29 октомври 2010

РЕФОРМА, НО НЕ СЪВСЕМ…


Вече близо два месеца липсата на достатъчно финансови средства за публичните висши училища и особено за най-големия и най-стария български университет – Софийският университет “Св. Климент Охридски”, е в основата на различни протести и сериозно медийно внимание. Може и да се лъжа, но струва ми се такова внимание и медиен интерес не бяха налице при обсъждането и приемането на Закона за развитие на академичния състав, нито при инициативата за приемането на нов Закон за висшето образование. И тогава и сега обаче, вниманието някак се измества към едни или други отделни аспектите на проблемите в българските висши училища, без изобщо да има дебат относно това, което следва да представлява в своята цялост политиката за реформиране на универсаитетското образование.

Когато преди година новият министър на образованието Сергей Игнатов предприе инициатива за промени, основен акцент в нея беше поставен върху формирането и развитието на преподавателския състав на висшите училища. Проблем безспорно сериозен, материя в която в действителност има крещяща нужда от нова уредба, нови механизми на привличане, оценка и развитие на кадрите на българските университет и научноизследователски центрове. Към търсенето на решение на този въпрос обаче се подходи без необходима степен на диалог, без стремеж новите решения да бъдат оформени във взаимодействие с непосредствено заинтересуваните субекти – университетите и академичната общност. Със сляпото налагане на решения, противоречащи на Конституцията и на основни принципи на правото. С възприемането на механизми за научно развитие, които крият риск от тежка инфлация на научни степени и звания. Резултатът от подобен подход беше закономерен – една значителна част от новите решения паднаха след осъществяването на контрол за тяхната конституционност и реформата се върна в изходна точка.

Днес, в резултат на драстичното намаляване на държавната субсидия за публичните висши училища, в центъра на общественото внимание беше поставен въпросът за ефективното управление и разходване на средства в тях. Отново без връзка с останалите проблемни въпроси, отново без диалог и открито отношение към субектите на системата. В резултат на проявилите се реакции от липсата на цялостна визия и принципно отношение към проблемите на висшето образование, започнаха заигравки със студентски съвети, целеви проверки и демагогии от всякакъв род. Свидетели сме на не особено достойни опити да се внушава, че видите ли, на държавните университети едва ли не се давало достатъчно, но те не знае ли как да го харчат… Когато фактите говорят обаче и боговете мълчат! Дори египетските или тези на Световната банка. За наука и образование в България се отделят около 0,75 % от БВП (ако включим средствата предоставяни за научни изследвания). За сравнение средният процент в ЕС се движи около 1,2 %, а в САЩ 2,6% от БВП. Средното финансиране за студент в ЕС е около 8600 Евро на година, докато в България по неофициални данни (защото такива официални данни у нас няма) той е около 1000 Евро! Толкова за достатъчното финансиране…

Особено пошло упражнение е опитът целият дебат за реформи във висшето образование да се сведе до провеждането на наказателна акция срещу Софийския университет „Св. Климент Охридски”, един от малкото, за да не кажа единственият български университет, които си позволява да не приема безропотно предприетите от Министерство на образованието мерки. Връх в тази тенденция е скандалното изказване на министъра на финансите Симеон Дянков, който си позволи да посъветва младите хора, да не избират за своето обучение българската Алма Матер. Изхвърляне несериозно и безотговорно, направено при това в друго висше училище, качеството на обучение и някои практики на контрол на знанията в което са предмет на фолклора, хумора и сатирата още от средата на 90-те години…Него г-н Дянков обаче счита за „българския Харвард”!!! Толкова по въпроса за нивото, принципността и обективна позиция на министъра!

Софийският университет „Климент Охридски” не съществува от вчера. Имало го е много преди появата на г-н Дянков, ще го има и след като забравим, че той някога е бил министър. И независимо от разните PR операции и маневри, и независимо от всички антиусловия, в които работи, това е най-добрият хуманитарен и природоматематически университет в България. Доказват го впрочем и различните рейтингови проучвания, организирани от самото Министерство на образование, в това число през мандата на сегашния министър. Да със сигурност Софийският университет има много проблеми, да със сигурност неговата работа, в това число администрирането на неговата дейност и финансовото управление на университета могат да бъдат значително подобрени. Но когато СУ бива изправен до стената и се изисква той да бъде на нивото на Оксфорд, Кеймбридж или Сорбоната, защото според министъра на финансите вече си имаме университет на нивото на Харвард…нека да не забравяме, че се намираме в България и че изход от едни или други проблеми, постигане на едни или други резултати, търсим при присъщите на България условия…

В този контекст, ако се подхожда към проблемите във висшето образование принципно, обективно и в тяхната цялост, наред с въпросите на академичното развитие и финансирането на висшите училища, трябва да бъде даден адекватен отговор и на проблема за качеството на обучение и резултатите от него. В това число, за качеството на обучение в частните висши училища, за знанията, които стоят зад дипломите, издавани от тях…И нищо на света в тази връзка не може да докаже, че действията на Сергей Игнатов не са продиктувани от субективни зависимости, докато той не реагира именно на този проблем.

В заключение, ако правителството наистина има воля да търси принципно решение на проблемите на българското висше образование, то не би трябвало да прави това чрез атаки на едни или други негови членове срещу един или друг български университет, с евтини опити за противопоставяне на студенти и преподаватели, с провеждане на PR oперации, целящи да омаскарят доказани марки на знанието у нас. Пътят към осъществяването на успешна реформа, която да гарантира качествено обучение и научен продукт, при ефективна административна структура и финансово осигуряване на българските висши училища, минава през честен и открит диалог с всички субекти на системата. Само в рамките на подобно партньорство и взаимна чуваемост могат да бъдат оформени надеждни решения за промени, съответстващи както на европейските изисквания в областта на висшето образование и добрите практики в другите европейски страни, така и на българската реалност и нуждите на нашето общество.

21 октомври 2010

Когато в едно общество наистина има солидарност и демокрация


Винаги съм се възхищавал на изключителното чувство за солидарност и социална борбеност, които има във френското общество, на разбирането, че когато държавата върви срещу гражданите, гражданите имат легитимното право да излязат по улиците и със стачки, блокади и ежедневни протести да принудят властта да зачете тяхната воля.

Вече седмици наред Франция е арена на тежка схватка между синдикатите и лявата част на политическия спектър от една страна и управлението на Саркози от друга. Поводът – проектът на правителството за пенсионна реформа и увеличаване на възрастта за пенсия. Без да навлизам в същността на този дебат, искам само да подчертая, как той илюстрира какво представлява една наистина жива демокрация.

След като официалните форми на публичната власт, контролирани от дясното мнозинство на Саркози въпреки несъгласието на синдикалните организации и 70 % от френското общество пристъпиха към осъществяването на планираните от тях промени, френското общество отговори с изпитаното средство на стачки и масови протести. И въпреки че разполага с достатъчно мнозинство, за да гласува закона управлението на Саркози, все повече изпада в невъзможност да прокара промени, изправено пред все по-мащабните протести.

След първите демонстрации преди седмици, започнаха предупредителни действия, които преминаха в постоянни стачни действия на обществения транспорт, всичките 12 рафинерии на Франция и много други големи фирми. По изпитания за французите метод, започнаха блокади в центровете на големите градове. Случи се и това, от което правителството на Саркози най-много се страхуваше - започнаха протести на училищата и университетите! Вече протестират и полицаите, които блокират централни парижки улици във времето, когато не са на работа!!!

През 2005-2006 г., докато учех в Нанси бях свидетел на подобна мобилизация по повод предложения от тогавашното дясно правителство договор за първо работно място, който всъщност улесняваше значително режима на прекратяване на трудови договори. Протестът продължи два месеца, във финалната му фаза манифестациите бяха всеки ден, училища и университети бяха блокирани, започнаха блокади на железопътни линии, магистрали… Несвикнал с подобни форми и мащаби на протест, когато питах моите състуденти, не смятат ли, че минават границата на законната реакция, че смущават живота на много други хора, които не стачкуват, те спокойно, убедено и уверено отговаряха: „Не, гражданите имат право да принудят правителство да зачита волята им чрез подобни средства, когато то върви срещу тях!”.

И така впрочем мислят преобладаващата част от французите. И през 2005 г, и днес, и всеки път, когато има национална стачка, която парализира страната, във френското общество няма укор към тези, които протестират. Има едно особено чувство на подкрепа и солидарност. Макар и без транспорт, със затруднено ежедневие, сега и без бензин, французите казват: „ние сме солидарни със стачката…”…

Това е силата на едно общество. Това е силата на демокрацията. Това, смея да прогнозирам, е началото на края на Саркози. Да, могат да се правят много вариации и пермутации по темата, колко се нуждае от реформа френската социална система. Това е друг дебат. Докато има тази жива демокрация на гражданите, на действието, такава солидарност, Франция ще върви напред. И много ми се иска, поне малко от това гражданско чувство, от това социално мислене да го има и в нашата измъчена родна страна. Защото тя има нужда от него.