2 август 1891

2 август 1891 е денят, който бележи началото на организираната политическа дейност на левицата в България. Шепа мечтатели се събират в подножието на старопланинския връх Бузлуджа, за да поставят основите на първата лява политическа партия у нас – БРСДП. В своя генезис и първите десетилетия на своето съществуване, българската левица не се отличава съществено от лявото в другите европейски страни, там където го има по това време. Тя изразява стремежа за социална справедливост, за солидарно решаване на проблемите на обществото, за гарантиране необходимите материални условия за свобода на личността, за осигуряване на нормални условия на работа за хората на наемния труд, за гарантиране на правата и интересите на работниците в отношенията с техните работодатели. В своето начало българската левица приема парламентарната демокрация и се бори за реализирането на своите идеи в избори, превръщайки се в една от основните политически сили само за период от 20 години.

По-късно, радикализирането на лявото в България също не е изолирано явление. Този процес може да се наблюдава в много други държави в Европа по същото време, в това число във Франция, в Италия, Германия, Испания. То не може да бъде разглеждано без да се отчетат и тенденциите на крайни действия на общественото статукво в България в онзи историческите момент, превратите от 1923 и 1934, политическите репресии, установяването на особен, силно отдалечен от демокрацията режим на управление, в основата на който стои фигурата на българския монарх – Борис III.

Как щеше да се развие българското общество и българската левица след Втората световна война в естествени условия, без разпределянето на страната в съветската зона на влияние и налагането на руски протекторат у нас, само можем да гадаем. Да осмисляме и разбираме лявото, да формираме отношението си към него единствено през призмата на периода на държавния социализъм от съветски тип обаче, не би било обективно. То е все едно да разбираме дясното през репресивните режими на Франко в Испания, на Пиночет в Чили, на Народния сговор и Александър Цанков в България. Разбира се, периодът на държавния социализъм от светски тип има своето голямо отражение. Както българското общество, така и българската левица са тежко поразени от него, левицата може би повече, отколкото обществото. Това обаче не следва да ни кара да зачеркваме априори лявото като ценности и идеи, като подход към решаването на проблемите на обществото, като перспектива за неговото развитие. То е неразделна част от съвременната демокрация, от прогреса на съвременното общество. То продължава да има своята актуалност и днес, когато е ясно повече от когато и да е, че сам по себе си пазарът не може да гарантира устойчиво развитие на цялото общество, от което печелят възможно най-широк кръг от хора. Когато е ясно, че без ефективно публично регулиране не може да има нито истинска свободна конкуренция, нито пълноценно и умерено използване на ресурсите, нито опазване на околната среда, нито достойни условия за живот на широкия кръг граждани.

На 2 август 2011 обаче, 120 години след началото на организираното присъствие на лявото в България, трябва да си дадем сметка, че българската левица е в изключително тежка криза, в която е поставено под въпрос нейното съществуване като ценности и идея в обществото, като политическа структура и влияние в политическия живот. И причината за тази критична ситуация е в самата левица, в неспособността й истински да се промени, да се освободи от демоните на тоталитарния режим, да се върне към същинския смисъл на лявото като идея и ценности. Кризата на лявото произтича от невъзможността то да отиде отвъд трибуквието на БСП. Защото това трибуквие не съответства на една същинска европейска левица. Защото една същинска европейска левица не може да сведе съществуването си до това да служи за добруването на аристокрацията на комунистическия режим, на обслужващия я репресивен апарат и на шмекерите, които са готови на всичко, за да забършат част от пая. Една истинска европейска левица не може да има разкрачено отношение към времето на несвобода, каквото е периодът на тоталитарния комунизъм. Да казва „ние сме променени“, а да е подвластна на същите схеми, на същите хора, на същите пороци, които познаваме от годините на комунизма. Да спекулира с ограничеността и носталгията, трупайки дивиденти от въздишки по Татовото време. Защото една истинска европейска левица не може да превърне корупцията, злоупотребите с публична власт и клиентелизма в същност на своето присъствие във властта. Да въведе плосък данък, да не си мръдне пръста за проблемите на здравеопазването, образованието, семейството, жилищата, монополите, налагането на заробващи за потребителите условия от банки, застрахователи, телекоми и доставчици на всякакви мрежови услуги. Защото управлението на една истинска европейска левица не може да се сведе до това да облагодетелстваш собствената си олигархия и разните тарикати, които са намерили как да се включат в корупционните схеми по трасето загробвайки обществото. Това е класическа фигура на една мафиотизирана и олигархична политическа реалност, на една лишена от обществен смисъл и съдържание партия, в каквато окончателно се е превърнала БСП. И 2 август 2011 е добър повод да си дадем сметка, че никой, който истински споделя ценностите и идеите на лявото не може да бъде съучастник в измамата, че такава,каквато е днес, БСП е носител на лявото. Защото левите ценности и идеи са последното нещо, което това трибуквие днес носи!

На фона на всичко това, за всеки, който споделя в себе си идеите на лявото, в обществен план стои въпросът: има ли шанс за реална европейска левица в България? Която да развива идеите на лявото в българското общество. Която принципно и последователно да отстоява тези идеи в българския политически живот. Отговорът на този въпрос е функция на това, дали у нас има достатъчно свободни, мислещи и способни да отстояват принципите си хора, които вярват в лявото, които са готови да сложат точка на БСП и да работят за едно ново начало на българската левица.

24 МАЙ - БЪЛГАРСКИЯТ ПРАЗНИК

Винаги съм смятал, че в България празнуваме прекалено много празници по повод и без повод. А празниците са истински, когато не се случват всеки ден, всяка седмица, всеки месец…Когато са особено важна част от пътя на един човек, на едно семейство, на един народ. И все пак, ако сред тези дни, на които традиционно почиваме, защото са празнични, има един, който си заслужава наистина да празнуваме, за мен това е 24 май – денят на българската духовност, на българската просвета и култура.

Заради все още незабравената масовка от социалистическите години днес може би сме малко склонни да приемаме скептично този празник. Но ако трябва да изберем един ден и да наречем този ден българският празник, това трябва да бъде именно 24 май. Защо?

Ние българите обичаме да се бием в гърдите колко дълъг е нашият исторически път, как сме една от най-старите държави в Европа. Дали обаче си даваме сметка, че просъществуването на България от онези далечни VII-IX век до наши дни не би било възможно без изключителната държавническа далновидност на Борис I, без прозрението, че това, което може да осигури спояването на българската народност и пътят й през вековете не е оръжието, силата, властта, надделяването над съседите, а общата духовност, общият език, общата култура.

Затова едва ли има празник, по-значимо и непреходно свързан с България от деня на българската просвета и култура. На българската просвета и култура! Защото макар славянската писменост, която стои в основата на този празник, да е създадена от двама византийски сановници, по поръчка на византийския император, с идеята да бъде инструмент на византийската политика, макар първо да е направен опит тя да бъде наложена в Панония (нейде между днешна Словакия и днешна Унгария), решаващо за просъществуването й се явява именно приемането на делото на Кирил и Методий в България, по волята на Борис I, превръщането на това дело във форма на българска държавна политика. Поставянето на кирилската писменост в основата на консолидирането на българската народност, в основа на формирането на българската просвета и култура.

24 май е добър повод за равносметка, че именно това изключително прозорливо държавническо решение осигурява пътят ни напред. Че именно благодарение приемането на славянската писменост за писменост на българския народ, ние имаме нашето собствено място в Европа. Че това е нашият голям принос в европейското и световно културно наследство. И благодарение на своята духовна самобитност България минава през многото изпитания по дългия си исторически път. Пламъкът на българската духовност, а не оръжието, ни провежда и през мрачните години на турското робство. Повече от каквото и да е друго, това общо културно наследство ни прави българи.

Затова, имаме всички основания, без скрупули за каквито и да е руски, македонски и други претенции, гордо да смятаме, 24 май за най-светлия български празник. Защото славянската писменост съществува благодарение на България. Защото България съществува благодарение на славянската писменост. Защото през 1851 в Пловдив България започва да празнува първа денят на Св. Кирил като празник на своята духовност. Защото в нашия исторически път има тази особеност, формирането на една народност и мястото й във времето да стъпят преди всичко на духовността, на просветата и културата. Защото нямаме нищо по-ценно от тази самобитност, от тази наша българска душа, в основата на която е именно приемането на кирилската писменост за писменост на българите и българската държава. Затова, нека посрещнем 24 май като българският празник. Нека помним Борис I, този може би най-голям държавник, който България някога е имала. И нека да си дадем ясна сметка, че ако в наши дни допуснем неглижирането на просветата и културата да продължи, ако позволим у нас духовността да продължи да запада, българския народ не го чака нищо добро.

За Френската с любов

За мен е особено удоволствие да бъда на днешната 20 годишнина на Френската езикова гимназия. Не само защото това е ценен повод да срещна приятели, които не съм виждал отдавна, да видя хора, с които ме свързват спомени от щастливи години, а защото годишнината на училище като нашата Френска гимназия е събитие от особено значение. Някои ще кажат, че 20 години не са толкова много. И формално може би е така. Но въпросът е не толкова колко години са минали от съществуването на едно училище, а какво то е изградило през тези години. А за своите 20 години нашата гимназия постигна немалко. При това във време смутно. Когато образованието и знанието съвсем не бяха, а и все още не са приоритет на публичното действие в нашата страна.

Докато търкаме училищните чинове, докато дните и седмиците се нижат между уроци, нови думи, изпитване, контролни, в очакване на ваканциите, на завършването и абитюрентската, ние едва ли си даваме сметка, колко ценна част от живота на всеки от нас са годините в гимназията. Не само заради безгрижните мигове на детството, екскурзиите, купоните, заради приятелствата, неподвластни на времето, които се създават именно в тези години. А и защото именно този период от живота определя в много голяма степен, и с това, което сме научили, и с това, което сме пропуснали, какъв ще е нашият път в годините след гимназията. Не просто като знания, компетентност, работа, кариера. Но също като това, което всеки от нас е като характер, личност, човещина, част от обществото.

А ние, които сме минали през Френската гимназия в този основополагащ етап от нашия път, сме имали шанса да направим това в училище, което не е като всяко друго. Не толкова, защото Френската гимназия има авторитета на престижно учебно заведение, не защото сме били изправени пред сериозното изпитание на кандидатските изпити преди да прекрачим прага на гимназията, има и други такива училища. Нашата гимназия не е като всяка друга, защото тя дава нещо много ценно, което друго училище в Пловдив не може да даде – ключът към Франция и френската култура. Ключът към ценности, мислене, стойности на обществени отношения, които са ядрото на съвременната цивилизация, на развития свят, на това, което е Обединена Европа. Защото благодарение на френския език, благодарение на чувството за Франция, на погледа към света през призмата на „френското изключение“, ние имаме шанса да не бъдем част от всепроникващия модел на примитивен меркантилизъм и доволна посредственост, окъпана в полуфабрикатна музика, телевизия, филми и шоу програми. Затова ние, които сме минали през Френската гимназия през тези 20 години и вие, приятели, които сте днес в нея, има защо да отбележим по подобаващ начин този юбилей. Това не е ден като всеки друг, защото Френската не е гимназия като всяка друга, защото нашето училище стана това средище на франкофонията в Пловдив и България за сравнително кратък период от време.

На този празничен ден, особено внимание дължим на нашите учители! Защото успехът на Френската гимназия е тяхно дело. Защото учителите са тези, които освен знанията по френски и всички други материи, които дават, и без които гимназията не би могла да е на висота, учителите са тези, които създават особената среда на човечността и духа, която за мен, а сигурен съм и за много други е била Френската гимназия. Затова позволете ми привилегията, бидейки пред микрофона, да им благодаря за всичко, което са направили и правят, и да ги поздравя с 20 годишнина на гимназията! Уважаеми учители, този празник е пред всичко ваш празник! Нашата признателност е най-малкото, което можем да дадем затова, че въпреки всички трудности на времето, в което живеем, сте избрали и вървите по трънливия път на призванието да бъдеш учител!

И преди да завърша, бих желал да се обърна към официалните гости на нашата годишнина. Надявам се искрено, че за вас това не е просто поредното медийно събитие. На днешния ден лично аз, а мисля и много други хора в тази зала искат да знаете едно: нашият град и нашата страна имат нуждата от училища като Френската гимназия. Имат нужда от достойна учителска професия, от мотивирани учители, от добри материални условия в училищата. Имат нужда на образованието не само на думи и по официални поводи, да се отдава поне толкова значение, колкото на строежа на поредния лот от магистрала, на поредния мол или инвестиционен проект. Без такива училища България е обречена да бъде призрак от отминало време, тъжен пример как една държава, проправила си път в историята благодарение на просветата, културата и духовността, може да пропадне точно благодарение на загърбването на този жив огън, до място на картата, където някакви хора живеят едновременно без общи ценности, без солидарност, неспособни да вървят заедно напред. Ваш дълг е да не допускате това! И едно от големите постижения на Френската гимназия е, че въпреки всички превратности на времето, всички антиусловия на работа, от нашата гимназия излизаха и продължават да излизат подготвени личности, способни да вървят напред не само за себе си, но и за другите.

Това, което искам да пожелая накрая, защото няма юбилей без пожелания разбира се, e Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент-Екзюпери“ да остане това средище на знанието, на франкофонията, на будните личности, което беше през изминалите години! Но също така, искам да пожелая, тези будни личности, които завършват гимназията, да има защо да останат да живеят в Пловдив, в България! И един ден децата им, нашите деца да получат от Френската гимназия това, което получихме ние!

Честит празник на всички!

Пловдив, 20 май 2011 г.

P.S.Това е словото, което имах честа и удоволствието да произнеса по повод 20-та годишнина на ФЕГ "Антоан дьо Сент-Екзюпери" на официалното честване, организирано в Театъра в Пловдив.