За институциите и демокрацията

Каня се да напиша този пост от миналата седмица. Малко се забавих, но темата си заслужава. Затова все пак ще споделя мнението, което имам. Миналата седмица се разрази наглед сериозен сблъсък между Президента на Републиката Георги Първанов и Министър председателя Бойко Борисов. Сблъсък, в който взеха участие като поддържащи актьори редица представители на партиите от дясно и крайно дясно, с иначе променливо неизяснено отношение към действащото управление.

Като предисловие, държа дебело да подчертая, не съм фен на Георги Първанов, нещо, което мога лесно да докажа в процес на обективно доказване. Не може обаче да не споделя мнението си, защото съм убеден, че демокрацията не е въпрос на моментно конюнктурно отношение към основните въпроси на общественото устройство и организацията на упражняване на публичната власт, а трайното обединяване на гражданите и обществото около едни основен кръг от ценности, правила и форми на отношения в обществото, които не са предмет на настроение за един следобед.

В този контекст, струва ми се сблъсъкът на върха от миналата седмица не е добра атестация за степента на развитие, достигната от нашето общество и политическия establishment на двадесетата година от началото на демократичните промени. Сигурно Георги Първанов може да бъде критикуван за много неща и то с основание, но да се иска отстраняването му от длъжността Президент на Републиката така между другото, с изсмукани от пръстите мотиви, това е акт, който говори несериозно за политическия процес в страната и в частност, за авторите на съответната скоропостижино приключила инициатива.

Да се иска отстраняването на Президента на Републиката не е разходка в кварталния парк. Това не е евтин чалгарефрен, който можеш да изтананикаш на две ракии привечер, между Vip Dance и поредната безинтересна серия на поредния еднообразен сериал. Това не е дори вот на недоверие, което можеш да поискаш на правителството. Това е крайна процедура, която цели да гарантира спазването на Конституцията и основите на конституционната система, тогава, когато самият държавен глава ги постави под въпрос. Въпреки всички резерви, които лично аз имам по отношение на политическото поведение и роля на Първанов, не мисля, че към настоящия момент на публичното внимание са поставени основателни съображения, които позволяват да се смята, че той е извършил нарушение на Конституцията или държавна измяна.

Оттам нататък, встрани от личното отношение и негативизма, който всеки може да храни към едно или друго лице, в това число и към Георги Първанов, подобни плиткоскроени акции срещу една от основните институции на демократичната система у нас, вредят преди всичко и най-вече на демокрацията. Защото харесваме или не Георги Първанов, той е демократично избран Президент на Република България. Може и да не сме гласували за него, но той е избран. От тези, които са гласували за него. И тези, които са си останали вкъщи. И когато се поставя въпросът за неговото отстраняване, това трябва да бъде сериозна стъпка, осмислена, защитена с тежки аргументи, която съответства на реални проблеми и нарушения на конституционния ред в страната, а не евтино политическо упражнение от общ характер. Защото след няколко такива упражнения, дори на чичо Цено и леля Гица от Долно Нанагорнище, дето слушат чалга от зори до здрач, пият ракия вместо вода и още утре на драго сърце ще гласуват за поредната идиотщина тип „Атака”, ще им бъде трудно да повярват, че в България има държава и че някой в българската политика наистина иска да бъдем същинска европейска дeмокрация.

10 ноември 2009 - 20 години свобода!

От доста време не съм писал в този блог. Може би ми липсва вдъхновение, може би ми липсва време, може би, когато по цял ден пишеш и четеш, първото нещо, което ти идва, когато имаш малко свободно време, не е отново да пишеш…
Днес отново писах, писах толкова, колкото не съм писал за един ден от кандидатстудентското лято на 1997, от изпита по история и темата за Раковски, БРЦК и българското национално-освободително движение. Палецът и показалецът на дясната ръка ме болят, както не са ме боляли от онова далечно, напрегнато и някак романтично останало в паметта ми лято.
И все пак днес е 10 ноември. 10 ноември 2009. Спомням си онзи петък на 1989, когато по радиото на старата бяла Жигула, купена с една петица от тотото, заедно с баща ми, на един завой под Стария град на Пловдив, чухме неворятно звучащата новина, че др. Тодор Живков е подал оставка след дълга и неуморна работа в полза на партията и родината…Въпреки че тогава бях едва на 10 години, спомням си колко невероятно и учудващо, колко неестествено звучеше тази новина. Колко почуда и странно оживление тя предизвика в семейството ми, в нашите познати, навсякъде около нас.
Спомням си също колко надежда видях, колко емоции и хора, опиянени от промените през следващата 1990, през 1991 г. Колко спорове сме имали вкъщи, тези, които запалено подкрепяха СДС и четяха „Демокрация” и тези, продължаваха да вярват на БСП, да четат "ДУМА", било заради идеята за социална справедливост и солидарност, било, защото в селото им преди 9 септември е нямало нито ток, нито асфалт, нито вода, нито канализация, защото са работили от изгрев до залез слънце, защото най-близките им хора, имат тази позиция…
11, 12, 13 години безспорно са едно нищо, незряла, невръстна възраст в човешкия живот. И все пак си спомням истинския заряд, живото противопоставяне, големите митинги, разпалените спорове на тези първи години на демокрацията в България. И си ги спомням с някакво чувство на нещо изгубено, на нещо, което хората не изпитват днес.
А днес все пак е 10 ноември. 10 ноември 2009. Изминаха двадесет години от началото на промените в България. Време много и време малко. Време, за което други страни, излезли от диктатура, от несвобода, от потисничество, са стигнали напред, много напред... Време за, което Германия или Япония след Втората световна война отново бяха на второ и трето място в света по икономическо развитие, а ние продължаваме да се лутаме, да се питаме, да търсим път…
Може би е съдба, може би орисия, може би такава е българската Голгота. И все пак си струва да помислим трезво, рационално, какво означават тези двадесет години? Докъде стигнахме. Какво остава? Какво спечелихме? Какво загубихме? Без да претендирам за изчерпателност и дълбочина, не защото не ми се иска, а защото е малко късно, защото съм доста уморен, защото утре сутрин ще ставам рано, ще споделя моето скромно мнение по тези въпроси.

И то е, че въпреки всички пороци, въпреки всички лишения, въпреки мутрите, въпреки силиконовите Венери на попфолка, въпреки войстващото празноглавие, посредственост и меркантилизъм, тези двадесет години означават много. Защото духът беше изпуснат от бутилката, защото поривът на свободата докосна душата на не един и двама от нас, защото границите се отвориха, защото започнахме да пътуваме, защото започнахме да сравняваме. Защото започнахме да говорим своободно, да някои още пресмятат, някои още се свиват, други още мишкуват и кроят тънки подли нечестиви сметки. Но на много от нас все пак не им пука и казват това, което им е на душа и сърце. Много от нас са такива, каквито са, каквото и да им струва. И днес, за разлика от времето преди двадесет години, това все пак е възможно, без един живот, едно семейство, близки и приятели да бъдат зачеркнати. Да инерция има. Трайно вкоренени робски нагласи също. Но времето тече и нещата все пак се променят. И трябва добре да си дадем сметка затова.
Днес България е част от Обединена Европа. Може би не разбираме какво означава това, но то означава страшно много. Днес, въпреки носталгията към миналото, въпреки, че на някои все още им прималява като видят образа на товариш Путин, а други мечтаят да се върнат в безвремието на Живковата посредственост и неговото илюзорно спокойствие, днес България е друга. Да с много недостатъци, с много проблеми и несправедливост. С много пороци. Но и с много възможности, с много пътеки. И от нас зависи по коя от тях ще тръгнем. Дали ще останем в плен на робското си минало, подвластни на времето на несвободата, или ще направим всичко, което зависи от нас, за да има в нашата страна истинска европейска демокрация.
Днес ние можем да пътуваме, дори за ден или два, можем да сърфираме свободно в информационното пространство, без да цензурират връзките ни. Можем, да кажем, че считаме този, който управлява за мутра, дебил, крадец или идиот, без да провалим кариерата си, работата си, житейските си перспективи. И колкото и малко, и незначително да изглежда това, не трябва да го подценяваме, неглижираме, обезсмисляме. Защото то има изключително значение. Защото то се нарича с добре познатата, толкова стара и толкова важна дума – СВОБОДА. Да, СВОБДА с много "НО". НО СВОБОДА!
Като казвам всичко това, държа да подчертая, нищо не искам да идеализирам, нито искам да бъда прекален оптимист. Добре съзнавам, че много остава да бъде направено. Добре съзнавам, че за да има същинска правова държава, пълноценно гражданско участие, истински свободи медии, които не зависят от ченгета, контролиращи реклами фирми с клоунски названия, за всичко това остава много път да се извърви. Много път остава да се извърви, за да имаме същински, пълноценни демократични партии, и десни, и особено, осбено леви. Но все пак, пътят е отворен. Има зелен светофар. Всичко е в наши ръце. Сивите сили на задкулисието, шантажа и страха са принудени да се отстъпват, да се обясняват, да търсят кьошенце за заслон. Най-сетне лека-полека става ясно кой на кого е пял, кой кого е топял и кой е бил най-обикновен измекяр.
Заради всичко това, заради всички шансове, които имаме, заради всичко, което предстои, заради истинския живот, който живеем, колкото и труден да е той, затова си струва да запомним днешната дата - 10 ноември. Защото тя бележи повратен исторически момент в развитието нашето общество. Защото след тази дата, без значение кой я е продуцирал и режисирал, нещата зависят поне малко повече от всеки от нас.
Затова бих казал: шапки долу! Днес е 10 ноември 2009 г! Изминаха 20 години от деня, в който поехме по пътя на демокрацията. Докъде ще стигнем, само ние можем и трябва да решим!

9 СЕПТЕМВРИ И РАЗУМЪТ В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ИСТОРИЯТА

Не мислех да пиша този пост, защото имам работа за целия китайски народ, свързана с писане. Някои разговори, които имах днес, някои коментари, които четох, ме карат обаче да споделя това, което ми напира отвътре...

Днес е "славната" допреди 20 години дата 9 септември, дата на държавен преврат според едни, на народна социалистическа революция и победа над фашизма и капитализма според други. Безспорно е едно, 9 септември е дата, която разделя, предизвиква полярни емоции и оживени, дори ожесточени емоционални дебати. Безспорно е също, независимо дали оценката за тази дата е положителна или отрицателна, че 9 септември е вододел в най-новата българска история. За съжаление, в отношението си към тази дата, преобладаващата част от нашето общество се отнася не с разум, опитвайки се да направи обективна равносметка за процесите преди и след нея, а с прекалено много емоция, превръщайки я в поредната удобна огнева точка за разпалени словестни упражнения, жанр, който нашия народ толкова много обича, когато от това нищо не следва… 

Същевременно 9 септември е дата, която заслужава трезво, обективно и сериозно отношение. Именно защото е вододел, именно защото се явява повратна точка в развитието на България. Към нея следва да се отнасяме преди всичко с разум, не толкова с чувства. Защото, ако подхождаме прекалено емоционално, ако предпочетем да бъдем фитилджии вместо трезво мислещи хора, рискуваме да пропусне смисъла на историята, същността на обществените процеси, които протичат в нашата страна през първата половина и средата на 20 век. 

Ако прием 9 септември в светлината, в която го представяше тоталитарната пропаганда на комунистическия режим, и в която до голяма степен го представят нейните наследници, пременени под благовидни форми най-различни днес, игнорираме това, че 9-ти е прекалено тясно свързан с установяването на един тоталитарен репресивен комунистически режим, които не може  по никакъв начин да бъде оценен положително. До голяма степен тази дата беше негов основен символ. Подобен прочит означава също така, да пренебрегнем това, че 9 септември в крайна сметка е неразривно свързан с влизането на Съветската армия в България и разпределянето на страната ни като част от деспотичната съветска система, без оглед на това, какво мислят самите български граждани.

Да подходим от другия полюс, и да използваме дата 9 септември, за да прогласим „всички комунисти на сапун”, ако може покрай тях и циганите, поне тези, който не работят, или казано по друг начин, до откат да се упражняваме в словотворене колко лоши са комунистите, колко лошо нещо е комунистическият режим и как трябва по някакъв начин да има мъст за това, което се е случило след 9-ти, също означава да подходим с прекалено много емоция, да минем доста далеч от смисъла на събитията, от закономерността на процесите, протекли и протичащи в българското общество. Защото този подход съответно води до игнорирането на това, че десетилетия преди 9-ти септември, от 1923 до 1944 г., в България съществува репресивна система, която ни най-малко не може да бъде определена като демократична, и която носи отговорността за избиването на хиляди хора, за потъпкването на политическия и обществен плурализъм, за съюза на България с Хитлеристка Германия, за депортирането на 14000 евреи от Беломорска Тракия в газовите камери на нацистите.

Затова, според мен, в отношението към 9 септември и други подобни дати, е необходима не прекалена емоция, а разум и обективност. Необходима е трезва оценка на събитията и извличане на поуките на времето. Защото противното, означава да продължаваме да бъдем едно общество лесно манипулируемо, доста далеч от свободата. Общество, в което сме много силни, когато говорим на маса, със салатката и райкийката и много слаби тогава, когато са необходими реални обществени позиции, реални общ ествени действия, реални решения, на проблемите, пред които сме изправени. 

Затова, нека на 9 септември оставим настрани страстите и подходим с разум. Нека си дадем ясна сметка, че свободата и демокрацията, именно защото и преди 9-ти, и след него, не са реалност в България, до голяма степен все още не са постигнати като действително състояние в нашето общество и до днес. Нека осъзнаем, че демократичните ценности са въпрос не само на гола декларация и словестна претенция, а на реална ценностна система, на фактическо поведение. Нека спрем да пращаме когото и да е под ножа. Нека обаче да скачаме и набутваме в ъгъла всеки, който си позволи да говори за вагонетки, Пиночет, стадиони и чистки. За невинни, които трябвало да паднат, за да им ред…Нека се научим на повече чуваемост към другия, на повече толерантност. Нека спрем да оценяваме хората според техния цвят, а да правим това според техните лични качества. И преди всичко, да свържем думите и делата, да изградим пълноценна европейска демокрация, да не позволяваме никой повече да посяга на свободата на нашето общество, който и да е той. Политик, журналист, олигарх или задкулисен кукловод. Няма друг начин да бъдем настина свободни, няма друг път България да бъде истинска част от развития свят.