22 ноември 2009

ТАКА ДА! ЧАКАМЕ ОЩЕ ПРОМЕНИ...




Тази сутрин в едно телевизионно предаване Председателят на Народното събрание Г-жа Цачева обяви, че от началото на следващата година заседанията на Парламента ще бъдат предавани пряко в реално време в интернет. Същото това предложение група наивни романтици, в това число и моя милост, бяхме предложили преди повече от 4 години като инициатива на левицата. Като конкретна, малка стъпка, чрез която да се работи по посока реформиране на политическата система, да се търси преодоляване на негативното отношение на гражданите към политическия живот, към Парламента. Предложили бяхме също всички гласувания на Парламента да могат да се следят в интернет страницата на Събранието. Уви, в приоритетите и разбиранията на БСП тогава, а всъщност и сега, подобни решения нямат особено значение. Къде къде по-важно е да нагласиш няколко обществени поръчки и да забършеш една прилична комисионна….


Но демокрацията има своята изначална естесвена логика. И когато използваш публичната власт за всичко друго, но не и затова, което е довело нейното съществуване – необходимостта да се решават ефективно общите проблеми в едно общество - тогава рано или късно, особено когато вадиш на предна линия рядко посредствени и некомпетентни хора, когато си рядко политически дебелокож, тези които гласуват, те пращат там, където ти е мястото…И всичките манипулации на голф-социологията и ДС-политологията, контролираните медии и плиткоумни рекламни кампании на скрити в политиката контрабандисти, не могат да ти помогнат.


И ако се върнем към началото, добрите решения трябва да се оценяват и подкрепят, дори когато идват не точно оттам, където си ги очаквал. Ако заявеното намерение от Г-жа Цачева действително се осъществи, България ще се приближава макар и с малко към една по- европейска, по-пълноценна политическа система. Разбира се въвеждането на пряко излъчване на заседанията на Парламента в интернет е само условие за промяна на отношението граждани-политически представители. Разбира се, необходимо е да се направят много други неща относно финансиране на партиите, уредбата на медиите, изборния процес, обществените поръчки, участието на гражданите, за да има в България същинска европейска демокрация. Необходимо е също да не се правят други стъпки, които не се вписват в смисъла и принципите на европейската демокрация, например – да не се подхвърля, че понеже някой има висока подкрепа, по-добре да спестим пари и да не се провеждат избори…


Затова, поздравления за използването на новите технологии като малко, но важно решение по посока преодоляване кризата в политическата система! Поздравления и за усилията да бъде прекратена практиката на безотговорно и противоконституционно гласуване с чужди карти! Оттук нататък, да подсетим новото мнозинство, че тече времето за осъществяването
на друг един ангажимент, който поеха – цялостна реформа в изборното законодателство.

16 ноември 2009

За институциите и демокрацията


Каня се да напиша този пост от миналата седмица. Малко се забавих, но темата си заслужава. Затова все пак ще споделя мнението, което имам. Миналата седмица се разрази наглед сериозен сблъсък между Президента на Републиката Георги Първанов и Министър председателя Бойко Борисов. Сблъсък, в който взеха участие като поддържащи актьори редица представители на партиите от дясно и крайно дясно, с иначе променливо неизяснено отношение към действащото управление.

Като предисловие, държа дебело да подчертая, не съм фен на Георги Първанов, нещо, което мога лесно да докажа в процес на обективно доказване. Не може обаче да не споделя мнението си, защото съм убеден, че демокрацията не е въпрос на моментно конюнктурно отношение към основните въпроси на общественото устройство и организацията на упражняване на публичната власт, а трайното обединяване на гражданите и обществото около едни основен кръг от ценности, правила и форми на отношения в обществото, които не са предмет на настроение за един следобед.

В този контекст, струва ми се сблъсъкът на върха от миналата седмица не е добра атестация за степента на развитие, достигната от нашето общество и политическия establishment на двадесетата година от началото на демократичните промени. Сигурно Георги Първанов може да бъде критикуван за много неща и то с основание, но да се иска отстраняването му от длъжността Президент на Републиката така между другото, с изсмукани от пръстите мотиви, това е акт, който говори несериозно за политическия процес в страната и в частност, за авторите на съответната скоропостижино приключила инициатива.

Да се иска отстраняването на Президента на Републиката не е разходка в кварталния парк. Това не е евтин чалгарефрен, който можеш да изтананикаш на две ракии привечер, между Vip Dance и поредната безинтересна серия на поредния еднообразен сериал. Това не е дори вот на недоверие, което можеш да поискаш на правителството. Това е крайна процедура, която цели да гарантира спазването на Конституцията и основите на конституционната система, тогава, когато самият държавен глава ги постави под въпрос. Въпреки всички резерви, които лично аз имам по отношение на политическото поведение и роля на Първанов, не мисля, че към настоящия момент на публичното внимание са поставени основателни съображения, които позволяват да се смята, че той е извършил нарушение на Конституцията или държавна измяна.

Оттам нататък, встрани от личното отношение и негативизма, който всеки може да храни към едно или друго лице, в това число и към Георги Първанов, подобни плиткоскроени акции срещу една от основните институции на демократичната система у нас, вредят преди всичко и най-вече на демокрацията. Защото харесваме или не Георги Първанов, той е демократично избран Президент на Република България. Може и да не сме гласували за него, но той е избран. От тези, които са гласували за него. И тези, които са си останали вкъщи. И когато се поставя въпросът за неговото отстраняване, това трябва да бъде сериозна стъпка, осмислена, защитена с тежки аргументи, която съответства на реални проблеми и нарушения на конституционния ред в страната, а не евтино политическо упражнение от общ характер. Защото след няколко такива упражнения, дори на чичо Цено и леля Гица от Долно Нанагорнище, дето слушат чалга от зори до здрач, пият ракия вместо вода и още утре на драго сърце ще гласуват за поредната идиотщина тип „Атака”, ще им бъде трудно да повярват, че в България има държава и че някой в българската политика наистина иска да бъдем същинска европейска дeмокрация.

10 ноември 2009

10 ноември 2009 - 20 години свобода!


От доста време не съм писал в този блог. Може би ми липсва вдъхновение, може би ми липсва време, може би, когато по цял ден пишеш и четеш, първото нещо, което ти идва, когато имаш малко свободно време, не е отново да пишеш…
Днес отново писах, писах толкова, колкото не съм писал за един ден от кандидатстудентското лято на 1997, от изпита по история и темата за Раковски, БРЦК и българското национално-освободително движение. Палецът и показалецът на дясната ръка ме болят, както не са ме боляли от онова далечно, напрегнато и някак романтично останало в паметта ми лято.
И все пак днес е 10 ноември. 10 ноември 2009. Спомням си онзи петък на 1989, когато по радиото на старата бяла Жигула, купена с една петица от тотото, заедно с баща ми, на един завой под Стария град на Пловдив, чухме неворятно звучащата новина, че др. Тодор Живков е подал оставка след дълга и неуморна работа в полза на партията и родината…Въпреки че тогава бях едва на 10 години, спомням си колко невероятно и учудващо, колко неестествено звучеше тази новина. Колко почуда и странно оживление тя предизвика в семейството ми, в нашите познати, навсякъде около нас.
Спомням си също колко надежда видях, колко емоции и хора, опиянени от промените през следващата 1990, през 1991 г. Колко спорове сме имали вкъщи, тези, които запалено подкрепяха СДС и четяха „Демокрация” и тези, продължаваха да вярват на БСП, да четат "ДУМА", било заради идеята за социална справедливост и солидарност, било, защото в селото им преди 9 септември е нямало нито ток, нито асфалт, нито вода, нито канализация, защото са работили от изгрев до залез слънце, защото най-близките им хора, имат тази позиция…
11, 12, 13 години безспорно са едно нищо, незряла, невръстна възраст в човешкия живот. И все пак си спомням истинския заряд, живото противопоставяне, големите митинги, разпалените спорове на тези първи години на демокрацията в България. И си ги спомням с някакво чувство на нещо изгубено, на нещо, което хората не изпитват днес.
А днес все пак е 10 ноември. 10 ноември 2009. Изминаха двадесет години от началото на промените в България. Време много и време малко. Време, за което други страни, излезли от диктатура, от несвобода, от потисничество, са стигнали напред, много напред... Време за, което Германия или Япония след Втората световна война отново бяха на второ и трето място в света по икономическо развитие, а ние продължаваме да се лутаме, да се питаме, да търсим път…
Може би е съдба, може би орисия, може би такава е българската Голгота. И все пак си струва да помислим трезво, рационално, какво означават тези двадесет години? Докъде стигнахме. Какво остава? Какво спечелихме? Какво загубихме? Без да претендирам за изчерпателност и дълбочина, не защото не ми се иска, а защото е малко късно, защото съм доста уморен, защото утре сутрин ще ставам рано, ще споделя моето скромно мнение по тези въпроси.

И то е, че въпреки всички пороци, въпреки всички лишения, въпреки мутрите, въпреки силиконовите Венери на попфолка, въпреки войстващото празноглавие, посредственост и меркантилизъм, тези двадесет години означават много. Защото духът беше изпуснат от бутилката, защото поривът на свободата докосна душата на не един и двама от нас, защото границите се отвориха, защото започнахме да пътуваме, защото започнахме да сравняваме. Защото започнахме да говорим своободно, да някои още пресмятат, някои още се свиват, други още мишкуват и кроят тънки подли нечестиви сметки. Но на много от нас все пак не им пука и казват това, което им е на душа и сърце. Много от нас са такива, каквито са, каквото и да им струва. И днес, за разлика от времето преди двадесет години, това все пак е възможно, без един живот, едно семейство, близки и приятели да бъдат зачеркнати. Да инерция има. Трайно вкоренени робски нагласи също. Но времето тече и нещата все пак се променят. И трябва добре да си дадем сметка затова.
Днес България е част от Обединена Европа. Може би не разбираме какво означава това, но то означава страшно много. Днес, въпреки носталгията към миналото, въпреки, че на някои все още им прималява като видят образа на товариш Путин, а други мечтаят да се върнат в безвремието на Живковата посредственост и неговото илюзорно спокойствие, днес България е друга. Да с много недостатъци, с много проблеми и несправедливост. С много пороци. Но и с много възможности, с много пътеки. И от нас зависи по коя от тях ще тръгнем. Дали ще останем в плен на робското си минало, подвластни на времето на несвободата, или ще направим всичко, което зависи от нас, за да има в нашата страна истинска европейска демокрация.
Днес ние можем да пътуваме, дори за ден или два, можем да сърфираме свободно в информационното пространство, без да цензурират връзките ни. Можем, да кажем, че считаме този, който управлява за мутра, дебил, крадец или идиот, без да провалим кариерата си, работата си, житейските си перспективи. И колкото и малко, и незначително да изглежда това, не трябва да го подценяваме, неглижираме, обезсмисляме. Защото то има изключително значение. Защото то се нарича с добре познатата, толкова стара и толкова важна дума – СВОБОДА. Да, СВОБДА с много "НО". НО СВОБОДА!
Като казвам всичко това, държа да подчертая, нищо не искам да идеализирам, нито искам да бъда прекален оптимист. Добре съзнавам, че много остава да бъде направено. Добре съзнавам, че за да има същинска правова държава, пълноценно гражданско участие, истински свободи медии, които не зависят от ченгета, контролиращи реклами фирми с клоунски названия, за всичко това остава много път да се извърви. Много път остава да се извърви, за да имаме същински, пълноценни демократични партии, и десни, и особено, осбено леви. Но все пак, пътят е отворен. Има зелен светофар. Всичко е в наши ръце. Сивите сили на задкулисието, шантажа и страха са принудени да се отстъпват, да се обясняват, да търсят кьошенце за заслон. Най-сетне лека-полека става ясно кой на кого е пял, кой кого е топял и кой е бил най-обикновен измекяр.
Заради всичко това, заради всички шансове, които имаме, заради всичко, което предстои, заради истинския живот, който живеем, колкото и труден да е той, затова си струва да запомним днешната дата - 10 ноември. Защото тя бележи повратен исторически момент в развитието нашето общество. Защото след тази дата, без значение кой я е продуцирал и режисирал, нещата зависят поне малко повече от всеки от нас.
Затова бих казал: шапки долу! Днес е 10 ноември 2009 г! Изминаха 20 години от деня, в който поехме по пътя на демокрацията. Докъде ще стигнем, само ние можем и трябва да решим!

09 септември 2009

9 СЕПТЕМВРИ И РАЗУМЪТ В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ИСТОРИЯТА


Не мислех да пиша този пост, защото имам работа за целия китайски народ, свързана с писане. Някои разговори, които имах днес, някои коментари, които четох, ме карат обаче да споделя това, което ми напира отвътре...

Днес е "славната" допреди 20 години дата 9 септември, дата на държавен преврат според едни, на народна социалистическа революция и победа над фашизма и капитализма според други. Безспорно е едно, 9 септември е дата, която разделя, предизвиква полярни емоции и оживени, дори ожесточени емоционални дебати. Безспорно е също, независимо дали оценката за тази дата е положителна или отрицателна, че 9 септември е вододел в най-новата българска история. За съжаление, в отношението си към тази дата, преобладаващата част от нашето общество се отнася не с разум, опитвайки се да направи обективна равносметка за процесите преди и след нея, а с прекалено много емоция, превръщайки я в поредната удобна огнева точка за разпалени словестни упражнения, жанр, който нашия народ толкова много обича, когато от това нищо не следва… 

Същевременно 9 септември е дата, която заслужава трезво, обективно и сериозно отношение. Именно защото е вододел, именно защото се явява повратна точка в развитието на България. Към нея следва да се отнасяме преди всичко с разум, не толкова с чувства. Защото, ако подхождаме прекалено емоционално, ако предпочетем да бъдем фитилджии вместо трезво мислещи хора, рискуваме да пропусне смисъла на историята, същността на обществените процеси, които протичат в нашата страна през първата половина и средата на 20 век. 

Ако прием 9 септември в светлината, в която го представяше тоталитарната пропаганда на комунистическия режим, и в която до голяма степен го представят нейните наследници, пременени под благовидни форми най-различни днес, игнорираме това, че 9-ти е прекалено тясно свързан с установяването на един тоталитарен репресивен комунистически режим, които не може  по никакъв начин да бъде оценен положително. До голяма степен тази дата беше негов основен символ. Подобен прочит означава също така, да пренебрегнем това, че 9 септември в крайна сметка е неразривно свързан с влизането на Съветската армия в България и разпределянето на страната ни като част от деспотичната съветска система, без оглед на това, какво мислят самите български граждани.

Да подходим от другия полюс, и да използваме дата 9 септември, за да прогласим „всички комунисти на сапун”, ако може покрай тях и циганите, поне тези, който не работят, или казано по друг начин, до откат да се упражняваме в словотворене колко лоши са комунистите, колко лошо нещо е комунистическият режим и как трябва по някакъв начин да има мъст за това, което се е случило след 9-ти, също означава да подходим с прекалено много емоция, да минем доста далеч от смисъла на събитията, от закономерността на процесите, протекли и протичащи в българското общество. Защото този подход съответно води до игнорирането на това, че десетилетия преди 9-ти септември, от 1923 до 1944 г., в България съществува репресивна система, която ни най-малко не може да бъде определена като демократична, и която носи отговорността за избиването на хиляди хора, за потъпкването на политическия и обществен плурализъм, за съюза на България с Хитлеристка Германия, за депортирането на 14000 евреи от Беломорска Тракия в газовите камери на нацистите.

Затова, според мен, в отношението към 9 септември и други подобни дати, е необходима не прекалена емоция, а разум и обективност. Необходима е трезва оценка на събитията и извличане на поуките на времето. Защото противното, означава да продължаваме да бъдем едно общество лесно манипулируемо, доста далеч от свободата. Общество, в което сме много силни, когато говорим на маса, със салатката и райкийката и много слаби тогава, когато са необходими реални обществени позиции, реални общ ествени действия, реални решения, на проблемите, пред които сме изправени. 

Затова, нека на 9 септември оставим настрани страстите и подходим с разум. Нека си дадем ясна сметка, че свободата и демокрацията, именно защото и преди 9-ти, и след него, не са реалност в България, до голяма степен все още не са постигнати като действително състояние в нашето общество и до днес. Нека осъзнаем, че демократичните ценности са въпрос не само на гола декларация и словестна претенция, а на реална ценностна система, на фактическо поведение. Нека спрем да пращаме когото и да е под ножа. Нека обаче да скачаме и набутваме в ъгъла всеки, който си позволи да говори за вагонетки, Пиночет, стадиони и чистки. За невинни, които трябвало да паднат, за да им ред…Нека се научим на повече чуваемост към другия, на повече толерантност. Нека спрем да оценяваме хората според техния цвят, а да правим това според техните лични качества. И преди всичко, да свържем думите и делата, да изградим пълноценна европейска демокрация, да не позволяваме никой повече да посяга на свободата на нашето общество, който и да е той. Политик, журналист, олигарх или задкулисен кукловод. Няма друг начин да бъдем настина свободни, няма друг път България да бъде истинска част от развития свят. 

14 юли 2009

5 ЮЛИ 2009, ВЪЗМОЖНО ЛИ Е НОВО НАЧАЛО?

5 юли 2009 несъмнено ще остане като важна дата в най-новата българска история. Най-малкото, защото на този ден стана ясно, че въпреки всички условности, въпреки всички привидности, въпреки всички излети пари в политически заготовки, въпреки всички купени гласове, въпреки всички зависими хора, въпреки всички „свободни” медии, демокрация в България все пак има.

Независимо от всички перфидни планове, проникновени стратегии и тънки сметки, българските граждани показаха с участието си в изборите, със своя глас, че не приемат безпардонната деградация на обществените ценности и интерес, в каквото се беше превърнала българската политика от известно време насам. Казаха ясно и недвусмислено, че искат промяна, че искат управление, различно от това, което търпяха през последните години.

На 5 юли близо 70 % от упражнилите правото си на глас над 60 % граждани на Република България показаха червен картон на корумпирано-олигархично-аристократичния модел на фасадна европейска демокрация, които цари у нас от 2001 година. Шамарът за всички, които смятаха, че са изиграли добре ролята си и сега могат спокойно да покажат истинската си кожа, да ни принудят да приемем за даденост връщането към духа, практиките, семействата, безвремието на късния комунизъм, беше повече от звучен. Българите показаха, че ако не друго, за 20 години поне са научила каква е силата на урните и демократичния избор.

Новата надежда?

На 5 юли 2009 г. една значителна част от българските граждани вложиха своето желание за промяна, за скъсване с реалността от последните години, в подкрепа за Бойко Борисов и свързаната с него ГЕРБ. Въпреки че вече не веднъж ни бяха обещавани чудеса и доверието ни беше предавано по доста грозен начин, немалко българи предпочетоха да повярват на новото, да заложат на неизвестното, да потърсят поредния месия, отколкото да останат вкъщи или да избират между познатите варианти.

Макар да не съм един от тях, искрено се надявам, надеждите да не останат за пореден неоправдани. И въпреки че, Бойко Борисов все пак не обеща за 800 дни да превърне България в една малка Япония или поне една балканска Швейцария, рискове от разочарование все пак има. Най-малкото поради две причини, за които бъдещият премиер трябва много сериозно да се замисли.

Първо, една значителна част от новоизбраните народни представители, а в по-широк план и от ангажираните с ГЕРБ, са хора, които видимо не се характеризират нито с политически или управленски опит, което може би в българския условия дори е плюс, нито с осъществени заслужаващи респект постижения в досегашната си биография, което вече е проблем. Ще бъде доста неприятно, ако се окаже, че една голяма част от тях са просто поредните нашенци, наредени да намажат на държавната софра. Съжалявам, ако засягам някого, но такива са реалностите.

На второ място, сред имената, които се завъртяха около новата партия на властта, има доста лица които правят подозрително впечатление с връзките с режима на комунизма или най-малкото с това, че физиономиите им вече са завъртени в не особено приятни комбинации по повод на вече изминали управленски мандати или най-малко разни местни далавери…Дано да не се окажа лош пророк, но съм убеден, че и по двете линии има сериозен риск от постижения, които едва ли ще се харесат на тези 40 % от българите, които видяха промяната и превръщането на България в същинска европейска държава в лицето на Бойко и водената от него ГЕРБ.

Затова, от жизнено значение за новия спасител е да осъзнае рисковете, които го дебнат, и да покаже, че въпреки всичката сдържаност, която човек, може поради една или друга причина да има към него, най-малкото, за да остане записан със светли букви в българската история, ще положи максимални усилия, за да не бъде за пореден път проиграна волята на българите за промяна.

Ще има ли същинска европейска левица в България?

5 юли 2009 г. ще остане със сигурност като важна дата и в историята на българската левица. На тази дата банкрутира официалното ляво, представлявано от сегашната БСП, нейния „establishment” и партийци (подчертавам партийци, а не социалисти!) всякакви възможни. На 5 юли 2009 г. претърпя крушение циничният опит лявото в България да бъде практикувано като някаква странна смесица между аристокрация, олигархия и клептокрация, съпроводена с прекалено много посредственост, меркантилизъм и откровен конформизъм.

След всичките изминали „успехи” и „постижения”, след особено „успешното” управление на Сергей Станишев & Co, след милионите налети в предизборна кампания, след всичките контролирани административни структури и работещи в тях хора, след всичките гласували подозрително за БСП традиционно сменящи гласа си ромски квартали съобразно мизата, която се предлага, след цялото самодоволство и самодостатъчност на разните малки и големи партийни велможи, БСП геройски достигна най-слабия си резултат от началото на демократичните промени. Защо? Едва ли е случайно.

Сега разбира се, разбирачи се появиха всякакви. Радетели за извъндредни конгреси и оставки тоже. Проблемът обаче не може да се реши с оставката на Станишев, нито дори с тази на целокупното партийно ръководство от Руменовци, комсомолски кадри, интриганти, използвачи и лакеи всякакви. Официалната левица е тежко болна, тя е болна отдавна. Нещо повече, степента на заболяване отдавна мина критичната точка, отвъд която един организъм започва да се пренася към отвъдното. Вариации и пермутации разбира се са възможни различни. Но да превърнем изгнилата материя в ново и жизнено тяло едва ли е възможно. Няма как тези, които ръкопляскаха първо на Първанов, после на Станишев, които сладко папаха и при единия, и при другия. Които удобно скътаваха съвестта си в задния си джоб в името на партийна и политическа кариера, в името на кинтите, които могат да набавят, нямам как тези хранени другари да върнат левицата към истинската й същност. Просто не са от тази порода. Мисията невъзможна. А други в БСП вече почти няма.

Затова тези, които искаме в България да има същинска европейска левица, трябва да се откажем своевременно от всякакви илюзии и заблуди. Ако изобщо е възможна, една истинска европейска левица, тя трябва да тръгне на чисто. Трябва да стъпи на няколко простички принципа – ясна граница с комунизма, с практиките му, с тайните му служби, с партийния апарат и комсомола, с до болка познатите фамилии, стрини, зълви, чинки, синковци, внуци и братовчеди. С криворазбраната русофилия, про-садамщина, про-китайски отклонения и тем подобни. Със злоуптребите с публична власт и обогатяването на шмекери всякакви за държавна сметка. С всякаква идентификация, връзка, легитимация с времето, духа, кръговете, техниките на тоталитарната система.

Една истинска европейска левица, трябва да има ясна ориентация към Европа, към свободното западно общество, колкото и клиширано да звучи това. Трябва да даде разбираем, реалистичен, практически осъществим отговор на въпроса – какво е лявото като трудовоправна уредба, социална сигурност, здравеопазване, образование, екологична, регионална, жилищна, семейна политика днес в България. Трябва сърцато, всеотдайно и последователно да работи за осъществяването на този отговор.

Такава левица днес в България няма. За да бъде тя създадена на първо място трябва да се оттърсим от заблудата, че БСП може да се превърне в нещо подобно. Няма как! На второ място, трябва да запретнем ръкави, и ден след ден, със себеотдаване, енергия и последователност да направим това, което зависи от нас, за да има един ден в България такава левица.

5 юли 2009 година 2009 е шанс за ново начало. За България, за лявото. От всеки от нас зависи дали от този шанс ще произтекат конкретни последици. Нека покажем, че можем да бъдем европейци и граждани повече от един изборен ден.

04 юли 2009

ЗА ЕВРОПЕЙСКА ДЕМОКРАЦИЯ, ЗА ИСТИНСКА ЕВРОПЕЙСКА ЛЕВИЦА В БЪЛГАРИЯ!

Двадесет години след началото на демократичните промени, България е изправена пред решителен избор. На 5 юли българските граждани са изправени пред две алтернативи – да застанат зад статуквото на посткомунизма, зад начина, по който се упражнява публичната власт през последните години, зад това, което представлява българската държава днес; или да разтърсят здраво системата, да дадат шанс за ново начало на демократичното и европейско развитие на страната, да генерират политически импулс за преодоляване на проблемите, които ни направиха черната овца на Европа.

Като оставим на страни целия поток от предизборни препирни, откровени манипулации и лъжи, които изпълват предизборната кампания такава, каквато е днес, в предстоящия вот за Народно събрание, всеки от нас е изправен пред един сравнително простичък избор:

1 Да не гласува изобщо или да гласува за някоя от партиите от сегашната управляваща коалиция, за някоя от техните формации-мутанти, продукт на посткомунистическото задкулисно „политическо генно инженерство” И в двата случая, това означава, да се приеме начинът, по който се упражнява публичната власт през изминалите години, да се съгласим изрично или мълчаливо, че българската политика може, дори трябва да бъде такава, каквото тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ ни я показаха. Да приемем, че корупцията и злоупотребите с публична власт са нещо естествено, нормално присъщо на политиката. Нещо повече, да затвърдим и бетонираме положението, че именно тези престъпни явления трябва да стоят в основата на политическия процес, да бъдат причината, двигателят на упражняване на публична власт у нас.

Да не гласуваме или да гласуваме за статуквото на управлението и неговите креатури означава, да приемем или подкрепим, че назначенията в публичния сектор ще се извършват по партизански причини, въз основа на посредственост, конформизъм, сервилност. Да се съгласим, че социалната държава може да съществува само на хартията, а нейна единствена проявна форма да представлява подхвърлянето на жълти стотинки на пенсионерите преди провеждането на поредните избори.

Да не гласуваме или да гласуваме за някоя от партиите от досегашното управление означава, да скрепим с поведението си този начин на разходване на европейските фондове в България, който доведе до фактическото им спиране, до невъзможността България да бъде пълноценен участник в процеса на европейска интеграция.

2. Ако не харесваме тази реалност, ако считаме, че в начина, по който се упражнява публичната власт днес има сериозни и тежки пороци; ако искаме България да бъде наистина европейска държава, ако смятаме, че в нашето общество трябва да има действителна солидарност, че социалната държава трябва да съществува в конкретни форми и мерки както в социалната политика, така и в образованието, в подкрепата за семействата, в здравеопазването, в регионалното развитие; ако искаме да остане природа в България, да не бъдат унищожени красотите на нашите планини, море и градове заради варварския нагон за печалба на нискочели алчни новобогаташи и перачи на престъпно спечелени пари, не можем да забравим, че на 5 юли има избори.

Не можем да застанем поради каквото и да е оправдание зад някой от тези, които четири години утвърждаваха и използваха всички споменати пороци в изгода на себе си, своите обръчи от приятелски фирми, своите партийни храненици. Не можем, да оставим тези, заради които думата политика, партия и власт се превърнаха в обидни думи, да продължават безпардонно да се подиграват с труда и достойнството на българските граждани.

Ако не приемаме всичко това, трябва да гласуваме, трябва да подкрепим тези, които са доказали в политиката и действията си в обществото, че не са част от статуквото на посткомунизма. Че не са свързани с номенклатурата, агентурата или икономическите кръгове на тоталитарния режим. Че имат реално, истинско отношение към каузата, която отстояват. Тези са политическите фактори, които могат да допринесат за съществено изменение на сегашното политическо статукво, за утвърждаване на България като същинска европейска демокрация.

3. Изборът между статуквото на посткомунизма, между публичната власт, такава каквато е днес и развитието на политически процес и управление, съответстващо на интересите и мнението на гражданите, е въпрос на особена отговорност за тези от нас, които имат леви обществени и политически ценности и убеждения. Които са били или все още са ангажирани под една или друга форма с действие в лявото политическо пространство.

Изминалите двадесет години и особено периодът след 2005 г. недвусмислено показаха, че постигането на реална промяна в левицата, без прекъсването на пъпната връв с времето, хората, практиките, структурите на тоталитарния комунизъм, не е възможно. Лявото не е и не може да бъде въпрос на гола претенция, на червен цвят, на реторика, на криво разбрана русофилия, на аристократично възпроизводство или носталгия по времето на Тодор Живков. На поредното „презареждане” на старите схеми, старите семейства, стария манталитет.

Лявото са определени реални ценности, реално поведение, реални решения на проблемите, които има едно общество. И днес в България те за съжаление отсъстват, защото БСП недвумсилено показа, че е прекалено далеч от тях, независимо от всички претенции за противното. В този контекст, пред всички хора с ляво мислене и ценности, които споделят ценностите на демокрацията и подкрепят утвърждаването на България като пълноценна част от европейското обединение, стои въпросът, дали БСП е изразител и носител на тази перспектива? Отговорът според нас е не! И да се твърди противното е опасна заблуда или откровена неискреност!

Недопустимо е, да продължаваме, да се правим, че не виждаме какво се случва, че на разбираме какви процеси протичат в българското общество и каква е ролята на официалната левица в тях. Недопустимо е да намираме едни или други удобни обяснения и самоуспокоения, за да не реагираме, за да имитираме реакция, а всъщност да се вписваме в пейзажа и системата. Недопустимо е, да не се постави въпросът как да бъде осъществен нов синтез на лявото в България? Как да бъде поставено началото на нова левица, която не е поредната удобна дреха за наследниците на елита на тоталитарния комунизъм, поредната мимикрия основана на носталгията по времето преди 10-ти ноември.

Убедени сме, че първата стъпка по този път е активното участие в изборите на 5 юли, изборът на алтернатива, която може да разклати и събори статуквото на корупцията, олгигархичните зависимости, която да не позволи на българския „Октопод” да продължава да изсмуква живите сили на нашето общество. Става въпрос за избор не между лявото и дясното, а между европейската демокрация и проядената от корупция олигархия, между същинската правова държава и основаната на злоупотреби, шуробаджанащина и посредственост, ориенталщина. Отговорност на всеки съзнателен и принципен гражданин, е да не остане безучастен пред този избор! Отговорност на тези от нас, които споделят идеите на европейската демократична левица е, какво да направим оттам нататък, за да има истинска европейска левица в България!

Георги Николов, Председател на НС на БСМ

Стефан Падалски, Главен секретар на НС на БСМ

Николай Тотев, Главен секретар на НС на БСМ (2004-2006 г.)

Христо Христев, Заместник-председател на НС на БСМ (2000-2006) и
заместник председател на МО на ПЕС (2007-2009 г.)

Мария Георгиева, Заместник-председател на НС на БСМ (2007-2009)

Илия Марков, Заместник-председател на НС на БСМ
Радко Багдасаров, Заместник-председател на НС на БСМ


12 април 2009

ДЕМОКРАЦИЯТА - ФОРМИ НА УПОТРЕБА




На връх 20-та година от началото на демократичните промени, носителите на посткомунистическото статукво в България – в лицето на БСП и ДПС, решиха да докажат, че представата, че едно от големите достижения на изминалите две десетилетия, е изграждането на европейски тип демократична обществено-политическа система у нас, всъщност е доста илюзорна.

Политическите маневри и еквилибристики по изборното законодателство, които наследниците на късния комунизъм, разпределени в няколко партии, подпомагани от гастролиращи кога като свободни електрони, кога като земеделци, кога като националисти, когато като консерватори, предприеха през последните седмици, за да си гарантират контрола над публичната власт, въпреки нежеланието на преобладаващата част от българското общество да ги вижда повече начело на държавата, засягат основни елементи на демократичната държава.

Това, че изборното законодателство се променя непосредствено преди избори не е новост в България. Така се е случвало от самото начало на промените винаги досега. Подобен подход е укорим, той сам по себе си е свидетелство за липса на демократична зрялост и устойчиви принципи в политическите отношения. Ако беше само времевият момент обаче, да отминен и тези промени като особеност на нашите географски ширини. Притеснителното в случая е, че настоящата ситуация се характеризира с някои съществени разлики спрямо всички аналогични хипотези на изменения в 12 без 5, които политическата и правната история на българската демокрация познават.

С настоящите промени в последния момент, които дори все още не са окончателни и не се вписват по какъвто и да е начин в елементарната необходимост от правна сигурност, статуквото на БСП-ДПС се опитва от една страна да проиграе, да похаби идеята за реформа на избирателната система. От друга обаче, по най-перверзен и циничен начин, наследниците на късния комунизъм всъщност използват идеята и нуждата от промени, за да вкарат нови елементи в изборното законодателство, които да ограничат възможностите за действие на опозицията, да изкривят политическото представителство и в крайна сметка да гарантират служебна победа на тези, които контролират законодателната и изпълнителната власт понастоящем.

В прокрадващите се от страна на БСП-ДПС разрешения, с озадачаващата помощ на консерватора-бивш земеделец Яне Янев, има два момента, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като грубо посегателство срещу демократичните принципи:
  • Вдигането на изборната бариера на 8 и повече % е решение, което колкото и разните апологети на тази анадолска мярка да си смучат аргументи от пръстите, не се вписва в европейските демократични стандарти. Подобна бариера не съществува в нито една нормална развита европейска демокрация. Близка до тази обща бариера има само в Турция -10 % и тя е обект на системни критики от всички наблюдатели, ангажирани с процеса на укрепване на демокрацията в страната, особено в контекста на кандидатурата на Турция за присъединяване към ЕС;
  • Още по-скандално решение е предлаганият избор на 31 народни представители в едномандатни избирателни райони, с крайно различен брой избиратели. Подобна формула е грубо нарушение на един от основните принципи на демократичните избори, който изисква зад един мандат да стоят относително равен брой граждани. Къде е зачитането на този принцип, ако София, Пловдив, Варна, Бургас, където живее почти половината население на България, излъчат 6 народни представители , а останалите райони, където живее останалата ½ от населението на страната излъчи 25 народни представители? И не е ли всъщност този ход, изключително перфиден опит от една страна да се „похарчи” идеята за мажоритарен избор, да се създава манипулативна представа за промени в обществото, а от друга страна, да се изкриви представителството на точно тези райони, които традиционно силно гласуват не за БСП и ДПС, а за десницата? И където впрочем на последните местни избори БСП варираше между 3-та и 6-та политическа сила (по гласове на кандидатска листа за съветници, което е същинският партиен вот на местни избори)?

Като се вземат предвид порочните зависимости във финансирането на предизборните кампании, медийното отразяване и рекламата, на които по никакъв начин не се дава адекватен отговор на законодателно ниво, стои въпросът дали 20 години след началото на демократичните промени, България всъщност не е изправена пред целенасочен опит за ограничаване на демократичното начало в нашето общество? Дали начело на страната ни не стоят хора, за които демокрацията е просто поредната удобна форма, зад която да приютят кастово-аристократичния, придобил вече ясно олигархични измерения модел на контрол над обществото, които прилагат?


Доколко този опит ще успее, доколко България ще остане подконтролна на практикуващите демокрацията като фасада наследници на късния комунизъм, предстои да видим. От всички, за които демократичният модел, правовата държава, свободата на личността и обществото, не са просто някакво кухо словосъчетание, а истинска стойност, ценност и разбиране за живота, зависи да реагираме. Чрез позиция сега, чрез участие в обществения дебат и в различни форми на гражданска активност и най-вече чрез гласа си на предстоящите избори. Защото алтернатива и изход винаги има. Дори да не е идеалният вариант. Защото, най-малкото, трябва да търсим как да разклатим статуквото, да ограничим възможностите на сценаристите и режисьорите на посткомунистическото reality show да моделират привидна реалност по техен тертип и потребности. Защото най-ценната помощ, която можем да им окажем, това е да бездействаме, да се примиряваме.

Защото единственият начин рано или късно да превърнем България в същинска демокрация, в пълноценна част от Европа, да имаме публична власт, която служи на гражданите, а не която паразитира на техен гръб, това е да преодолеем робската си примиреност и измамно самоизолиране, да стигнем до елементарната истина, че свободата е преди всичко състояние на духа, избор на всяка личност. Да разберем, че без активна гражданска позиция, без участие в обществените отношения, колкото и фалш, използвачество и измама да сме срещнали в тях, не може да има същинска европейска демокрация. И в крайна сметка да осъзнаем, че да бъдем европейски граждани, а не географско население, зависи единствено и само от нас.

06 февруари 2009

БЪЛГАРСКИ РАБОТИ


Български работи…Как по друг начин да характеризираш крайните непремерени, за да не кажем расистки изявления, на един от основните претенденти за управлението на България, който иначе продължително и последователно се опитва да убеди българското общество, че е нормално десен, християндемократ и достоен член на ЕНП…Там такива неща не говорят.

Български работи…Как по друг начин да характеризираш реакцията на друг основен претендент и все още упражняващ основна част от управлението на страната субект – БСП: ще сезираме Европейската комисия!?!? За какво бе джанъм? Затова, че кметът на София е извършил някакво нарушение на общностното право? Възможно е и така да се тълкува визираната хипотеза, но в този случай, компетентността да се установи нарушението и да се наложат евентуални санкции е в ръцете на компетентните български органи….и чак ако те не си свършат работата, стои въпросът за намеса на Европейската комисия, евентуално. Или БСП apriori е решила, че така или иначe европейското законодателство в България не се прилага ефективно, та направо да идва Европейската комисия…Пита се тогава, защо през останалото време същите тези официални социалисти неистово се опитват да обясняват противното?

В крайна сметка, изявлението на Бойко Борисов е скандално и недопустимо. Да някой би казал, те много хора мислят така…И няма да е далеч от действителността...Но мисията и отговорността, която има един човек, който претендира да управлява България и да решава основните тежки и насложени проблеми, които имаме, особено ако се числи към семейството на европейската християндемокрация, е да води напред, да допринася за туширане на слабостите ни, да помага българите да намират обяснение отвъд профанските формули, войнстващата посредственост, популизма и демагогията, да утвърждава демокрацията, правовата държава и моралните устои на едно основано на хуманизма общество.

Що се отнася до левицата, разбираема е реакцията на БСП относно изявленията на Б.Б. Вместо да показва непознаване на системата на европейска интеграция обаче, ръководството на БСП по-добре сериозно да помисли какво е направило, какво е пропуснало да направи и какво може занапред да направи, за да бъдат ефективно и пълноценно интегрирани в българското общество различните маргинализирани социални групи, за който Бойко Борисов говори. Защото макар трактовката на Супер Бойко да е абсурдна, проблем има.

Проблемът се състои в това, че в българското общество има големи групи, прекалено големи, които се намират в състояние на социално изключване, на фактическа системна дискриминация по редица показатели, който живеят в нищета. Сред тези групи се развиват тенденции, характеристики и поведенчески зависимости, които са различни от общото състояние на българското общество, които едва ли са нормално присъщи за едно европейско общество, за една нормална европейска държава и рискуват да ни отклонят по посока на трайна нестабилност, мащабна социална маргинализация и подразвитие.

И вместо да демонстрира този „смешен плач”, официалното статукво на БСП следва да реагира с пълноценни действия на тези именно проблеми. А и малко трудно е да повярваме на сърцераздирателната реакция на официалните социалисти, защото преди около две години един виден представител на БСП – проф. Гайдарски, тогава министър на здравеопазването, се беше изпуснал да говори публично, как трябва да се реши по „медицински път” проблемът с прекалено високата раждаемост сред ромското население…Ако думите на Б.Б. са някаква реминисценция на расизъм, то подобни идеи за здравеопазването са си неосъзнат късен нацизъм. А нещо не си спомням тогава някой виден представител на БСП да се възмути от думите на проф. Гайдарски…

Български работи…

26 януари 2009

БЪЛГАРИЯ, ЕВРОПА И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА



В контекста на събитията от последната седмица, отново се сетих за един особено сериозен проблем, които много пъти съм си мислил, че ние в България имаме. Проблемът с това, как разбираме основните права на човека, доколко те са ефективно зачитани в ежедневието на българското общество, във функционирането на българската правна система, какви са ефективните гаранции за тяхното спазване, какви са санкциите в случаите, когато над тях се извършват посегателства.

І. Демокрация и права на човека

Начинът, по който в България се отнасяме към основните права на човека от доста време насам, ме кара да имам усещането, че някак възприемаме този основоположен елемент на демократичния правен ред като някакъв изкуствена, абстрактна, отвлечена декларация, която няма отношение към нашия реален живот, към отделните текущи правни отношения, които имаме в нашито ежедневие. Като че ли след като веднъж сме прогласили един кръг от добре звучащи правни текстове с приемането на Конституцията през 1991 г. и сме се присъединили към ЕКЗПЧ ние някак сме приключили темата със защитата на основните човешки права. Приели сме по презумпция, че оттам нататък те се зачитат в достатъчна степен поради простия факт на прогласяването им в Конституцията и на присъединяването ни към Конвенцията.

Подобно разбиране или липса на разбиране за основните човешки права обаче, показва дълбоко непознаване на същността и основните характеристики на основните права на човека като част от правната система на една демократична държава. Защото в една същинска демокрация, правата на човека не са просто поза или моментна декларация, а основоположен елемент на законността, за зачитането на които органите на публичната властта и особено съдебните органи следят постоянно.
В тази връзка, следва да се има предвид, че именно в едни от най-старите съвременни демокрации, свързани със самото възникване и утвърждаване на концепцията за основните човешки права, каквито са Франция, САЩ или Великобритания, в които уредбата на човешките права, действията за тяхното утвърждаване и ефективно зачитане има вече повече от два века история, зачитането на основните права остава и до днес един от приоритетните и най-важни въпроси н на обществения и на юридическия дебат.
Не трябва да се забравя също, че защитата на основните човешки права, моделът на правовата държава, с които те са свързани, стои в основата на европейското обединение. Чл. 6, 7 и 49 от ДЕС изрично извеждат зачитането на основните права като условие и консубстанциален елемент на принадлежността към Съюза. Предвиден е специален ред на политически и съдебен контрол относно тяхното зачитане от институциите на Съюза и от държавите-членки. В трайната съдебна практика на Съда на Европейските общности (върховният съдебен орган на ЕС), зачитането на основните права е издигнато и ревностно отстоявано като основен принцип на правото на ЕС. В редица случаи актове на общностните институции биват обявявани за недействителни именно въз основа на нарушаването на едно или друго основно човешко право.
ІІ. България и правата на човека
На този фон как изглежда българската реалност? Показателен е фактът, че България е един от „отличниците” по дела за нарушаване на основни човешки права на глава от населението пред Европейския съд по правата на човека. Сериозни критики идват и от страна на Европейската комисия. Проблемите в системата на вътрешни работи и правосъдие, високата степен на корупция, системното неразкриване на тежки престъпления и особено на показни умишлени убийства, говори за засягането на едно от основните права на всеки човек, което както правото на ЕС, така и ЕКЗПЧ, а и нашата Конституция гарантират – правото на справедлив съдебен процес и ефективни правни средства на защита.
Особено притеснение будят все по-често повтарящите се случаи на физическо насилие и засягане основните права на защита, които се упражняват над граждани от страна на органи на МВР. Подобна практика свидетелства за сериозен спад в нивото на защита на основните права и за появата на опасни симптоми на ерозия на правовата държава у нас. В тази връзка не могат да бъдат подминати също действията по следене на електронните комуникации и използването на интернет, незаконосъобразното използване на специални разузнавателни средства, както и случаите на несързмерно физическо въздействие от страна на органите на реда при различни граждански форми на протест.
Специален акцент следва да бъде поставен на случаят от 14 януари 2008 г., когато в резултат на неверен сигнал за взривно устройство, без да положи фактически каквито и да е усилия да убеди гражданите да се изтеглят от предполагаемо опасната зона, органите на полицията разгониха с груба сила демонстриращите граждани, упражниха физическо насилие над лица, които не са засегнали по какъвто и да е начин обществения ред , задържаха и изправиха пред съд по бързата процедура за дребно хулиганство много от тях. Това основателно постави въпроса, дали полицейската операция не беше осъществена с цел сплашване на гражданите, които участват или имат намерение да участват в протести и дали не представлява посегателство над основни права като правото на свобода на изразяването на мнение, свобода на събранията и манифестациите и др.
Много въпросителни стоят същи по отношение на смъртния случай в 4 РПУ в София на 14-15 януари 2008 г. Дадените към настоящия момент от страна на полицията обяснения са крайно неубедителни. Независимо дали Методи Маринов е бил участник в протестите или задържан по подозрения в извършване на престъпно деяние, настъпилата смърт в полицейския участък е сериозен проблем. Особено предвид на категоричните показания на други лица, които са се намирали по същото време в IV РПУ, че човекът многократно е молел да му бъде оказана медицинска помощ, а никой от полицейските служители не е обърнал внимание. В тази връзка, фактът че МВР размахва декларация, в която лицето заявява, че има здравословни проблеми, но се отказва от медицинска помощ, ни най-малко не може да има за последица освобождаване на съответните длъжностни лица от отговорност за случилото се. Напротив, това е утежняващо отговорността обстоятелство.
Само няколко дни след смъртта на Методи Маринов в IV РПУ, станаха обществено достояние още два случая, които поставят остро въпроса за това какви практики прилага МВР при задържането и разпита на лица и как те се вписват в императивната необходимост именно органите реда, повече от всички други в една демократична държава, да зачитат основните човешки права във всички свои действия. Императив, без който е цинично да се говори за зачитане на основните човешки права, за правова държава и европейска демокрация изобщо.
За какво става въпрос?
При операция на специални части на МВР в сряда 21 януари 2009 г., почива при неизяснени обстоятелства 29 годишният Пламен Куцаров. Според съобщението на МВР, той е бил задържан в сряда по обед по досъдебно производство за участие в група за отвличане. С него са проведени „оперативни беседи” и със съгласието на заподозрения той е подложен на полиграфско изследване (детектор на лъжата). След приключване на „беседите” в Института по психология на МВР, в колата по пътя към бившата ГДБОП обаче на Пламен Куцаров му става лошо, след което задържаният умира. В опит да обосноват естествения характер на настъпилата смърт, органите на реда разпространиха информация, че лицето било „признало, че употребява наркотици”. По-късно същия ден в столичния р-н „Люлин” е застрелян 44-годишния Йордан Цонков. Според изнесена в медиите информация, която фактически се потвърждава от Прокуратурата, между двата случая има определена връзка. Твърди се, че и двете лица са информатори на МВР и са свързани с провеждано разследване по случай на отвличане, жертвата на което, все още е в неизвестност. Оттам публично беше поставен и въпросът, дали смъртта на двамата е случайна и как тя се отнася към един от най-големите проблеми на МВР – връзките със структури на организираната престъпност?
Също тази седмица стана известен инцидентът с чешкия гражданин Никола Молчан, арестуван на 8 януари 2009 г. от полицаи от СДВР по подозрение в убийство. Самият арест е извършен по начин, чиято законосъобразност трудно може да бъде защитена. Непосредствено след задържането на Молчан, според информация изнесена от него и адвоката му, той е подложен на жесток побой в продължение на около пет часа. Насилието е упражнено от голям брой служители на МВР, някои от които с качулки, при извършване на издевателствата на смени. Молчан е ритан, удрян със стол, третиран с електрошок в областта на гениталиите, кръста и седалището, душен с чувал, заливан с вода. Въпреки настояванията на чешкия гражданин, защитник е допуснат до среща с него едва на следващия ден, независимо, че уведомен от приятелката на задържания за ареста, той се явява в СДВР два часа по-късно. Служителите на МВР отговарят на адвоката, че задържаният не е в сградата, докато междувременно вътре го инквизират вече втори час. Органите на реда правят също всичко възможно, за да отложат максимално във времето осъществяването на преглед от лекар. Медицинска експертиза е направена по нареждане на Съда едва четири дни по-късно. Независимо от това, резултатите от експертизата потвърждават упражняването на насилие, в това число е вероятното използване на електрошокови уреди.

* * *

Без да навлизаме в други области от работата на публичната власт, без да се поставя въпросът за това доколко е гарантирана свободата на информация в България, съществуват ли ефективни гаранции за зачитане правото на неприкосновенност на личния живот, дори само тези три примера от последните две седмици са достатъчно солиден аргумент, за да се замислим сериозно, какви са всъщност гаранциите за зачитане на основните човешки права у нас, какви тенденции характеризират развитието на правовата държава в България? Да бъде предизвикан открит обществен дебат по тези въпроси и да бъдат предприети резултатни действия от страна на органите на правосъдието по тези и други подобни случаи, е от жизнено значение за утвърждаването на България като общество на свобода и сигурност, както и за това България да има своето достойно място в Обединена Европа. В противен случай, рискуваме отново да бъдем подложени на тежки критики отвън, а вероятно при евентуалното задълбочаване на визираните проблеми и на определени санкционни мерки. Тогава може би, отново ще търсим врага с външен билет, докато относителността в прилагането на закона става все по-голяма, а пълонценната защита на правата на частните лица - все по-имагинерна.
Снимка: Аудиовизуална служба на Европейската комисия

21 януари 2009

ВЪПРОСИ, КОИТО ЧАКАТ ОТГОВОРИ!


Ето още едно мнение, при това на неслучайни юристи, относно незаконосъобразните действия на полицията от 14 януари 2008 г.
Адвокат Михайл Екимджиев е един от най-опитните защитници, представлявал голям брой български граждани пред Европейския съд по правата на човека.

В мнението му, изказано за "Медиапул", ясно е посочено къде е проблемът в действията на МВР от миналата седмица - целенасочено допускане на ситуация, която позволява упражняването на сила спрямо гражданите, които протестират. Непропорционални действия, произволни арести, нарушаване основните права на защита на задържаните. Смъртен случай в РПУ, който очевидно някой се оптива да замете под килима...

На всички тези въпроси ръководството на МВР, правителството и Народното събрание трябва да дадат ясен отговор. България днес не е Сърбия на Милошевич, не е Беларус, не е Путинова Русия. Подобни действия на граница и дори отвъд границата на демокрацията няма да останат незабелязани в ЕС. Предвид на всички останали проблеми, които имаме в областта на правосъдието и вътрешните работи, последиците може да са повече от неблагоприятни - продължаване на мониторинга, задействане на предпазната клауза или дори прилагането на чл. 7 от ДЕС, който позволва мерки срещу една държава-членка, която засяга основните човешки права. А може би някой иска точно това, за да запази властта въпреки недоверието на 90 % от гражданите?

18 януари 2009

Има ли в България правова държава?



Събитията от тази седмица, трябва да накарат всеки човек, които иска да живее в демократична държава и да се ползва пълноценно с основните права, които като гражданин има да си зададе няколко въпроса. С особена острота тези въпроси трябва да бъдат зададени на ръководството на Министерството на вътрешните работи и на управлението, срещу което гражданите бяха излезли да протестират. Бих желал да споделя няколко от въпросите, които поне у мен породи всичко, което стана тази седмица:

1. Защо още в самото начало, на нейното пристигане или на първите провокативни действия, които тя извърши, не беше изолирана групата лумпени, които опорочиха протестите, а се изчака необходимото време, за да бъдат подложени на побой много мирни граждани?

2. Защо и кой допусна полицията да използва несъразмерна и непропорционална сила спрямо широк кръг манифестиращи, които протестираха по най-нормален начин, без да извършват каквито и да е действия на засягане на обществения ред?

3. Защо бяха масово задържани граждани, които не са извършвали каквато и да е форма на засягане на обществения ред и защо бяха държани те часове наред в РПУ, като много лица свидетелстват, че спрямо тях е упражнено физическо насилие и други действия на унижение и потъпкване на човешкото достойнство?

4. Защо се допуска служители на полицията да се държат по унизителен, дори хулигански начин с граждани? http://www.vbox7.com/play:9e5296f8

5. До какви резултати доведе проверката на сигнала за бомба, поставена в района на протеста, вследствие на който полицията получи формално основание да разпръсне демонстрацията? Ако сигналът е бил верен, къде е бомбата, какви данни има относно лицето/а, които са я поставили? Ако е подаден заблуждаващ сигнал, разкрити ли са лицето/ата, които са подали този сигнал и предприети ли са действия за тяхното санкциониране?

6. На какво основание бяха масово проверявани документите за самоличност на всички, които искаха да отидат на площада за протеста на 15 януари?

Особено притеснение буди изнесената от ДСБ и отделни граждани информация за обстоятелствата около смъртта на Методи Маринов в 4 РПУ на 14-15 януари 2009 г.

7. Стои въпросът, защо смъртта на това лице не беше оповестена до момента, в който народни представители реагираха по случая?

8. Въз основа на какви конкретни доказателствени елементи се твърди, че става въпрос за криминално проявено лице (съвсем друг въпрос е кого, по какъв ред и доколко правово МВР включва в масива на криминално проявените лица, кой защо и докога фигурира там!?!?).

9. Доколкото има твърдения, че лицето е арестувано по време и във връзка с протестите, и достоверността на тезата на полицията се поставя под въпрос, ще допусне ли МВР независима проверка относно обстоятелствата и основанията за задържането на Методи Маринов.

10. Доколкото има достатъчно хора, които свидетелстват, че лицето е молело за медицинска помощ по време на задържането, която не е получило, налице са всички необходими елементи, за да бъде открита проверка по случая от страна на Прокуратурата. Кога ще бъде разпоредена проверка, за да се прецени дали не са налице достатъчно основания за откриване на наказателно производство срещу съответните длъжностни лица?

Всички тези въпроси трябва да получат ясен и категоричен отговор от страна на ръководството на МВР, а някои от тях са от компетентността на Прокуратурата. Защото това, което се случи около протеста на 14 януари е силно смущаващо и поставя под въпрос оценката, че в България съществува пълноценна демокрация и ефективна правова държава.

Тези отговори са повече от необходими, защото са налице твърде много обстоятелства, които дават основание да се смята, че действията на полицията по време на протеста на 14 януари бяха груба злоупотреба с правомощията, които органите на реда имат.

Твърденията, че полицията е проявила „професионализъм” и е изпълнила законовите си задължения силно се разминават с това, което всъщност се случи пред Народното събрание, по околните улици, градинки и булеварди. Както за тези, които са непосредствени свидетели така и за всички, които са видели богатият видео материал по протеста и полицейската намеса, се поражда съмнението и дори убеждението, че по нареждане отгоре, полицията не се намеси в удачният момент, на удачното място, за да изолира лумпените ( доколко те са били случайно там е друг, доста интересен въпрос).

За съжаление, обстоятелствата, около намесата на органите на реда формират впечатление, че те предприеха действия едва, когато някой свише прецени, че вече е нагнетено достатъчно напрежение, за да бъде безпардонно разгонен протестът пред Народното събрание. Освен всичко друго, подходът, приложен на 14-ти странно съвпада със заплашителните изказванията на различни фигури от управлението, които целяха да „респектират” организаторите на протеста в дните пред 14-ти януари, защото могат да бъдат извикани на „отговорен диалог”…

Всичко изтъкнато дотук, поражда сериозни опасения, че органите на реда отново се използват за тясно политически цели, че се прави опит чрез сила и сплашване гражданите да бъдат отказани от основоположното за демокрацията право на протест. Да бъдат лишени от възможността да упражняват техните основни права, гарантирани от Конституцията, Европейската конвенция за защита правата на човека, правото на Европейския съюз.

Подобен подход може и да гарантира на управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ, още няколко месеца спокойствие. Той обаче окончателно дискредитира България в Европа и затвърждава впечатлението, че у нас всъщност властва един олигархичен, корумпиран псевдодемократичен модел, за когото демокрацията, правовата държава, правата на човека са просто една удобна фасада за времевия момент, в които се намираме.
Снимка: в. "Дневник"/Антон Попов

16 януари 2009

ЗА СОЦИАЛИЗМА И СВОБОДАТА…



Да си социалист (в оригинален прочит, а не в руска кавър версия , тъй като не там е родена тази идея), на първо място означава, да се бориш за свобода! За такава социална регулация, основана на солидарност и справедливост, която да позволи на всеки човек да бъде свободен, независимо от неговия социален произход, независимо от материалното състояние което има. ДА БЪДЕ РЕАЛНО И ФАКТИЧЕСКИ СВОБОДЕН!

С действията си от последните няколко дни, със сериозния принос на Михаил Миков, Георги Пирински, Татяна Дончева (поразително разминаващо се с всичките й претенции да бъде будната съвест на БСП изказване днес в Народното събрание!), а и с неоценимата помощ на Бойко Борисов ( каква ирония на съдбата...), БСП доказа, че съвсем не се е отдалечила от времето, когато властващата върхушка биеше хората и всяваше страх, за да контролира обществото, за да управлява държавата като бащиния, необезпокоявана, безалтернативно.

Къде останаха претенциите за промяна? Къде остана европейският социализъм? Или след като вече сме членове на ПЕС и Социнтерна, вече няма за какво да се морим?Какво толкова страшно има в това, че за пръв път от доста време насам сме свидетели на силна проява на гражданско участие, на ярка гражданска позиция, насочена към решаването на ключови за нашето общество проблеми? Нима не е вярно, че в България има повсеместна корупция? Нима не е факт, че политическото статукво доказа своята категорична неспособност да решава обществени проблеми, да движи обществото напред? Нима не е ясно като бял ден, че 9 от 10 българи отказват повече да се припознаят в това, което представлява днешната политическа система?

Отношението на управлението към протестите, елементарните милиционерски трикове с използваното присъствие на лумпени, опашатата история с бомбата, и особено, грубият побой над преобладаващата част мирно протестиращи, водят до логичния въпрос какво всъщност означават за днешната казионна левица свободата на личността и обществото, какво значение за нея има това основно право и ценност на европейското общество?

Това което се случи, дава основание да попитаме, дали всъщност за другарите партийци (партийци, а не социалисти, по особено точното самоопределение на един мазен кариерист, герой на новото партийно време в Пловдив, който сам многозначително казваше преди година-две – „Аз съм партиец, а не социалист!”) не се оказва, че основна ценност е властта, материалните облаги, свързани по български с нея, това да лапат от държавната баница или от баницата, до която държавата може да им осигури достъп?

Как по друг начин да си обясним, че когато усетиха, че недоволството от безвремието, в което не без тяхното ценно съдействие се потопихме, започва да приема конкретни форми и активен израз, че за пръв път от години насам, много млади хора проявяват активно отношение към проблемите на обществото, другарите на власт извадиха палките и щитовете, малко диверсия в ДС стил, две три агитки и една компания малоумни националисти и тръгнаха да бият, да плашат хората, да всяват страх.

Как е възможно Председателят на най-висшия демократичен орган (по силата на конституционната уредба поне) да излезе и да каже – участието в протести, не е граждански акт или нещо от сорта (Георги Пирински отпреди два-три дни)…Къде точно? В Северна Корея, Китай или Куба? А може би преди 20-на години в България? Какво да говорим за основните права, гарантирани от Конституцията, за Европейската конвенция за защита правата на човека, за демократичните принципи на ЕС…те очевидно са разбирани като изгодна поза, но не й като реална ценност, като абсолютен ангажимент.

Що се отнася до МВР, видя се, че органите на реда с особено усърдие могат да разгонват демонстранти. Ако със същото отдаване гарантираха законност, справедливост и сигурност в българското общество в останалите случаи на засягане на правния ред, в разкриването поръчкови мафиотски убийства например, сигурно щяхме да приемем, че това, което се случи вчера е въпрос на професионализъм. Уви…

В крайна сметка обаче, може би подобен тест на нашето общество е необходим. За да видим дали след две десетилетия промени, след като имахме възможността да получим досег до свободната част на Европа, достатъчно голяма част от българите са приели за своя истинска ценност и свое изконно право свободата. Засега е ясно едно, БСП не издържа изпитанието на промените. И за да има истинска европейска левица в България, трябва да се тръгне отначало, при ясна граница с времето, хората и зависимостите на несвободата.
снимка: Пламен Ташев/www.4CoolPics.com

15 януари 2009

Статуквото на посткомунизма трябва да бъде съборено


Аз съм човек с леви обществени и политически ценности и убеждения. В продължения на доста години участвах активно в различни форми на политическа дейност и в България, и на европейско ниво. Колкото и да е трудно това в български условия, не съм се отказал от тези свои убеждения и днес.

Всичко, което се случва в Българската социалистическа партия от края на ’90-те години и особено след 2005 година, ме накара да си дам сметка още преди близо две години, че без значение кой, къде и какво разправя, без значение в колко ПЕС-а и в колко Социнтерна ще членува, БСП реално, категорично и непоправимо е много далеч от ценностите, визията и поведението на европейската левица.

Нещо повече. Независимо от всичките претенции за промяна, обновление, новост, различност, БСП остава чисто и просто политически инструмент в ръцете на върхушката на комунистическия режим, останките от неговите репресивни служби, неговите бизнес издънки (доколкото хора с манталитет на комсомолски сектретар по ентусиазма на точки и квадратчета или на председател на социалитическо ТПК могат да правят нормален бизнес в пазарни условия…). И никакви рокерски изпълнения, чалга купони и подобни рекламни трикове не могат да променят това. Нито доброто владеене на западни обноски, маниери и езици...

В този контекст, управлението на Сергей Станишев от 2005 насам, или както един приятел много успешно го определи, управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ, бележи завършващата фаза на връщането на сцената на манталитета, практиките, фамилиите на късния комунизъм. Очевидно тези, които провалиха и самата комунистическа система, решиха, че вече са излъгали когото трябва и представлението може да приключи.

Проблемът обаче е, че тези достойни другари, отроците, които идват да ги наследят начело на държавата, конформизмът, меркантилизмът и посредствеността, които ги обслужват, не просто не са способни да решават проблемите на обществото, не просто не могат да го движат напред. Начинът, по който те разбират и упражняват публичната власт, задкулисните им игри, превръщането на злоупотребите и корупцията в същност и логика на политическия процес, всичко това предопределя България да бъде заден двор на Европа, поставя под въпрос мястото на страната ни в семейството на развитите европейски държави, обрича ни все така да се заблуждаваме, че живеем нормално, докато времето си минава и светът върви напред.

Оттук нататък, въпрос да носиш наистина социални и демократични ценности и убеждения, да държиш на елементарната справедливост, да обичаш България реално, а не само на маса, с подходящо мезе и чаша ракия, въпрос на човешко достойноство, въпрос на всичко това е да реагираш на проблемите, които виждаш, да не се примиряваш, да вложиш енергия и етнусиазъм от себе си, за да има в страната ни истинска промяна.

Поради тази логика аз лично подкрепям протестите срещу настоящото управление. Поради тази логика смятам, че за да има наистина европейска, демократична и социална перспектива за нашето общество, статуквото на посткомунизма трябва да бъде съборено.

12 януари 2009

Де го чукаш, де се пука???


Бях забравил, че и министър Масларова владее невероятната дарба да пръска поразителни умозрения, недвусмислено свидетелстващи за изключителен политически капацитет и доказани управленски качества. Докато четях „Капитал” и си пиех сутрешното кафе обаче, имах щастието да попадна на мъдрите й мисли, споделени за „Труд”:

„Част от работодателите преекспонират въпроса с очакваната безработица. Преди дни имах среща с бизнесмени от сферата на услугите. Казват ми - непрекъснато търсим персонал, но хората не искат да работят. (...) Мързи ги."

Да, с човешкия ресурс в много сектори у нас има проблем и то сериозен. С качеството на подготовката му, с наслоените с години навици на посредствена, немарлива и некачествена работа също. С производителността на труда, да не говорим. Защо обаче точно един министър на труда и социалната политика трябва да омаловажава задаващите се съкращения и социални проблеми и настъпващата криза (която според правителството доскоро нямаше как да засегне България), като акцентира на факта, че не се прави нищо за решаването на друг съществен проблем, отново в сектора, за който тя отговаря, отговорът на този въпрос леко ми бяга.

Догаждам в известна степен какво се е завъртяло в главата на Г-жа Масларова – „Е какво толкова ревете, че се задава криза? Ето сега, като започне да расте отново безработицата, ще може спокойно да избирате такива, дето не ги мързи да работят”. Безспорно! Ама някак хич не ми се струва нормална подобна логика за един министър на труда и социалната политика, особено когато се води „социалист”. А и чрез такава ремарка, госпожата всъщност сама акцентира върху неспособността й да реагира адекватно и на двата проблема.

Иначе, изглежда хората, които се грижат за публичния образ на социалния министър, са сравнително добри. Откакто Масларова отново е на власт, успяват да я предпазват от груби изцепки и големи скандали. Следва се стил на системно общо мълчане, нарушаван от планирани и медийно обезпечени появи по подходящи поводи - министър Масларова инспектира шивашки цех при минус 20 градуса, министър Масларова на мила среща с пенсионери в старчески дом във Враца, министър Масларова открива нов социален център в Стара Загора, министър Масларова отговаря на въпроси на граждани в сутрешния блок на „Нова”. Не им се отдава на PR-те само да я накарат да попромени стила на скъпите дрешки, изтънчени чепички, луксозните аксесоари и тежки бижута, тъй характерен за нея и тъй разминаващи се със социалистическите й претенции, а и с едната министерска заплата…

Ако не броим това, остават само случаите на срещи с неподходящи пенсионери или някое такова откровение, пропуснато при медийния brushing. Е няма как, природа...Пък и предвид на това, че Емел Етем май минава в нелегалност, няма само Сергей Станишев и Петър Димитров да ни създава настроение я.

06 януари 2009

Много плоско, Г-н Президент!



Като бъгларски гражданин, като един от тези, които сте рершили да поздравите на Нова година, махайки европейското знаме от мизансцена на Вашето слово, бих искал да Ви кажа едно - много плоско, Г-н Президент!

Какво точно искате да кажете с този "протоколен жест" и на кого точно искате да го кажете? На Европейския съюз? Да кажете, че след като не ни оставят на воля да живеем в политическо и обществено лицемерие, претендирайки че имаме ценности, от които сме на светлинни години всъщност, да си мърсуваме в кoпанката, да злоупотребяваме с нашите и с техните публични пари, и да живеем в под-развитие, водени от слабоинтелигентни и нискочели издънки на комунистическата номенклатура и репресивен апарат, ние ще им се разсърдим?

Или на нас, българските граждани? Да ни кажете, да се откажем от надеждата, че ЕС ще ни помогне да преодолеем тумора на корупцията, злоуптребите с публична власт и заблатяването на страната ни като феодално владение на няколко десетки "елитни фамилии" и още малко обслужваща ги посредственост и конформизъм?

А всъщност, може би става въпрос за някакъв знак към Людмил Стойков, Марио Николов, собственика на "Градус", Гергов, Тодор Батков и всички от жанра, че каквото и да направят европейските служби и правораздавателните органи на други държави-членки, в крайна сметка ще продължават да се позлват с благоволение свише, доходни сделки, ордени, медали и дори - официални позиции в публичния живот и политическата власт.

Може би следващата стъпка, е да започнем да играем сценки от рода на водевилите на братя Качински и Вацлав Клаус? България е земен рай и ЕС да си гледа работата, щом не ни оставя да си караме постарому? А оттам нататък? Присъдружна на дядя Путин псевдодемокрация? Нещо като Киргистан, Туркменистан, Таджикистан или Беларус?
Или по soft-вариант, нещо като Балканска Вененцуела?

Много тъжно и много плоско. Да се стигне дотам, да се играе с европейската перспектива и образ на България в името на родното изгнило политико-олигархично статукво, което 9 от 10 граждани отричат.

Всяко зло за добро, обаче, както е казал народът. Този протоколен жест, заедно с всички безумия, който се случват от няколко години насам, ще допринесат затова и последният човек с европейско и демократично мислене и ценности в България да се раздели окончателно с илюзиите, че е възможно от лоното на тоталитарния комунизъм да се роди европейска левица. No way!

Оттук нататък всеки, който претендира да е трезвомислещ, който има ляво мислене и ценности и споделя идеите на демокрацията, трябва да си даде сметка, че на лявото в България е необходимо ново начало, основано на ясна граница с комунизма, на нови хора, на нова форма, които по никакъв начин нямат нищо общо с времето преди 10-ти. Само така един ден може да имаме истинска европейска левица.


http://www.mediapool.bg/show/?storyid=147544&srcpos=5