През последната седмица отновно във фокуса на общественото внимание е един скандал за пари. Любим сюжет на българския еснафлък. Иде реч за едни бонуси, които висши длъжностни лица в публичната администрацията са взели във време на лишения и криза. Цяла седмица политически елит, медии и граждани се вълнуват, кой колко е взел, а след издаденото разпореждане свише, всички трепетно следят и кой какво ще върне.
Разбира се, изплащането на допълнителни възнаграждения над основната заплата по върха на държавата във време на финансови рестрикции трябва да има своите обективни основателни причини, да бъде повече от оправдано. В противен случай то поставя под въпрос публичната легитимност на управлението и прави администрацията още по-черна в очите на гражданите, които и без това не хранят топли чувства към нея. Отношението ни към сагата с бонусите обаче не би следвало да се ограничи единствено до номиналното осъждане на подобна практика и до еснафските сметки кой колко е взел и колко ще върне. Разразилият се скандал с допълнителното материално стимулиране и много от реакциите около него, са добър повод за равносметка по един основоположен за развитието на нашето общество въпрос – този за състоянието на българската администрация, за мотивацията да работиш в нея, за начина, по който тя работи.
Ние някак естествено сме приели във времето да разглеждаме администрацията като досадна, неработеща даденост, с която избягваме да имаме вземане-даване, а когато се наложи, намираме някакъв начин да решим това, което нас в частност ни касае. Без пълноценна администрация обаче, не може да има ефективно публино регулиране, не може да има устойчиво развитие на обществото. Вече няколко правителства спрягат формулата „административна реформа“, но в същото време основните проблеми, които публичният административен апарат има, остават едни и същи, и дори от ден на ден се задълбочават. Един от тези проблеми е равнището на заплащане в публичния сектор. Да получаваш неоправдани бонуси във време на финансови рестрикции може би е скандално. Не по-малко скандално е обаче равнището на заплащане в българската адинистрация. Скандално е и някак наложилото се естествено очакване, че макар със заплати, които е притеснително да споделиш публично, аминистрацията може да работи резултатно. Това няма как да стане. Когато получаваш толкова, че не можеш да покриваш спокойно дори базисните си разходи за нормален живот, няма как да работиш мотивирано, няма как да се отнасяш с грижа и усърдие, към това, което правиш, няма как да си придържаш към високи професионални стандарти. И който смята противното, или е откровено глупав, или е откровен циник или всъщност му е все тая, какво се случва в България.
Въпросът с равнището на заплащне в публичната администрация е тясно свързан с още няколко сериозни проблема – този за компетентността и квалификацита на работещите в публичния сектор, този за корупционните практики и злоупотребите с пубилчна власт и разбира се, с въпроса за рационалната организация и числеността на административните структури. При сега приложимите възнаграждения в една осовна част от администрацията, да се осигури добър администратвиен капацитет, да се ангажират и задържат компетентни служители с добра квалификация, е задача в общ порядък невъзможна. Едва ли е реалистично да смятаме, че може да бъде постигнато съществено ограничаване на корупцията и когато това, което получава един средностатистически служител в публичния сектор общо взето стига, колкото да свърже двата края, при това, ако съдбата е била благосклонна да го дари със собствено жилище в населеното място, където работи…Ако търсим решение на проблема с равнището на заплащане в публичната администрация обаче, трябва да си дадем сметка и затова, че нормално заплащане без цялостно пренареждане на публичния сектор, драстична реогранизация на много от стурктурите му и чувствително намаляване на числеността му, няма как да бъде постигнато. Положението, при което пет човека отговарят за нещо и получават заплати, а задачата трябва да свърши някой друг, обикновено заинтересованият от съответния резултат, е ежедневие в почти всяка администрация у нас. Е, не може да има нормално заплащане без това порочно административно статукво да бъде преодоляно. И вместо пет служители, които не правят нищо повече от това, да си уплътняват работното време и да премятат ритуално папки по-добре познатия изконен принцип на административната работа в България - „папката да не е на моето бюро“, да има двама или трима, по-добре платени, по-квалифицирани, и работещи по-мотивирано и ефективно. А на загрижените за тежката социална цена от съкращенията в администрацията бих отговорил, че цената на болната администрация, която имаме, е много по-голяма. Една раздута и неработеща администрация струва много повече като пропилени пари, подразвитие и нерешени проблеми на обществото.
Вероятно някой би казал, всико това е ясно. Е, ясно е, ама от това досега нищо не следва. Проблемите на публичната администрация продължават да се задълбочават. И имаме поредното управление, което не предприема адекватни действия за тяхното преодоляване. Сакандалът с бонусите е повече от показателен за това. И със самото навлизане за пореден път в ситуация, в която разни висши сановници си разписват сладки възнаграждения, докато другите карат на подаяния. И с реакцията на върха изпълнителната власт по него. Защото с геройски пози сривът в публичната администрация, неефективната организация и функционране на административните структури, лиспата на компетентност и адекватна грижа за обществения интерес няма да бъдат преодолени. Тук е мястото да се подчертае и лицемерното отношение към проблема на сегашната опозиция. Нейният плач за бонусите е фарисейщина, защото докато беше в управление не само не предприе каквото и да е за реформиране на публичния сектор, но имаше за основен приоритет именно провеждането на най-различни форми на порочно облагодетелстване на „наши“ хора и фирми чрез администрацията.
Затова, ако искаме изобщо да имаме държава, която функционира пълноценно, едно от първите неща, които трябва да се направят, е провеждането на истинска реформа в администрацията. И вместо да се плъзгаме по повърхността на първосигналните реакции, да даваме ухо на еснафски скандали и да се оставяме да ни манипулират по най-елементарен начин, трябва да поставим остро върпоса, че наред със строителството на магистрали и спортни зали, доброто управление предполага да бъдат предприети адекватни действия за преодоляване проблемите на публичния сектор, затова, България да има компетентна, ефективна и добре платена администрация.
