоха дори хора, откровено луди.

Отвъд едно или друго късче от пъзела обаче, трябва да бъдем способни да видим общата картина. Отвъд едно или друго дърво, трябва да видим гората. Дирижираните промени, подчинени на запазването на властта и водещата роля на върхушката на режимът от преди 1990 г. , доведоха до постоянни злоупотреби с публичната власт и публичния ресурс, до хронична неефективност на публичното регулиране в България, до ерозия на публичното, до оформяне на „нов“ елит от негодни да водят напред обществото хора. Те направиха българската държава неспособна да изпълнява надеждно основните функции, които всяка държава има. Създадоха малко богати, някакъв дял борещи си с известен успех с живота хора и основно, по-малко, повече или крайно бедни. Превърнаха българската действителност в празник на антиценности, на посредственост, беззаконие, безчовечност. Доведоха до превръщането на преобладаващата част от медийното пространство в жълто-кафява силно миришеща клоака. Доведоха до тържество на материалното и парвенющината, изразена в ултралуксозни коли и заведения, до превръщането на модела „жива гумена кукла“ във формула за успех, до налагането на чалгата като основно проявление на „култура“…

Това е картината на социалната деградация, на обществения разпад, на отдалечаването ни от Европа и развития свят, който протича в България днес. Част от този процес, много опасна част от него, са събитията от последните дни. Ако не разберем това, ни чакат още много подобни премеждия. Ако не осъзнаем, че драмата ни днес, е че сме се поставили в състояние да избираме между всепроникващата профанщина на една милиционерско-селска власт и „алтернативата“ на доказаната политическа безпринципност, лицемерие и превърната във философия на властта корупция. При избора между такива варианти, няма защо да се чудим, че на сцената идва политическата крайност и примитивизъм. Започва проявата на наченки на неонацизъм и може би най-голямото богатство, което имаме – моделът на етническа и верска толерантност, е поставено под въпрос.

На целия този фон, има обаче и нещо, което радва. Въпреки всичките демони, които господстват над българския преход, в България има кълнове на демократично мислене, ценности, култура и отношение към действителността. Има хора, които въпреки всички сценарии, режисура и пиеси на посткомунистическата реалност, носят в себе си чувства и разум за европейското и демократично развитие на страната ни. В тях е шансът да бъде спрян процесът на обществен разпад и да се даде друга перспектива за развитието на българското общество. Дали, как, в каква форма те могат да влияят на българската действителност, едва ли днес има въпрос по-труден от този. За себе си съм сигурен в едно. Най-важното е всеки, който носи идеите на хуманизма, демокрацията и европейското развитие на България, да не мълчи, да не самоизключва от това, което се случва в обществото, да не се предава пред всепроникващата сила на простащината, профанството и посредствеността. Да бъде публично активен. Да търси и малките, отделни, конкретни възможности да влияе. Да подкрепя другите, които носят основните негови ценности, дори да има едни или други неща, които ни отличават, които в нормална европейска среда биха ни поставили от различни страни на „барикадата“. Защото днешното голямо изпитание у нас, не е изпитанието на лявото или дясното, на сини, жълти или червени, на християни или мюсюлмани, на българи, турци или роми. Голямото изпитание, пред което сме изправени днес, е ще има ли в България европейска демократична държава или българското общество ще остане подвластно на демоните на прехода, продължавайки да потъва във все по-дълбока деградация и разпад.

P.S. Моята лична болка, като човек, който споделя ценностите и идеите на лявото, колкото ме възмущава примитивизмът и варварството на „Атака“ и разните псевдопатриоти, толкова ме бунтува и тоталната липса на адекватна политическа реакция вляво. За мен това е поредното доказателство, че БСП и официалната левица нямат нищо общо с истинските стойности на лявото. Че са негово отрицание и основен фактор за тежкото компрометиране на социалната перпсектива за България.

P.P.S. Да обичаш, означава да бъдеш позитивен, да носиш топлина, да създаваш. Няма обич там, където има разделение, омраза, отричане на другия. Не обича този, който посяга със сила, този който руши. Всички, които се представят за „патриоти“, „националисти“ и „родолюбци“, които сеят разделение, негативизъм и омраза, със сигурност не обичат България. И са последните в тази държава, които имат право да говорят за българщина, патриотизъм, родолюбие. Те нямат и една милионна част от чувството за родината на българските турци, които казват: „Аз съм турчин и моята родина е България“.

11 януари 2011

ВЪПРОСИ, КОИТО СМУЩАВАТ


Едно известно време избягвах да давам ухо и да коментирам твърденията за полицейщина в управлението на Б.Б. Първо, защото тези твърдения тръгнаха на ангро, в момент, когато нямаше публични белези за нещо подобно. Второ, защото идваха от евтини популисти, опитващи да симулират опозиционна дейност. За съжаление, във времето започнаха да се натрупват факти и да се откриват зависимости между тях, които неизбежно налагат поставянето на някои въпроси, които смущават. Въпроси повече от актуални след разразяването на сюжета със „здравословния контрол“ чрез СРС на някои висши длъжностни лица и особено след реакцията на министър-председателя на този проблем.

1. Смята ли наистина министър-председателят, че използването на специални разузнавателни средства е инструмент на политически отношения и на управлението? Защото в никоя демократична държава това не може да е така.

2. Смята ли наистина министър-председателят, че управлението в една демократична държава се основава на всяването на постоянен стрес и страх у хората, в това число у служителите в публичната администрация или членовете на правителството? Защото в никоя демократична държава това не може да е така.

3. Наистина ли, за да гарантира ефективната и пълноценна работа на своя кабинет, Г-н Премиера има нужда от средствата на наказателното производство? Какви изводи следва тогава да си правим за членовете на този кабинет? За качествата и основните им характеристики? Какви изводи трябва да си правим за неговите способности да формира и ръководи силен и годен да развива страната управляващ екип? Защото в една демократична държава негодността на някой да управлява не може да се компенсира със СРС.

4. Върху каква част от членовете на кабинета и други висши длъжностни лица са прилагани СРС? Какви доказателства са събрани с тези СРС? Колко конкретни производства са стигнали до някакъв конкретен и ефективен краен резултат? Защото, ако делът на подслушвани висши сановници на публичната власт се окаже твърде голям, е налице огромен проблем от гледна точка на това, какво се случва с демократичната държава в България.

5. Защо е налице странна зависимост между реакциите на определени обществени сектори, гилдии, професионални общности и насочването на разследвания и операции срещу лица от съответните сектори, гилдии, професионални общности? Защо в основен метод на работа се превръща публичното оповестяване на подобни операции, преди да са налице каквито и да е годни да издържат пред съд доказателства? Дали нейде високо из етажите на властта не битува разбирането, че когато някой реагира, спори, критикува, трябва да бъде превантивно зашлевяван като криминал, за да тече успешно управлението?

6. Защо е налице странна зависимост между протичането на разследвания срещу определени представители на предходното управление и това, доколко представителите на предходното управление са се стаили и са петимни да си харчат мирно и тихо инкасираното без да създават проблеми в настоящия момент? Една Емилия Масларова ли беше жрицата на беззаконието в основаното на тотална корупция управление „Станишев“? Сещам се за поне няколко членове на предишния кабинет, за които беше публична тайна каква безпардонна корупция толерират, развиват и използват в своите министерства, за които днес правоприлагащите и правораздаващите органи забравиха. Те нищо не били подписвали! Е свидетели няма ли? Единият подпис ли доказва връзката на едно лице с извършването на престъпление?

7. Защо за осъществяването на разследвания, разкриването на престъпни схеми, прилагането на СРС, задържането на хора, продължава да се разчита на хора с милиционерски навици, опит и манталитет? Хора, които отдавна са доказали, че грам качествен доказателствен материал не могат да съберат? Защото нямат необходимата правна подготовка. Защото във всяка клетка на мозъка си са научени на номерата на едно минало време? Защото няма как да има правоприлагащи органи на европейско ниво, когато основните кадри в тях са продукт на тоталитарната система, на инерцията създадена от нея, на нейната „правоохранителна школа“.

8. Защо се иска прилагането на средствата на наказателното производство въз основа на скалъпени водевилни доклади на т.нар. специални служби, които не са нищо повече от изрезки от жълти вестници? Защо се заобикалят софийските прокуратура и съдилища и се иска прилагането на мерки от органи от „горно нанадолнище”, когато софийските съдилища откажат да прилагат НПК по вопиющо несъстоятелни материали? Защото във всяка демократична държава, това се нарича злоупотреба със средствата на наказателното производство.

9. Защо не са налице каквито и да е действия за преодоляване на проблемите в съдебната власт? Защо отношението към нея се свежда до сипене на профански аргументи от рода „ние ги хващаме, те ги пускат...“? Защо начело на върховната административна юрисдицкия с рещаващото въздействие на управлението беше назначена фигура с повече от спорни лични и професионални „достойнства“? Защо из кулоарите на Темида все по-често се говори, че вместо да реформира, правителството предпочита да изнудва магистратите с папки на службите? Защото без справедлив и независим съд няма демокраця, защото съдът е стожерът на правовата държава.

10. Защо нарочно или поради невежество в общественото съзнание се рушат и без това слабите наченки на елементарна демократична култура? Защото няма демокрация без демократично мислене в обществото и няма как то да бъде развито, когато се стъпва върху кълновете на това мислене, едва покълнали за две десетилетия.

Тези въпроси ми се въртят от едно известно време в главата. Избягвах да ги систематизирам и поставям по подобен начин, защото ми се искаше някои очертаващи се факти и зависимости между тях да ги няма. Защото вярвах и още ми се иска да вярвам в добрите намерения на Б.Б. В искреното му желание да промени хода на нещата в България, да спре превръщането на публичната власт в тържество на корупцията, мафиотските зависимости и унищожаването на обществения интерес, пред което историите на „Октопод“ и „Недосегаемите“ бледнеят... Защото той показваше и продължава да показва воля и стъпки и в правилната посока. Защото с изключение на класическата десница, тези, които му играят контра, са еманация, функция, двигател на всички беззакония, които се случиха в страната ни през последните 20 години.

И все пак. През тези 20 години загубихме много, пропуснахме много възможности. Умряха много надежди. Но спечелихме нещо много голямо – въпреки всички слабости на общественото устройство и регулация, днес в България има свобода, демокрация и правова държава, макар и не точно каквито ни се иска, макар с много слабости. Днес България е част от голямото семейство на свободните и демократични общества. И няма цена, която може да оправдае посегателствата над основните елементи на демократичната държава. Затова тези смущаващи въпроси трябва да бъдат поставени. За да се концентрира настоящото управление в смислените неща, които може да свърши и да реализира добрите си намерения във форми и средства, присъщи на европейската демокрация.

P.S. Отговорите на тези въпроси не могат да се отнасят до пороците на предходния кабинет. Да такъв не искаме да имаме никога вече! Но не искаме и милиционерщина! Те не могат да се отнасят и до строителството на зали, инфраструктура и магистрали. Защото това е друга тема, абсолютно различна. И впрочем, никога не трябва да забравяме, че един от най-добрите строители на инфраструктура, съоръжения и магистрали, който светът някога е виждал, се казва Адолф Хитлер!