За институциите и демокрацията

Каня се да напиша този пост от миналата седмица. Малко се забавих, но темата си заслужава. Затова все пак ще споделя мнението, което имам. Миналата седмица се разрази наглед сериозен сблъсък между Президента на Републиката Георги Първанов и Министър председателя Бойко Борисов. Сблъсък, в който взеха участие като поддържащи актьори редица представители на партиите от дясно и крайно дясно, с иначе променливо неизяснено отношение към действащото управление.

Като предисловие, държа дебело да подчертая, не съм фен на Георги Първанов, нещо, което мога лесно да докажа в процес на обективно доказване. Не може обаче да не споделя мнението си, защото съм убеден, че демокрацията не е въпрос на моментно конюнктурно отношение към основните въпроси на общественото устройство и организацията на упражняване на публичната власт, а трайното обединяване на гражданите и обществото около едни основен кръг от ценности, правила и форми на отношения в обществото, които не са предмет на настроение за един следобед.

В този контекст, струва ми се сблъсъкът на върха от миналата седмица не е добра атестация за степента на развитие, достигната от нашето общество и политическия establishment на двадесетата година от началото на демократичните промени. Сигурно Георги Първанов може да бъде критикуван за много неща и то с основание, но да се иска отстраняването му от длъжността Президент на Републиката така между другото, с изсмукани от пръстите мотиви, това е акт, който говори несериозно за политическия процес в страната и в частност, за авторите на съответната скоропостижино приключила инициатива.

Да се иска отстраняването на Президента на Републиката не е разходка в кварталния парк. Това не е евтин чалгарефрен, който можеш да изтананикаш на две ракии привечер, между Vip Dance и поредната безинтересна серия на поредния еднообразен сериал. Това не е дори вот на недоверие, което можеш да поискаш на правителството. Това е крайна процедура, която цели да гарантира спазването на Конституцията и основите на конституционната система, тогава, когато самият държавен глава ги постави под въпрос. Въпреки всички резерви, които лично аз имам по отношение на политическото поведение и роля на Първанов, не мисля, че към настоящия момент на публичното внимание са поставени основателни съображения, които позволяват да се смята, че той е извършил нарушение на Конституцията или държавна измяна.

Оттам нататък, встрани от личното отношение и негативизма, който всеки може да храни към едно или друго лице, в това число и към Георги Първанов, подобни плиткоскроени акции срещу една от основните институции на демократичната система у нас, вредят преди всичко и най-вече на демокрацията. Защото харесваме или не Георги Първанов, той е демократично избран Президент на Република България. Може и да не сме гласували за него, но той е избран. От тези, които са гласували за него. И тези, които са си останали вкъщи. И когато се поставя въпросът за неговото отстраняване, това трябва да бъде сериозна стъпка, осмислена, защитена с тежки аргументи, която съответства на реални проблеми и нарушения на конституционния ред в страната, а не евтино политическо упражнение от общ характер. Защото след няколко такива упражнения, дори на чичо Цено и леля Гица от Долно Нанагорнище, дето слушат чалга от зори до здрач, пият ракия вместо вода и още утре на драго сърце ще гласуват за поредната идиотщина тип „Атака”, ще им бъде трудно да повярват, че в България има държава и че някой в българската политика наистина иска да бъдем същинска европейска дeмокрация.

ДЕМОКРАЦИЯТА - ФОРМИ НА УПОТРЕБА

На връх 20-та година от началото на демократичните промени, носителите на посткомунистическото статукво в България – в лицето на БСП и ДПС, решиха да докажат, че представата, че едно от големите достижения на изминалите две десетилетия, е изграждането на европейски тип демократична обществено-политическа система у нас, всъщност е доста илюзорна.

Политическите маневри и еквилибристики по изборното законодателство, които наследниците на късния комунизъм, разпределени в няколко партии, подпомагани от гастролиращи кога като свободни електрони, кога като земеделци, кога като националисти, когато като консерватори, предприеха през последните седмици, за да си гарантират контрола над публичната власт, въпреки нежеланието на преобладаващата част от българското общество да ги вижда повече начело на държавата, засягат основни елементи на демократичната държава.

Това, че изборното законодателство се променя непосредствено преди избори не е новост в България. Така се е случвало от самото начало на промените винаги досега. Подобен подход е укорим, той сам по себе си е свидетелство за липса на демократична зрялост и устойчиви принципи в политическите отношения. Ако беше само времевият момент обаче, да отминен и тези промени като особеност на нашите географски ширини. Притеснителното в случая е, че настоящата ситуация се характеризира с някои съществени разлики спрямо всички аналогични хипотези на изменения в 12 без 5, които политическата и правната история на българската демокрация познават.

С настоящите промени в последния момент, които дори все още не са окончателни и не се вписват по какъвто и да е начин в елементарната необходимост от правна сигурност, статуквото на БСП-ДПС се опитва от една страна да проиграе, да похаби идеята за реформа на избирателната система. От друга обаче, по най-перверзен и циничен начин, наследниците на късния комунизъм всъщност използват идеята и нуждата от промени, за да вкарат нови елементи в изборното законодателство, които да ограничат възможностите за действие на опозицията, да изкривят политическото представителство и в крайна сметка да гарантират служебна победа на тези, които контролират законодателната и изпълнителната власт понастоящем.

В прокрадващите се от страна на БСП-ДПС разрешения, с озадачаващата помощ на консерватора-бивш земеделец Яне Янев, има два момента, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като грубо посегателство срещу демократичните принципи:

• Вдигането на изборната бариера на 8 и повече % е решение, което колкото и разните апологети на тази анадолска мярка да си смучат аргументи от пръстите, не се вписва в европейските демократични стандарти. Подобна бариера не съществува в нито една нормална развита европейска демокрация. Близка до тази обща бариера има само в Турция -10 % и тя е обект на системни критики от всички наблюдатели, ангажирани с процеса на укрепване на демокрацията в страната, особено в контекста на кандидатурата на Турция за присъединяване към ЕС;
• Още по-скандално решение е предлаганият избор на 31 народни представители в едномандатни избирателни райони, с крайно различен брой избиратели. Подобна формула е грубо нарушение на един от основните принципи на демократичните избори, който изисква зад един мандат да стоят относително равен брой граждани. Къде е зачитането на този принцип, ако София, Пловдив, Варна, Бургас, където живее почти половината население на България, излъчат 6 народни представители , а останалите райони, където живее останалата ½ от населението на страната излъчи 25 народни представители? И не е ли всъщност този ход, изключително перфиден опит от една страна да се „похарчи” идеята за мажоритарен избор, да се създава манипулативна представа за промени в обществото, а от друга страна, да се изкриви представителството на точно тези райони, които традиционно силно гласуват не за БСП и ДПС, а за десницата? И където впрочем на последните местни избори БСП варираше между 3-та и 6-та политическа сила (по гласове на кандидатска листа за съветници, което е същинският партиен вот на местни избори)?

Като се вземат предвид порочните зависимости във финансирането на предизборните кампании, медийното отразяване и рекламата, на които по никакъв начин не се дава адекватен отговор на законодателно ниво, стои въпросът дали 20 години след началото на демократичните промени, България всъщност не е изправена пред целенасочен опит за ограничаване на демократичното начало в нашето общество? Дали начело на страната ни не стоят хора, за които демокрацията е просто поредната удобна форма, зад която да приютят кастово-аристократичния, придобил вече ясно олигархични измерения модел на контрол над обществото, които прилагат?

Доколко този опит ще успее, доколко България ще остане подконтролна на практикуващите демокрацията като фасада наследници на късния комунизъм, предстои да видим. От всички, за които демократичният модел, правовата държава, свободата на личността и обществото, не са просто някакво кухо словосъчетание, а истинска стойност, ценност и разбиране за живота, зависи да реагираме. Чрез позиция сега, чрез участие в обществения дебат и в различни форми на гражданска активност и най-вече чрез гласа си на предстоящите избори. Защото алтернатива и изход винаги има. Дори да не е идеалният вариант. Защото, най-малкото, трябва да търсим как да разклатим статуквото, да ограничим възможностите на сценаристите и режисьорите на посткомунистическото reality show да моделират привидна реалност по техен тертип и потребности. Защото най-ценната помощ, която можем да им окажем, това е да бездействаме, да се примиряваме.

Защото единственият начин рано или късно да превърнем България в същинска демокрация, в пълноценна част от Европа, да имаме публична власт, която служи на гражданите, а не която паразитира на техен гръб, това е да преодолеем робската си примиреност и измамно самоизолиране, да стигнем до елементарната истина, че свободата е преди всичко състояние на духа, избор на всяка личност. Да разберем, че без активна гражданска позиция, без участие в обществените отношения, колкото и фалш, използвачество и измама да сме срещнали в тях, не може да има същинска европейска демокрация. И в крайна сметка да осъзнаем, че да бъдем европейски граждани, а не географско население, зависи единствено и само от нас.

БЪЛГАРСКИ РАБОТИ

Български работи…Как по друг начин да характеризираш крайните непремерени, за да не кажем расистки изявления, на един от основните претенденти за управлението на България, който иначе продължително и последователно се опитва да убеди българското общество, че е нормално десен, християндемократ и достоен член на ЕНП…Там такива неща не говорят.

Български работи…Как по друг начин да характеризираш реакцията на друг основен претендент и все още упражняващ основна част от управлението на страната субект – БСП: ще сезираме Европейската комисия!?!? За какво бе джанъм? Затова, че кметът на София е извършил някакво нарушение на общностното право? Възможно е и така да се тълкува визираната хипотеза, но в този случай, компетентността да се установи нарушението и да се наложат евентуални санкции е в ръцете на компетентните български органи….и чак ако те не си свършат работата, стои въпросът за намеса на Европейската комисия, евентуално. Или БСП apriori е решила, че така или иначe европейското законодателство в България не се прилага ефективно, та направо да идва Европейската комисия…Пита се тогава, защо през останалото време същите тези официални социалисти неистово се опитват да обясняват противното?

В крайна сметка, изявлението на Бойко Борисов е скандално и недопустимо. Да някой би казал, те много хора мислят така…И няма да е далеч от действителността...Но мисията и отговорността, която има един човек, който претендира да управлява България и да решава основните тежки и насложени проблеми, които имаме, особено ако се числи към семейството на европейската християндемокрация, е да води напред, да допринася за туширане на слабостите ни, да помага българите да намират обяснение отвъд профанските формули, войнстващата посредственост, популизма и демагогията, да утвърждава демокрацията, правовата държава и моралните устои на едно основано на хуманизма общество.

Що се отнася до левицата, разбираема е реакцията на БСП относно изявленията на Б.Б. Вместо да показва непознаване на системата на европейска интеграция обаче, ръководството на БСП по-добре сериозно да помисли какво е направило, какво е пропуснало да направи и какво може занапред да направи, за да бъдат ефективно и пълноценно интегрирани в българското общество различните маргинализирани социални групи, за който Бойко Борисов говори. Защото макар трактовката на Супер Бойко да е абсурдна, проблем има.

Проблемът се състои в това, че в българското общество има големи групи, прекалено големи, които се намират в състояние на социално изключване, на фактическа системна дискриминация по редица показатели, който живеят в нищета. Сред тези групи се развиват тенденции, характеристики и поведенчески зависимости, които са различни от общото състояние на българското общество, които едва ли са нормално присъщи за едно европейско общество, за една нормална европейска държава и рискуват да ни отклонят по посока на трайна нестабилност, мащабна социална маргинализация и подразвитие.

И вместо да демонстрира този „смешен плач”, официалното статукво на БСП следва да реагира с пълноценни действия на тези именно проблеми. А и малко трудно е да повярваме на сърцераздирателната реакция на официалните социалисти, защото преди около две години един виден представител на БСП – проф. Гайдарски, тогава министър на здравеопазването, се беше изпуснал да говори публично, как трябва да се реши по „медицински път” проблемът с прекалено високата раждаемост сред ромското население…Ако думите на Б.Б. са някаква реминисценция на расизъм, то подобни идеи за здравеопазването са си неосъзнат късен нацизъм. А нещо не си спомням тогава някой виден представител на БСП да се възмути от думите на проф. Гайдарски…

Български работи…

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА 10-ТИ

Тези дни някак тихомълком, без много шум, без церемонии и особено внимание премина 10-ти ноември – датата, която бележи началото на демократичните промени у нас, рожденият ден на новата българска демокрация. Тук-таме в някои медии се сетиха да отбележат повода, но в общи линии както гражданите, така и официалните субекти не реагираха на събитието. Вероятно това не е случайно. За България, 10-ти ноември очевидно не поражда това звучене, което има за другите източноевропйески народи падането на комунизма. Защото за разлика от Унгария ние нямаме нашата 1956, за разлика от Чехия и Словакия - 1968, за разлика от Полша - 1981 или за разлика от Прибалтика - 1991 г. Българското общество не се e борило за своята свобода, тя ни дойде някак изневиделица, даром, наготово. За нас 10-ти някак не е събитие, което трябва подобаващо да отбележим.

Всъщност отношението ни към годишнината от 10-ти ноември може би е напълно логична последица от начина, по които промените започнаха, от закономерностите, които господставха през всички изминали години досега. То отразява състоянието, в което днес се намира българската демокрация и говори за сериозните проблеми, пред които е изправена тя. Защото независимо от порива, от надеждите и ентусиазма, които белязаха българското общество в първите години след 1989, развитието на нова България остана в плен на мрежите на тайните служби на комунистическия режим, на тънките планове на комунистическата номенклатура да запази привилегированите си позиции в българската обществена йерархия. Защото както ясно показва и разкриването на архивите на Дъжавна сигунрост, има малко случайни неща в българската политика и в българските медии през последните две десетилетия. Със сигурност още по-малко са сучайностите в развитието на новия българки бизнес, макар засега да не е предвидено да видим какво е останало от досиетата на строителите на посткомунистическата пазарна икономика.

Затова, не трябва да се учудваме, че българското общество не възприема 10-ти като символ на освобождаването си от властта на тоталитарния комунизъм. В по-малка или по-голяма степен то съзнава, че началото на демократичните промените у нас всъщност беше един добре организиран дворцов преврат. Че големите надежди, които изкарахра всички българи по улиците и площадите и пред урните в началото на ’90-те всъщност останаха някъде назад във времето, дборе употребени в услуга на интересите на сценаристите, режисьорите и главните актьори на българските промени. А много от тежките пороци, които отвращаваха хората в годините преди падането на Източния блок, днес отново с пълна сила характеризират реалностите, в които живеем.

И все пак, добре е да помним и отбелязваме 10 ноевмри. Защото независимо от привидностите на българския преход, тази дата поставя началото на влизането на страната ни в коренно нова среда, бележи откриването пред нас на нови перспективи за развитие. Защото независимо от досиетата на ДС, от създадените от нея персонажи на новото време, духът на свобода беше пуснат от бутилката. И въпреки много слабости и пороци, днес в България съществува демократична система, в която гражданите по-малко или повече могат да влияят. Защото 10-ти ноември отключи пътя към тези обществени процеси, вследствие на които днес вече сме част от голямото семейство на европейското обединение.

Добре е да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото свободата на едно общество е не само въпрос на юридическа форма, не само номинална политическа конструкция. Тя е и въпрос на себеосъзнаване, на гражданска култура, на воля да изразяваш и отстояваш идеите си. И именно липсата на достатъчно силно изразено чувство и култура на лична и обществена свобода сред българските граждани, позволи да се случат много от превратностите, на които станахме жертви през тези 19 години. До голяма степен именно благодарение на тази липса, сенките на късния комунизъм присъстват в живота ни и до днес.

Трябва да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото България никога няма да стане пълноценна демократична държава без да поставим ясна граница с времето преди промените. Без да прочетем и затворим страницата на тоталитарната държава. И да не позволяваме на измислени герои, отгледани със сребърна партизанска лъжичка в устата, да ни учат на нова история. Без да осъзнаем какви са реалните ни възможностите в системата на демокрацията и да не оставяме повече кукловодите на прехода да ни водят за носа.

С особена сила нуждата от препрочитане на 10-ти ноември стои пред българската политика. Пред десницата, която трябва да успее да надмогне капаните и разделението, посети от инвестициите вдясно на комунистическия establishment. И пред левицата, която като манталитет, зависимости и основни лица (лично или по наследство) всъщност се върна там, откъдето тръгна преди близо 20 години. И ако сега съществуващите политически стурктури се окажат прекалено тясно вплетени в примките на посткомунистическото reality show, 10-ти ноември е добър повод хората, които не приемат за даденост статуквото както вляво, така и вдясно, да си дадат сметка, че в една демократична държава, никога не е късно да бъдеш свободен и да търсиш нов път за реализиране на идеите и ценностите, които имаш.

в. "ДУМА", 13 ноември 2008 г.