Когато в едно общество наистина има солидарност и демокрация

Винаги съм се възхищавал на изключителното чувство за солидарност и социална борбеност, които има във френското общество, на разбирането, че когато държавата върви срещу гражданите, гражданите имат легитимното право да излязат по улиците и със стачки, блокади и ежедневни протести да принудят властта да зачете тяхната воля.

Вече седмици наред Франция е арена на тежка схватка между синдикатите и лявата част на политическия спектър от една страна и управлението на Саркози от друга. Поводът – проектът на правителството за пенсионна реформа и увеличаване на възрастта за пенсия. Без да навлизам в същността на този дебат, искам само да подчертая, как той илюстрира какво представлява една наистина жива демокрация.

След като официалните форми на публичната власт, контролирани от дясното мнозинство на Саркози въпреки несъгласието на синдикалните организации и 70 % от френското общество пристъпиха към осъществяването на планираните от тях промени, френското общество отговори с изпитаното средство на стачки и масови протести. И въпреки че разполага с достатъчно мнозинство, за да гласува закона управлението на Саркози, все повече изпада в невъзможност да прокара промени, изправено пред все по-мащабните протести.

След първите демонстрации преди седмици, започнаха предупредителни действия, които преминаха в постоянни стачни действия на обществения транспорт, всичките 12 рафинерии на Франция и много други големи фирми. По изпитания за французите метод, започнаха блокади в центровете на големите градове. Случи се и това, от което правителството на Саркози най-много се страхуваше - започнаха протести на училищата и университетите! Вече протестират и полицаите, които блокират централни парижки улици във времето, когато не са на работа!!!

През 2005-2006 г., докато учех в Нанси бях свидетел на подобна мобилизация по повод предложения от тогавашното дясно правителство договор за първо работно място, който всъщност улесняваше значително режима на прекратяване на трудови договори. Протестът продължи два месеца, във финалната му фаза манифестациите бяха всеки ден, училища и университети бяха блокирани, започнаха блокади на железопътни линии, магистрали… Несвикнал с подобни форми и мащаби на протест, когато питах моите състуденти, не смятат ли, че минават границата на законната реакция, че смущават живота на много други хора, които не стачкуват, те спокойно, убедено и уверено отговаряха: „Не, гражданите имат право да принудят правителство да зачита волята им чрез подобни средства, когато то върви срещу тях!”.

И така впрочем мислят преобладаващата част от французите. И през 2005 г, и днес, и всеки път, когато има национална стачка, която парализира страната, във френското общество няма укор към тези, които протестират. Има едно особено чувство на подкрепа и солидарност. Макар и без транспорт, със затруднено ежедневие, сега и без бензин, французите казват: „ние сме солидарни със стачката…”…

Това е силата на едно общество. Това е силата на демокрацията. Това, смея да прогнозирам, е началото на края на Саркози. Да, могат да се правят много вариации и пермутации по темата, колко се нуждае от реформа френската социална система. Това е друг дебат. Докато има тази жива демокрация на гражданите, на действието, такава солидарност, Франция ще върви напред. И много ми се иска, поне малко от това гражданско чувство, от това социално мислене да го има и в нашата измъчена родна страна. Защото тя има нужда от него.

За институциите и демокрацията

Каня се да напиша този пост от миналата седмица. Малко се забавих, но темата си заслужава. Затова все пак ще споделя мнението, което имам. Миналата седмица се разрази наглед сериозен сблъсък между Президента на Републиката Георги Първанов и Министър председателя Бойко Борисов. Сблъсък, в който взеха участие като поддържащи актьори редица представители на партиите от дясно и крайно дясно, с иначе променливо неизяснено отношение към действащото управление.

Като предисловие, държа дебело да подчертая, не съм фен на Георги Първанов, нещо, което мога лесно да докажа в процес на обективно доказване. Не може обаче да не споделя мнението си, защото съм убеден, че демокрацията не е въпрос на моментно конюнктурно отношение към основните въпроси на общественото устройство и организацията на упражняване на публичната власт, а трайното обединяване на гражданите и обществото около едни основен кръг от ценности, правила и форми на отношения в обществото, които не са предмет на настроение за един следобед.

В този контекст, струва ми се сблъсъкът на върха от миналата седмица не е добра атестация за степента на развитие, достигната от нашето общество и политическия establishment на двадесетата година от началото на демократичните промени. Сигурно Георги Първанов може да бъде критикуван за много неща и то с основание, но да се иска отстраняването му от длъжността Президент на Републиката така между другото, с изсмукани от пръстите мотиви, това е акт, който говори несериозно за политическия процес в страната и в частност, за авторите на съответната скоропостижино приключила инициатива.

Да се иска отстраняването на Президента на Републиката не е разходка в кварталния парк. Това не е евтин чалгарефрен, който можеш да изтананикаш на две ракии привечер, между Vip Dance и поредната безинтересна серия на поредния еднообразен сериал. Това не е дори вот на недоверие, което можеш да поискаш на правителството. Това е крайна процедура, която цели да гарантира спазването на Конституцията и основите на конституционната система, тогава, когато самият държавен глава ги постави под въпрос. Въпреки всички резерви, които лично аз имам по отношение на политическото поведение и роля на Първанов, не мисля, че към настоящия момент на публичното внимание са поставени основателни съображения, които позволяват да се смята, че той е извършил нарушение на Конституцията или държавна измяна.

Оттам нататък, встрани от личното отношение и негативизма, който всеки може да храни към едно или друго лице, в това число и към Георги Първанов, подобни плиткоскроени акции срещу една от основните институции на демократичната система у нас, вредят преди всичко и най-вече на демокрацията. Защото харесваме или не Георги Първанов, той е демократично избран Президент на Република България. Може и да не сме гласували за него, но той е избран. От тези, които са гласували за него. И тези, които са си останали вкъщи. И когато се поставя въпросът за неговото отстраняване, това трябва да бъде сериозна стъпка, осмислена, защитена с тежки аргументи, която съответства на реални проблеми и нарушения на конституционния ред в страната, а не евтино политическо упражнение от общ характер. Защото след няколко такива упражнения, дори на чичо Цено и леля Гица от Долно Нанагорнище, дето слушат чалга от зори до здрач, пият ракия вместо вода и още утре на драго сърце ще гласуват за поредната идиотщина тип „Атака”, ще им бъде трудно да повярват, че в България има държава и че някой в българската политика наистина иска да бъдем същинска европейска дeмокрация.

10 ноември 2009 - 20 години свобода!

От доста време не съм писал в този блог. Може би ми липсва вдъхновение, може би ми липсва време, може би, когато по цял ден пишеш и четеш, първото нещо, което ти идва, когато имаш малко свободно време, не е отново да пишеш…
Днес отново писах, писах толкова, колкото не съм писал за един ден от кандидатстудентското лято на 1997, от изпита по история и темата за Раковски, БРЦК и българското национално-освободително движение. Палецът и показалецът на дясната ръка ме болят, както не са ме боляли от онова далечно, напрегнато и някак романтично останало в паметта ми лято.
И все пак днес е 10 ноември. 10 ноември 2009. Спомням си онзи петък на 1989, когато по радиото на старата бяла Жигула, купена с една петица от тотото, заедно с баща ми, на един завой под Стария град на Пловдив, чухме неворятно звучащата новина, че др. Тодор Живков е подал оставка след дълга и неуморна работа в полза на партията и родината…Въпреки че тогава бях едва на 10 години, спомням си колко невероятно и учудващо, колко неестествено звучеше тази новина. Колко почуда и странно оживление тя предизвика в семейството ми, в нашите познати, навсякъде около нас.
Спомням си също колко надежда видях, колко емоции и хора, опиянени от промените през следващата 1990, през 1991 г. Колко спорове сме имали вкъщи, тези, които запалено подкрепяха СДС и четяха „Демокрация” и тези, продължаваха да вярват на БСП, да четат "ДУМА", било заради идеята за социална справедливост и солидарност, било, защото в селото им преди 9 септември е нямало нито ток, нито асфалт, нито вода, нито канализация, защото са работили от изгрев до залез слънце, защото най-близките им хора, имат тази позиция…
11, 12, 13 години безспорно са едно нищо, незряла, невръстна възраст в човешкия живот. И все пак си спомням истинския заряд, живото противопоставяне, големите митинги, разпалените спорове на тези първи години на демокрацията в България. И си ги спомням с някакво чувство на нещо изгубено, на нещо, което хората не изпитват днес.
А днес все пак е 10 ноември. 10 ноември 2009. Изминаха двадесет години от началото на промените в България. Време много и време малко. Време, за което други страни, излезли от диктатура, от несвобода, от потисничество, са стигнали напред, много напред... Време за, което Германия или Япония след Втората световна война отново бяха на второ и трето място в света по икономическо развитие, а ние продължаваме да се лутаме, да се питаме, да търсим път…
Може би е съдба, може би орисия, може би такава е българската Голгота. И все пак си струва да помислим трезво, рационално, какво означават тези двадесет години? Докъде стигнахме. Какво остава? Какво спечелихме? Какво загубихме? Без да претендирам за изчерпателност и дълбочина, не защото не ми се иска, а защото е малко късно, защото съм доста уморен, защото утре сутрин ще ставам рано, ще споделя моето скромно мнение по тези въпроси.

И то е, че въпреки всички пороци, въпреки всички лишения, въпреки мутрите, въпреки силиконовите Венери на попфолка, въпреки войстващото празноглавие, посредственост и меркантилизъм, тези двадесет години означават много. Защото духът беше изпуснат от бутилката, защото поривът на свободата докосна душата на не един и двама от нас, защото границите се отвориха, защото започнахме да пътуваме, защото започнахме да сравняваме. Защото започнахме да говорим своободно, да някои още пресмятат, някои още се свиват, други още мишкуват и кроят тънки подли нечестиви сметки. Но на много от нас все пак не им пука и казват това, което им е на душа и сърце. Много от нас са такива, каквито са, каквото и да им струва. И днес, за разлика от времето преди двадесет години, това все пак е възможно, без един живот, едно семейство, близки и приятели да бъдат зачеркнати. Да инерция има. Трайно вкоренени робски нагласи също. Но времето тече и нещата все пак се променят. И трябва добре да си дадем сметка затова.
Днес България е част от Обединена Европа. Може би не разбираме какво означава това, но то означава страшно много. Днес, въпреки носталгията към миналото, въпреки, че на някои все още им прималява като видят образа на товариш Путин, а други мечтаят да се върнат в безвремието на Живковата посредственост и неговото илюзорно спокойствие, днес България е друга. Да с много недостатъци, с много проблеми и несправедливост. С много пороци. Но и с много възможности, с много пътеки. И от нас зависи по коя от тях ще тръгнем. Дали ще останем в плен на робското си минало, подвластни на времето на несвободата, или ще направим всичко, което зависи от нас, за да има в нашата страна истинска европейска демокрация.
Днес ние можем да пътуваме, дори за ден или два, можем да сърфираме свободно в информационното пространство, без да цензурират връзките ни. Можем, да кажем, че считаме този, който управлява за мутра, дебил, крадец или идиот, без да провалим кариерата си, работата си, житейските си перспективи. И колкото и малко, и незначително да изглежда това, не трябва да го подценяваме, неглижираме, обезсмисляме. Защото то има изключително значение. Защото то се нарича с добре познатата, толкова стара и толкова важна дума – СВОБОДА. Да, СВОБДА с много "НО". НО СВОБОДА!
Като казвам всичко това, държа да подчертая, нищо не искам да идеализирам, нито искам да бъда прекален оптимист. Добре съзнавам, че много остава да бъде направено. Добре съзнавам, че за да има същинска правова държава, пълноценно гражданско участие, истински свободи медии, които не зависят от ченгета, контролиращи реклами фирми с клоунски названия, за всичко това остава много път да се извърви. Много път остава да се извърви, за да имаме същински, пълноценни демократични партии, и десни, и особено, осбено леви. Но все пак, пътят е отворен. Има зелен светофар. Всичко е в наши ръце. Сивите сили на задкулисието, шантажа и страха са принудени да се отстъпват, да се обясняват, да търсят кьошенце за заслон. Най-сетне лека-полека става ясно кой на кого е пял, кой кого е топял и кой е бил най-обикновен измекяр.
Заради всичко това, заради всички шансове, които имаме, заради всичко, което предстои, заради истинския живот, който живеем, колкото и труден да е той, затова си струва да запомним днешната дата - 10 ноември. Защото тя бележи повратен исторически момент в развитието нашето общество. Защото след тази дата, без значение кой я е продуцирал и режисирал, нещата зависят поне малко повече от всеки от нас.
Затова бих казал: шапки долу! Днес е 10 ноември 2009 г! Изминаха 20 години от деня, в който поехме по пътя на демокрацията. Докъде ще стигнем, само ние можем и трябва да решим!

ДЕМОКРАЦИЯТА - ФОРМИ НА УПОТРЕБА

На връх 20-та година от началото на демократичните промени, носителите на посткомунистическото статукво в България – в лицето на БСП и ДПС, решиха да докажат, че представата, че едно от големите достижения на изминалите две десетилетия, е изграждането на европейски тип демократична обществено-политическа система у нас, всъщност е доста илюзорна.

Политическите маневри и еквилибристики по изборното законодателство, които наследниците на късния комунизъм, разпределени в няколко партии, подпомагани от гастролиращи кога като свободни електрони, кога като земеделци, кога като националисти, когато като консерватори, предприеха през последните седмици, за да си гарантират контрола над публичната власт, въпреки нежеланието на преобладаващата част от българското общество да ги вижда повече начело на държавата, засягат основни елементи на демократичната държава.

Това, че изборното законодателство се променя непосредствено преди избори не е новост в България. Така се е случвало от самото начало на промените винаги досега. Подобен подход е укорим, той сам по себе си е свидетелство за липса на демократична зрялост и устойчиви принципи в политическите отношения. Ако беше само времевият момент обаче, да отминен и тези промени като особеност на нашите географски ширини. Притеснителното в случая е, че настоящата ситуация се характеризира с някои съществени разлики спрямо всички аналогични хипотези на изменения в 12 без 5, които политическата и правната история на българската демокрация познават.

С настоящите промени в последния момент, които дори все още не са окончателни и не се вписват по какъвто и да е начин в елементарната необходимост от правна сигурност, статуквото на БСП-ДПС се опитва от една страна да проиграе, да похаби идеята за реформа на избирателната система. От друга обаче, по най-перверзен и циничен начин, наследниците на късния комунизъм всъщност използват идеята и нуждата от промени, за да вкарат нови елементи в изборното законодателство, които да ограничат възможностите за действие на опозицията, да изкривят политическото представителство и в крайна сметка да гарантират служебна победа на тези, които контролират законодателната и изпълнителната власт понастоящем.

В прокрадващите се от страна на БСП-ДПС разрешения, с озадачаващата помощ на консерватора-бивш земеделец Яне Янев, има два момента, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като грубо посегателство срещу демократичните принципи:

• Вдигането на изборната бариера на 8 и повече % е решение, което колкото и разните апологети на тази анадолска мярка да си смучат аргументи от пръстите, не се вписва в европейските демократични стандарти. Подобна бариера не съществува в нито една нормална развита европейска демокрация. Близка до тази обща бариера има само в Турция -10 % и тя е обект на системни критики от всички наблюдатели, ангажирани с процеса на укрепване на демокрацията в страната, особено в контекста на кандидатурата на Турция за присъединяване към ЕС;
• Още по-скандално решение е предлаганият избор на 31 народни представители в едномандатни избирателни райони, с крайно различен брой избиратели. Подобна формула е грубо нарушение на един от основните принципи на демократичните избори, който изисква зад един мандат да стоят относително равен брой граждани. Къде е зачитането на този принцип, ако София, Пловдив, Варна, Бургас, където живее почти половината население на България, излъчат 6 народни представители , а останалите райони, където живее останалата ½ от населението на страната излъчи 25 народни представители? И не е ли всъщност този ход, изключително перфиден опит от една страна да се „похарчи” идеята за мажоритарен избор, да се създава манипулативна представа за промени в обществото, а от друга страна, да се изкриви представителството на точно тези райони, които традиционно силно гласуват не за БСП и ДПС, а за десницата? И където впрочем на последните местни избори БСП варираше между 3-та и 6-та политическа сила (по гласове на кандидатска листа за съветници, което е същинският партиен вот на местни избори)?

Като се вземат предвид порочните зависимости във финансирането на предизборните кампании, медийното отразяване и рекламата, на които по никакъв начин не се дава адекватен отговор на законодателно ниво, стои въпросът дали 20 години след началото на демократичните промени, България всъщност не е изправена пред целенасочен опит за ограничаване на демократичното начало в нашето общество? Дали начело на страната ни не стоят хора, за които демокрацията е просто поредната удобна форма, зад която да приютят кастово-аристократичния, придобил вече ясно олигархични измерения модел на контрол над обществото, които прилагат?

Доколко този опит ще успее, доколко България ще остане подконтролна на практикуващите демокрацията като фасада наследници на късния комунизъм, предстои да видим. От всички, за които демократичният модел, правовата държава, свободата на личността и обществото, не са просто някакво кухо словосъчетание, а истинска стойност, ценност и разбиране за живота, зависи да реагираме. Чрез позиция сега, чрез участие в обществения дебат и в различни форми на гражданска активност и най-вече чрез гласа си на предстоящите избори. Защото алтернатива и изход винаги има. Дори да не е идеалният вариант. Защото, най-малкото, трябва да търсим как да разклатим статуквото, да ограничим възможностите на сценаристите и режисьорите на посткомунистическото reality show да моделират привидна реалност по техен тертип и потребности. Защото най-ценната помощ, която можем да им окажем, това е да бездействаме, да се примиряваме.

Защото единственият начин рано или късно да превърнем България в същинска демокрация, в пълноценна част от Европа, да имаме публична власт, която служи на гражданите, а не която паразитира на техен гръб, това е да преодолеем робската си примиреност и измамно самоизолиране, да стигнем до елементарната истина, че свободата е преди всичко състояние на духа, избор на всяка личност. Да разберем, че без активна гражданска позиция, без участие в обществените отношения, колкото и фалш, използвачество и измама да сме срещнали в тях, не може да има същинска европейска демокрация. И в крайна сметка да осъзнаем, че да бъдем европейски граждани, а не географско население, зависи единствено и само от нас.

БЪЛГАРСКИ РАБОТИ

Български работи…Как по друг начин да характеризираш крайните непремерени, за да не кажем расистки изявления, на един от основните претенденти за управлението на България, който иначе продължително и последователно се опитва да убеди българското общество, че е нормално десен, християндемократ и достоен член на ЕНП…Там такива неща не говорят.

Български работи…Как по друг начин да характеризираш реакцията на друг основен претендент и все още упражняващ основна част от управлението на страната субект – БСП: ще сезираме Европейската комисия!?!? За какво бе джанъм? Затова, че кметът на София е извършил някакво нарушение на общностното право? Възможно е и така да се тълкува визираната хипотеза, но в този случай, компетентността да се установи нарушението и да се наложат евентуални санкции е в ръцете на компетентните български органи….и чак ако те не си свършат работата, стои въпросът за намеса на Европейската комисия, евентуално. Или БСП apriori е решила, че така или иначe европейското законодателство в България не се прилага ефективно, та направо да идва Европейската комисия…Пита се тогава, защо през останалото време същите тези официални социалисти неистово се опитват да обясняват противното?

В крайна сметка, изявлението на Бойко Борисов е скандално и недопустимо. Да някой би казал, те много хора мислят така…И няма да е далеч от действителността...Но мисията и отговорността, която има един човек, който претендира да управлява България и да решава основните тежки и насложени проблеми, които имаме, особено ако се числи към семейството на европейската християндемокрация, е да води напред, да допринася за туширане на слабостите ни, да помага българите да намират обяснение отвъд профанските формули, войнстващата посредственост, популизма и демагогията, да утвърждава демокрацията, правовата държава и моралните устои на едно основано на хуманизма общество.

Що се отнася до левицата, разбираема е реакцията на БСП относно изявленията на Б.Б. Вместо да показва непознаване на системата на европейска интеграция обаче, ръководството на БСП по-добре сериозно да помисли какво е направило, какво е пропуснало да направи и какво може занапред да направи, за да бъдат ефективно и пълноценно интегрирани в българското общество различните маргинализирани социални групи, за който Бойко Борисов говори. Защото макар трактовката на Супер Бойко да е абсурдна, проблем има.

Проблемът се състои в това, че в българското общество има големи групи, прекалено големи, които се намират в състояние на социално изключване, на фактическа системна дискриминация по редица показатели, който живеят в нищета. Сред тези групи се развиват тенденции, характеристики и поведенчески зависимости, които са различни от общото състояние на българското общество, които едва ли са нормално присъщи за едно европейско общество, за една нормална европейска държава и рискуват да ни отклонят по посока на трайна нестабилност, мащабна социална маргинализация и подразвитие.

И вместо да демонстрира този „смешен плач”, официалното статукво на БСП следва да реагира с пълноценни действия на тези именно проблеми. А и малко трудно е да повярваме на сърцераздирателната реакция на официалните социалисти, защото преди около две години един виден представител на БСП – проф. Гайдарски, тогава министър на здравеопазването, се беше изпуснал да говори публично, как трябва да се реши по „медицински път” проблемът с прекалено високата раждаемост сред ромското население…Ако думите на Б.Б. са някаква реминисценция на расизъм, то подобни идеи за здравеопазването са си неосъзнат късен нацизъм. А нещо не си спомням тогава някой виден представител на БСП да се възмути от думите на проф. Гайдарски…

Български работи…

Има ли в България правова държава?

Събитията от тази седмица, трябва да накарат всеки човек, които иска да живее в демократична държава и да се ползва пълноценно с основните права, които като гражданин има да си зададе няколко въпроса. С особена острота тези въпроси трябва да бъдат зададени на ръководството на Министерството на вътрешните работи и на управлението, срещу което гражданите бяха излезли да протестират. Бих желал да споделя няколко от въпросите, които поне у мен породи всичко, което стана тази седмица:

1. Защо още в самото начало, на нейното пристигане или на първите провокативни действия, които тя извърши, не беше изолирана групата лумпени, които опорочиха протестите, а се изчака необходимото време, за да бъдат подложени на побой много мирни граждани?

2. Защо и кой допусна полицията да използва несъразмерна и непропорционална сила спрямо широк кръг манифестиращи, които протестираха по най-нормален начин, без да извършват каквито и да е действия на засягане на обществения ред?

3. Защо бяха масово задържани граждани, които не са извършвали каквато и да е форма на засягане на обществения ред и защо бяха държани те часове наред в РПУ, като много лица свидетелстват, че спрямо тях е упражнено физическо насилие и други действия на унижение и потъпкване на човешкото достойнство?

4. Защо се допуска служители на полицията да се държат по унизителен, дори хулигански начин с граждани? http://www.vbox7.com/play:9e5296f8

5. До какви резултати доведе проверката на сигнала за бомба, поставена в района на протеста, вследствие на който полицията получи формално основание да разпръсне демонстрацията? Ако сигналът е бил верен, къде е бомбата, какви данни има относно лицето/а, които са я поставили? Ако е подаден заблуждаващ сигнал, разкрити ли са лицето/ата, които са подали този сигнал и предприети ли са действия за тяхното санкциониране?

6. На какво основание бяха масово проверявани документите за самоличност на всички, които искаха да отидат на площада за протеста на 15 януари?

Особено притеснение буди изнесената от ДСБ и отделни граждани информация за обстоятелствата около смъртта на Методи Маринов в 4 РПУ на 14-15 януари 2009 г.

7. Стои въпросът, защо смъртта на това лице не беше оповестена до момента, в който народни представители реагираха по случая?

8. Въз основа на какви конкретни доказателствени елементи се твърди, че става въпрос за криминално проявено лице (съвсем друг въпрос е кого, по какъв ред и доколко правово МВР включва в масива на криминално проявените лица, кой защо и докога фигурира там!?!?).

9. Доколкото има твърдения, че лицето е арестувано по време и във връзка с протестите, и достоверността на тезата на полицията се поставя под въпрос, ще допусне ли МВР независима проверка относно обстоятелствата и основанията за задържането на Методи Маринов.

10. Доколкото има достатъчно хора, които свидетелстват, че лицето е молело за медицинска помощ по време на задържането, която не е получило, налице са всички необходими елементи, за да бъде открита проверка по случая от страна на Прокуратурата. Кога ще бъде разпоредена проверка, за да се прецени дали не са налице достатъчно основания за откриване на наказателно производство срещу съответните длъжностни лица?

Всички тези въпроси трябва да получат ясен и категоричен отговор от страна на ръководството на МВР, а някои от тях са от компетентността на Прокуратурата. Защото това, което се случи около протеста на 14 януари е силно смущаващо и поставя под въпрос оценката, че в България съществува пълноценна демокрация и ефективна правова държава.

Тези отговори са повече от необходими, защото са налице твърде много обстоятелства, които дават основание да се смята, че действията на полицията по време на протеста на 14 януари бяха груба злоупотреба с правомощията, които органите на реда имат.

Твърденията, че полицията е проявила „професионализъм” и е изпълнила законовите си задължения силно се разминават с това, което всъщност се случи пред Народното събрание, по околните улици, градинки и булеварди. Както за тези, които са непосредствени свидетели така и за всички, които са видели богатият видео материал по протеста и полицейската намеса, се поражда съмнението и дори убеждението, че по нареждане отгоре, полицията не се намеси в удачният момент, на удачното място, за да изолира лумпените ( доколко те са били случайно там е друг, доста интересен въпрос).

За съжаление, обстоятелствата, около намесата на органите на реда формират впечатление, че те предприеха действия едва, когато някой свише прецени, че вече е нагнетено достатъчно напрежение, за да бъде безпардонно разгонен протестът пред Народното събрание. Освен всичко друго, подходът, приложен на 14-ти странно съвпада със заплашителните изказванията на различни фигури от управлението, които целяха да „респектират” организаторите на протеста в дните пред 14-ти януари, защото могат да бъдат извикани на „отговорен диалог”…

Всичко изтъкнато дотук, поражда сериозни опасения, че органите на реда отново се използват за тясно политически цели, че се прави опит чрез сила и сплашване гражданите да бъдат отказани от основоположното за демокрацията право на протест. Да бъдат лишени от възможността да упражняват техните основни права, гарантирани от Конституцията, Европейската конвенция за защита правата на човека, правото на Европейския съюз.

Подобен подход може и да гарантира на управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ, още няколко месеца спокойствие. Той обаче окончателно дискредитира България в Европа и затвърждава впечатлението, че у нас всъщност властва един олигархичен, корумпиран псевдодемократичен модел, за когото демокрацията, правовата държава, правата на човека са просто една удобна фасада за времевия момент, в които се намираме.

Снимка: в. "Дневник"/Антон Попов

ЗА СОЦИАЛИЗМА И СВОБОДАТА…

Да си социалист (в оригинален прочит, а не в руска кавър версия , тъй като не там е родена тази идея), на първо място означава, да се бориш за свобода! За такава социална регулация, основана на солидарност и справедливост, която да позволи на всеки човек да бъде свободен, независимо от неговия социален произход, независимо от материалното състояние което има. ДА БЪДЕ РЕАЛНО И ФАКТИЧЕСКИ СВОБОДЕН!

С действията си от последните няколко дни, със сериозния принос на Михаил Миков, Георги Пирински, Татяна Дончева (поразително разминаващо се с всичките й претенции да бъде будната съвест на БСП изказване днес в Народното събрание!), а и с неоценимата помощ на Бойко Борисов ( каква ирония на съдбата...), БСП доказа, че съвсем не се е отдалечила от времето, когато властващата върхушка биеше хората и всяваше страх, за да контролира обществото, за да управлява държавата като бащиния, необезпокоявана, безалтернативно.

Къде останаха претенциите за промяна? Къде остана европейският социализъм? Или след като вече сме членове на ПЕС и Социнтерна, вече няма за какво да се морим?Какво толкова страшно има в това, че за пръв път от доста време насам сме свидетели на силна проява на гражданско участие, на ярка гражданска позиция, насочена към решаването на ключови за нашето общество проблеми? Нима не е вярно, че в България има повсеместна корупция? Нима не е факт, че политическото статукво доказа своята категорична неспособност да решава обществени проблеми, да движи обществото напред? Нима не е ясно като бял ден, че 9 от 10 българи отказват повече да се припознаят в това, което представлява днешната политическа система?

Отношението на управлението към протестите, елементарните милиционерски трикове с използваното присъствие на лумпени, опашатата история с бомбата, и особено, грубият побой над преобладаващата част мирно протестиращи, водят до логичния въпрос какво всъщност означават за днешната казионна левица свободата на личността и обществото, какво значение за нея има това основно право и ценност на европейското общество?

Това което се случи, дава основание да попитаме, дали всъщност за другарите партийци (партийци, а не социалисти, по особено точното самоопределение на един мазен кариерист, герой на новото партийно време в Пловдив, който сам многозначително казваше преди година-две – „Аз съм партиец, а не социалист!”) не се оказва, че основна ценност е властта, материалните облаги, свързани по български с нея, това да лапат от държавната баница или от баницата, до която държавата може да им осигури достъп?

Как по друг начин да си обясним, че когато усетиха, че недоволството от безвремието, в което не без тяхното ценно съдействие се потопихме, започва да приема конкретни форми и активен израз, че за пръв път от години насам, много млади хора проявяват активно отношение към проблемите на обществото, другарите на власт извадиха палките и щитовете, малко диверсия в ДС стил, две три агитки и една компания малоумни националисти и тръгнаха да бият, да плашат хората, да всяват страх.

Как е възможно Председателят на най-висшия демократичен орган (по силата на конституционната уредба поне) да излезе и да каже – участието в протести, не е граждански акт или нещо от сорта (Георги Пирински отпреди два-три дни)…Къде точно? В Северна Корея, Китай или Куба? А може би преди 20-на години в България? Какво да говорим за основните права, гарантирани от Конституцията, за Европейската конвенция за защита правата на човека, за демократичните принципи на ЕС…те очевидно са разбирани като изгодна поза, но не й като реална ценност, като абсолютен ангажимент.

Що се отнася до МВР, видя се, че органите на реда с особено усърдие могат да разгонват демонстранти. Ако със същото отдаване гарантираха законност, справедливост и сигурност в българското общество в останалите случаи на засягане на правния ред, в разкриването поръчкови мафиотски убийства например, сигурно щяхме да приемем, че това, което се случи вчера е въпрос на професионализъм. Уви…

В крайна сметка обаче, може би подобен тест на нашето общество е необходим. За да видим дали след две десетилетия промени, след като имахме възможността да получим досег до свободната част на Европа, достатъчно голяма част от българите са приели за своя истинска ценност и свое изконно право свободата. Засега е ясно едно, БСП не издържа изпитанието на промените. И за да има истинска европейска левица в България, трябва да се тръгне отначало, при ясна граница с времето, хората и зависимостите на несвободата.

снимка: Пламен Ташев/www.4CoolPics.com

Статуквото на посткомунизма трябва да бъде съборено

Аз съм човек с леви обществени и политически ценности и убеждения. В продължения на доста години участвах активно в различни форми на политическа дейност и в България, и на европейско ниво. Колкото и да е трудно това в български условия, не съм се отказал от тези свои убеждения и днес.

Всичко, което се случва в Българската социалистическа партия от края на ’90-те години и особено след 2005 година, ме накара да си дам сметка още преди близо две години, че без значение кой, къде и какво разправя, без значение в колко ПЕС-а и в колко Социнтерна ще членува, БСП реално, категорично и непоправимо е много далеч от ценностите, визията и поведението на европейската левица.

Нещо повече. Независимо от всичките претенции за промяна, обновление, новост, различност, БСП остава чисто и просто политически инструмент в ръцете на върхушката на комунистическия режим, останките от неговите репресивни служби, неговите бизнес издънки (доколкото хора с манталитет на комсомолски сектретар по ентусиазма на точки и квадратчета или на председател на социалитическо ТПК могат да правят нормален бизнес в пазарни условия…). И никакви рокерски изпълнения, чалга купони и подобни рекламни трикове не могат да променят това. Нито доброто владеене на западни обноски, маниери и езици...

В този контекст, управлението на Сергей Станишев от 2005 насам, или както един приятел много успешно го определи, управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ, бележи завършващата фаза на връщането на сцената на манталитета, практиките, фамилиите на късния комунизъм. Очевидно тези, които провалиха и самата комунистическа система, решиха, че вече са излъгали когото трябва и представлението може да приключи.

Проблемът обаче е, че тези достойни другари, отроците, които идват да ги наследят начело на държавата, конформизмът, меркантилизмът и посредствеността, които ги обслужват, не просто не са способни да решават проблемите на обществото, не просто не могат да го движат напред. Начинът, по който те разбират и упражняват публичната власт, задкулисните им игри, превръщането на злоупотребите и корупцията в същност и логика на политическия процес, всичко това предопределя България да бъде заден двор на Европа, поставя под въпрос мястото на страната ни в семейството на развитите европейски държави, обрича ни все така да се заблуждаваме, че живеем нормално, докато времето си минава и светът върви напред.

Оттук нататък, въпрос да носиш наистина социални и демократични ценности и убеждения, да държиш на елементарната справедливост, да обичаш България реално, а не само на маса, с подходящо мезе и чаша ракия, въпрос на човешко достойноство, въпрос на всичко това е да реагираш на проблемите, които виждаш, да не се примиряваш, да вложиш енергия и етнусиазъм от себе си, за да има в страната ни истинска промяна.

Поради тази логика аз лично подкрепям протестите срещу настоящото управление. Поради тази логика смятам, че за да има наистина европейска, демократична и социална перспектива за нашето общество, статуквото на посткомунизма трябва да бъде съборено.

Де го чукаш, де се пука???

Бях забравил, че и министър Масларова владее невероятната дарба да пръска поразителни умозрения, недвусмислено свидетелстващи за изключителен политически капацитет и доказани управленски качества. Докато четях „Капитал” и си пиех сутрешното кафе обаче, имах щастието да попадна на мъдрите й мисли, споделени за „Труд”:

„Част от работодателите преекспонират въпроса с очакваната безработица. Преди дни имах среща с бизнесмени от сферата на услугите. Казват ми - непрекъснато търсим персонал, но хората не искат да работят. (...) Мързи ги."

Да, с човешкия ресурс в много сектори у нас има проблем и то сериозен. С качеството на подготовката му, с наслоените с години навици на посредствена, немарлива и некачествена работа също. С производителността на труда, да не говорим. Защо обаче точно един министър на труда и социалната политика трябва да омаловажава задаващите се съкращения и социални проблеми и настъпващата криза (която според правителството доскоро нямаше как да засегне България), като акцентира на факта, че не се прави нищо за решаването на друг съществен проблем, отново в сектора, за който тя отговаря, отговорът на този въпрос леко ми бяга.

Догаждам в известна степен какво се е завъртяло в главата на Г-жа Масларова – „Е какво толкова ревете, че се задава криза? Ето сега, като започне да расте отново безработицата, ще може спокойно да избирате такива, дето не ги мързи да работят”. Безспорно! Ама някак хич не ми се струва нормална подобна логика за един министър на труда и социалната политика, особено когато се води „социалист”. А и чрез такава ремарка, госпожата всъщност сама акцентира върху неспособността й да реагира адекватно и на двата проблема.

Иначе, изглежда хората, които се грижат за публичния образ на социалния министър, са сравнително добри. Откакто Масларова отново е на власт, успяват да я предпазват от груби изцепки и големи скандали. Следва се стил на системно общо мълчане, нарушаван от планирани и медийно обезпечени появи по подходящи поводи - министър Масларова инспектира шивашки цех при минус 20 градуса, министър Масларова на мила среща с пенсионери в старчески дом във Враца, министър Масларова открива нов социален център в Стара Загора, министър Масларова отговаря на въпроси на граждани в сутрешния блок на „Нова”. Не им се отдава на PR-те само да я накарат да попромени стила на скъпите дрешки, изтънчени чепички, луксозните аксесоари и тежки бижута, тъй характерен за нея и тъй разминаващи се със социалистическите й претенции, а и с едната министерска заплата…

Ако не броим това, остават само случаите на срещи с неподходящи пенсионери или някое такова откровение, пропуснато при медийния brushing. Е няма как, природа...Пък и предвид на това, че Емел Етем май минава в нелегалност, няма само Сергей Станишев и Петър Димитров да ни създава настроение я.

Много плоско, Г-н Президент!

Като бъгларски гражданин, като един от тези, които сте рершили да поздравите на Нова година, махайки европейското знаме от мизансцена на Вашето слово, бих искал да Ви кажа едно - много плоско, Г-н Президент!

Какво точно искате да кажете с този "протоколен жест" и на кого точно искате да го кажете? На Европейския съюз? Да кажете, че след като не ни оставят на воля да живеем в политическо и обществено лицемерие, претендирайки че имаме ценности, от които сме на светлинни години всъщност, да си мърсуваме в кoпанката, да злоупотребяваме с нашите и с техните публични пари, и да живеем в под-развитие, водени от слабоинтелигентни и нискочели издънки на комунистическата номенклатура и репресивен апарат, ние ще им се разсърдим?

Или на нас, българските граждани? Да ни кажете, да се откажем от надеждата, че ЕС ще ни помогне да преодолеем тумора на корупцията, злоуптребите с публична власт и заблатяването на страната ни като феодално владение на няколко десетки "елитни фамилии" и още малко обслужваща ги посредственост и конформизъм?

А всъщност, може би става въпрос за някакъв знак към Людмил Стойков, Марио Николов, собственика на "Градус", Гергов, Тодор Батков и всички от жанра, че каквото и да направят европейските служби и правораздавателните органи на други държави-членки, в крайна сметка ще продължават да се позлват с благоволение свише, доходни сделки, ордени, медали и дори - официални позиции в публичния живот и политическата власт.

Може би следващата стъпка, е да започнем да играем сценки от рода на водевилите на братя Качински и Вацлав Клаус? България е земен рай и ЕС да си гледа работата, щом не ни оставя да си караме постарому? А оттам нататък? Присъдружна на дядя Путин псевдодемокрация? Нещо като Киргистан, Туркменистан, Таджикистан или Беларус?
Или по soft-вариант, нещо като Балканска Вененцуела?

Много тъжно и много плоско. Да се стигне дотам, да се играе с европейската перспектива и образ на България в името на родното изгнило политико-олигархично статукво, което 9 от 10 граждани отричат.

Всяко зло за добро, обаче, както е казал народът. Този протоколен жест, заедно с всички безумия, който се случват от няколко години насам, ще допринесат затова и последният човек с европейско и демократично мислене и ценности в България да се раздели окончателно с илюзиите, че е възможно от лоното на тоталитарния комунизъм да се роди европейска левица. No way!

Оттук нататък всеки, който претендира да е трезвомислещ, който има ляво мислене и ценности и споделя идеите на демокрацията, трябва да си даде сметка, че на лявото в България е необходимо ново начало, основано на ясна граница с комунизма, на нови хора, на нова форма, които по никакъв начин нямат нищо общо с времето преди 10-ти. Само така един ден може да имаме истинска европейска левица.


http://www.mediapool.bg/show/?storyid=147544&srcpos=5

Честито Рождество!

Честито рожедство!

Нека на този светъл ден освен здраве, радост и любов в дома на всеки, да си пожелаем след десетилетия премеждия и нашата България да се прероди от войнстващото тържество на посредствеността и човешкото дребнодушие, които я превърнаха в блато на Европа. Исками се да вярвам, че не сме обречени да продължаваме да се разграждаме в безвремието, което ни е обхванало. Исками се да вярвам, че можем да надмогнем вековните си слабости и да се преборим за достоен живот, за нормално общество и управление. Има шанс. Трябва просто да повярваме, че промяната зависи от всеки от нас.

Надали щях да напиша тези редове, ако не бях попаднал на този постинг:

http://madamerosa.blog.bg/viewpost.php?id=268845

За мен той ясно показва, че в Българя има силни хора, които са готови да отстояват истински обществени и лични стойности. Силни хора, които не са се примирили с тържеството на Бай Ганьовското начало, които не се нагаждат удобно в изродената ситуация, кято цари в България и не си намират удобно извинение, за да игнорират това, което се случва отвъд прага на техния личен живот, в опити да създадат остров на личен уют, все едно е без значение какво се случва навън, все едно думите общество, демокрация, справедливост нямат никакъв смисъл.

Вероятно и за Галя Горанова би било много по-лично полезно и кариерно благоприятно, да напише някой сервилен материал в стила на официалната новобългарска платена журналистика, подобно на разни известни медийни дами дето си издават поръчковите стаии в томчета, под ръкоплясканията на цялата политическа смрад, която обслужват. Така и по-големи коледни бонуси се докарват...Галя Горанова обаче е избрала да каже, че царят е гол. Избрала е да постави на вниманието ни въпроса за фалша, посредствеността и безполезността на цялата ни политическа класа, превърнала се във воденичен камък пред нормалното развитие на страната.

Някой би казал -е и? Всички знаем това. Да, и какво правим? Трайкаме си, приспособяваме се, оцеляваме, празници, шопинг... Има обаче и хора, които реагират, които се борят, по своя начин, с по-малко или повече, на което са способни. Които имат съзнание за социум. И тази статия е ярко доказателство затова.

Така че, ако наистина искаме да затворим страницата на обществената деградация, която днес господства у нас, мисля може всеки от нас да намери своята малка смела стъпка, която да направи, за да има нашето общество своето истинско ново начало.

БЕЗПАРДОННА НАГЛОСТ И БЕЗОЧИЕ

През последните няколко седмици ставаме свидетели на една особено неприятна тенденция в поведението на управляващата върхушка, в частност на редица видни представители на БСП в лицето на знатни партийни сановници като другарите Овчаров, Плугчиева, Гагаузов и други разни.

Години наред търпим неспособността на тази върхушка да защити обществения интерес, да осъществява политика в интерес на гражданите, да решава проблемите на обществото и да осигури неговото развитие. Години наред тези хора недвусмислено доказват, че за тях злоупотребата с публична власт, корупционните зависимости, непотизмът, шуробажданащината и държавно протежираният частен бизнес са нещо повече от ествено.

Днес същите тези хора, които имат съществен принос страната ни да е една от най-бедните и слабо развити в Европа, и да разчита на европейски помощи за своя напредък, от които още повече допуснаха поголовно да се краде, се опитват да обяснят на българското общество, че проблемът не е в техния телевизор.

Администрацията, под нивото на министъра, носи отговорност, все едно не са назначили на всички ключови постове доверени на тях лица. В комуникацията бил проблемът. И най-вече, видите ли, има так някакви сбъркани европейски чиновници, дето не ни разбират, не ни харесват и нарочно осъществяват някакъв пъклен сценарий срещу България във връзка с европейските избори догодина или по други някакви подбуди незнайно какви.

Известно е, че гьонсоратлъкът и липсата на чувство за мярка са трайно присъща и резизстента черта на характера по нашите географски ширини. Че могат да достигнат подобни висоти обаче, едва ли някой си е представял.

След като години наред стоиш на върха на политиката и държавата, след като на всички е известно как работи българската администрация, след като е обществена тайна как се усвовяват европейските фондове у нас, след като всеки в ежедниевието си, в работата си, от първа ръка може да види и усети какво точно се случва със системата на публична власт у нас, защото корупцията в нея вече достигна „ендемични” размери, т.е. повсеместна е, тотална е, общо правило е. След като го докархме дотам едва 10-на процента от гражданите да имат доверие в правителството.

След всичко това, да излезеш и да кажеш – ама моля Ви се, ние нямаме отношение към всичко това, ние си седим ей така за красота в едни управленкси кресла и изобщо не знаем какво се случва. Питайите някой друг. Или, версия втора, ние много работим, прекрасни резултати постигаме, от Брюксел нарочно не ги виждат...интерпретират си законите както си искат, а не както ние го правим (!!!) и забележете – обвиняват ни и ни съдят без доказателства...намерсват се прекалено грубо във вътрешните ни работи...затова дайте да не си плащаме вноските в ЕС...изобщо, кви са тея дето ще ни казват как да си цоцаме от държавната баница и кво да си правим в постокуминстическата ни кошара...


Подобно самозабравяне не виждам по какъв друг начин може да се нарече освен БЕЗПАРДОННА НАГЛОСТ И БЕЗОЧИЕ. Чудя се само, докога ще търпим подобни хора да бъдат лице на България и от такава безпарднна наглост и безотговорност да зависи развитието на нашето общество.


http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=596726

http://www.europe.bg/htmls/page.php?id=18155&category=5

http://www.econ.bg/news86023/article152283.html

Когато не се помни, историята се повтаря...

Вечера съсвсем случайно се натъкнах на един факт, който ме потресе. Един много близък приятел, повече от интелигентен човек, в завързал се между нас разговор между другото, не можа да се сети какво е Аушвиц-Биркенау….

Това ме стресна, така както отдавна нещо не ме е стряскало. Щом е възможно, днес в България, една европейска държава, интелигентните хора, да не си спомят за изродските зверствата на нацистка Германия, за организираното в индустриален порцес мъчение, опити, експлоатация и изибиване на хора, кавко остава за останалите, защото за съжаление съвем не всички са интелигенти…в какво време живеем…къде е хуманността ни и имаме ли изобщо такава….

Сигурно е по-лесно и приятно да махнем с ръка, да не вгарчаме сладкия вкус на консуматорското си блаогденствие с подобни теми…това ше бъде жестока грешка, нещо много нечовешко. Не може толкова лесно да оставяме зад нас адскта трагедия на няколко милиона души, не можем да оставим тяхната жертва да остане някъде между намаленията, припичането по летните плажове, ските, новия албум на любим певец, кариерата ни, новата кола…

Навярно на някой тези мои размисли ще се сторят като особена форма на садомазохизъм в слънчевите, жизнерадостни августовски дни…Уви, има такива човешки дела и то не толкова отдавна…страшно е, че толкова бързо ги забряваме…една максима казва, че когато историята не се помни, тя се повтаря….дано тази максима да не е вярна…

Франция, като никоя друга

Днес е 14 юли, денят на щурма на Бастилията, на избухването на френската революция, националният празник на Френската република. Струва ми се, че именно този ден е повод, да споделя няколко неща, заради които имам това силно отношение, респект, дори особена форма на привързаност към Франция, която приятелите ми и хората около мен добре познават.
Харесвам Франция, не просто защото е една изключително красива страна, безвъзвратно наложена като място, което всеки, който обича да пътува не може да не посети. Има и други такива страни…Харесвам Франция, защото Франция е страна с изключителен собствен облик, специфичен заряд и особено място в развитието на Европейското общество и съвременната цивилизация.
Харесвам Франция, дори на някой това да прозвучи тривиално, защото с нейните мислители, обществено развитие и исторически път, тя е неразривно свързана с утвърждаването на свободата на личността, правата на човека, светското начало в обществото, демокрацията и републиканското управление в съвременния им вид. Да, в една или друга степен и други западни общества имат своето отношение и принос затова. Но именно и точно във Франция, борбата за тяхното отстояване се издига в основна ценност, именно във Франция това се явява достатъчно основание, за да се вдигне един народ и да срине из основи съществуващия ред. Да запази и до днес, този неповторим инстинкт и сила да защитава решително, солидарно и докрай интересът и мнението на гражданите, дори с цената на прякото противопоставяне на държавата.
Харесвам Франция и заради нейното изключително културно наследство, заради особеното отношението, което и до днес имат във Франция към културата. Като към нещо основоположно, определящо идентичността, даващо лицето на един народ. Нещо, което не е просто пазар, което не може да съществува истински в унифицирания, опосреден и превърнат във форма на конвейрно производство задокеански културен модел.
Харесвам Франция и заради нейното място в сърцето на европейското обединение, във формирането и отстояването на основния кръг от принципи и ценности, на който то почива. В утвърждаването на разбирането за Обединена Европа като ценностен социален проект, а не просто като една по-усложнена форма на зона за свободна търговия.
Харесвам Франция освен това, защото въпреки, че е бивша световна империя и в някои отношения и досега е запазила определени имперски рефлекси, във външната си политика днес френската република е фактор за развитието на глобалните отношения по посока на един многополюсен свят, в който, макар и постепенно, Западът следва да преодолее лицемерното си отношение към развиващите се страни и да даде своя реален принос за преодоляване на мизерията, за утвърждаване на правата на човека и опазването на околната среда, като императиви на световния ред.
Харесвам Франция и защото тя е емблематично доказателство затова, как една пазарна икономика, може да не бъде пазарно общество, как в една пазарна икономическа система, отношенията в обществото могат да останат подчинени на нематериалното начало, на определен кръг от идеали и ценности, които не са функция на икономическия прагматизъм. И как дори тези идели и ценности да не са напълно реализирани, дори в реалността да има известна доза относителност, понякога може би дори лицемерие, стремежът към тяхното постигане да бъде един ярък предел на хоризонта, споделен искрено в обществото, който дава смисъл системата на обществени отношения, към който винаги следва да се върви напред.
На някои тези редове могат да се сторят прекалено патетични, излишно романтични, наивни. Мисля обаче, че във времето на бездуховност, мащабна социална деградация, всепроникващ меркантилизъм и войнстваща посредственост, в което се е потопила България днес, примерът на Франция е нещо, на което си заслужава да се обърне внимание. Още повече, че по своя дълъг и нелек исторически път, България се е приближавала по-малко или повече до смисъла на тези непреходни ценности, който дават неповторимия образ и място на Франция в развитието на съвременния свят.

Сивата власт на тайните на комунизма

Тези дни излезе едно доста интересно интервю на Татяна Кирякова във в. „ДУМА”. Според мен си струва да бъде прочетено и подчертано поради няколко причини. Първо, в него много по човешки и ясно се обяснява защо работата на Комисията по досиетата не е някаква особена форма на садизъм и губене на време, а повече от необходима, макар и закъсняла равносметка за скритита реалност, милиционерските привидности, сивия контрол чрез тайни, изнудване и страх, които са използвали и използват репресивните структури на комунистическия режим и техните наследници, за да държат в ръцете си българското общество.

Второ, интервюто ясно говори за един от големите проблеми на българския преход, а и на днешната политическа реалност – зависимостта от тези именно структури и среди, държащи сивите тайни от периода на комунизма, потапянето в мръсните им и подлите подходи, методи и форми на контрол, превръщи българския обществен живот в доста посредствен куклен театър. Таня Кирякова обяснява и нуждата тази зависимост да излезе наяве, да бъде прекъсната, за да има шанс за същински демократични отношения у нас.

Трето и може би най-важно, рядко се случва някой свързан с левицата да говори открито за тези проблеми. Чест прави на Таня Кирякова, гражданската й позиция относно досиетата и опита й да накара хората, свързани с лявото да си дадат сметка, че не могат да продължават да стоят разкрачени между претенциите за новост, промяна и европейска ориентация и съучастническото оправдаване, мълчание, неглижиране на проблема за ролята на тайните служби на комунистическия режим във вечерашния и днешния ден на българското общество.

Крайно време е да се направи опит за реален дебат по тези въпроси в рамките на левицата, в това число и да се поиска своебразна лустрация за всички, свързани със сивите страни на комунизма.

http://www.duma.bg/2008/0608/190608/index.html

Интервюто може да намерите като влезете в раздел "Общество"/Разговор на web броя на "ДУМА" от 19.06.2008

Първанов, Станишев и реформата на българската политическа система

Няколко дни след превърналото се в топ-сюжет интервю на президентът Георги Първанов, след като изтекоха най-различни интерпретации и коментари относно причините, същността и целите на лансираните от него позиции, мисля, че си струва да се постави върпосът, какво всъщност остава след вестникарските заглавия и официалните реакции относно този беспорно интересен за границите на българската политическа география сюжет.

Даденото от Георги Първанов интервю за в. „Труд” несъмнено внесе известна интрига в традиционо скучната и формална българска политическа реалност от последните години, чието монотонно, привидно и нагласено звучене прекъсват единствено поредният корпционен скандал, придобил публичност скандален запис или показно убийство (или опит за обийство) на някои от бизнес героите на новото време.

Последната седмица ни поднесе нещо различно – Президентът Първанов, бивш лидер на БСП и особено емблематична фигура на днешното политическо статукво, разкритикува премиера Станишев – сегашен председател на БСП, наложен лично от Първанов начело на социалистите и не по-малко успешно вписващ се в логиката на днешната българска политика герой. Мотивите – лиспата на действия за реформиране на политическата система, назначаване на некомпетентни съветници на ключови места, заиграване с неясни субекти и опити за градене на имидж чрез черен PR на президентски гръб.

Това даде основание на редица медии, политолози и анализатори, да говорят за война между президент и премиер. Други провидяха в случващото се сблъсък между доброто и злото, демократи и недемократи, Изток и Запад. Започнаха да чертаят апокалиптични прогнози, да виждат нови партии и други подобни.

Със сигурност, нетипично острата за Първанов забелжка, отправена към Сергей Станишев, говори за наличието на известно нарежение и за разминаване на траекториите на два от ключовите понастоящем за левицата, а и за страна фактора. Какво стои в основата на президентското недоволство все още е трудно да се прецени, поне спрямо публично известните ни обстоятелства. Със сигурност обаче, могат да се направят няколко извода и да се разсеят някои опити за манипулативни и ограничени внушения по темата.

Преди всичко бих искал да подчертая, не отговаря на действителността твърдението, че Първанов и Станишев са носители на съществено различни логика, разбирания и подход към политиката. Да между тях има определени разлики, но в същността на нещата те споделят аналгоичен политически стил – този на вписването в българската политическа реалност, на комбинирането между силните фактори на ситуацията, независимо какви са те, на избягването на решителния дебат и действия, на заобикалянето на неудобните въпроси, на по-малката или по-голяма доза обществена и политическа привидност, на лансирането на палиативни решения на проблемите, когато истинските са тежки и трудни и биха срещнали съпротивата на оядените играчи на българския преход и постомунистическа реалност.

При тази сходна политическа същност, обкетивността изисква да се подчертае, че между тях има и определени разлики. Като човек от народа, минал сам по своя път, Георги Първанов носи повече обективност, по-силна връзка с реалността, не е способен на толкова крайно нелогични и несмислени реакции, каквито понякога проявява Сергей Станишев. Може би тук се крие и отговорът на върпоса, поради каква причина от известно време насам Първанов поставя въпроса за необходимостта от реформи на политическата система и публично откроява някой от тежките пороци, с които днешната българска политика се характеризира. Вероятно Президентът усеща, че степента на заболяване започва да става прекомерна, недоволството на гражданите да достига критични граници, негативното отношение към традиционната политика и партии да придобива степен опасна за бъдещето на демократичния модел у нас. Възможно е този негов усет да се съчетава с други фактори и мотиви. Сблъсъци на властови и икономически лобита. Стремеж към контрол на политическите процеси.

Безусловно обаче трябва да се признае едно. Както при изявлението си в началото на годината, така и сега, Георги Първанов поставя на общественото внимание един кардинален за българското общество и политика въпрос – този за дълбоката криза, в която родната политика потъва и за липсата на крайно необходимите за преодоляването й решения. За необходимата избирателна реформа. За необходимото публично финансиране и контрол над финансовата дейност на партийте. За нуждата от реалната борба с корупцията и злоупотребата с публичен ресурс. Безусловно също така, Президентът пропуска още един съществен компонент на заблатяването на българската политическа среда – мястото и ролята, което една значителна част от медиите имат в този процес!

Да, възможни са въпроси, интерпретации, обяснения и коментари, защо Първанов поставя тези въпроси сега. Да основателно е да се изтъкне, че Георги Първанов стигна българския политически връх именно в логиката, тенденциите и зависимостите на тази политическа система и среда. Факт е обаче, че няма друг политически субект от подобен ранг, който да поставя на дневен ред тези въпроси. Факт е, че другите основни субекти на статуквото грижливо пренебрегват тези проблеми, независимо колко добре играят прозападна или проевропейска ориентация. И че дори доста цинично си позволяват да симулират, че предприемат решения, оптивайки се да създадат привидности и продължавайки да толерират и да се възползват от всички прочни практики на традиционната българска политика.

Затова, независимо от мотивите, интерпретациите и възможните причини, апелът на Георги Първанов за решителна и радикална реформа в българската политическа система трябва да бъде подкрепен. Защото съществува крайна, тежка и болезнена нужда от такава реформа. А оттук нататък Президентът ще трябва да докаже, че загрижеността му за тези проблеми е реална, като предприеме действия за нейното осъществяване, отиващи отвъд общите изявления и традиционните форми на българския политически театър. Защото те подобна реформа, реална и истинска не могат да родят.

Няма такова животно...

В последния си брой вестник "Кеш" публикува едно наистина покъртително интервю с председателя на Държавната агенция по туризъм Анелия Крушкова, което бих препоръчал на всеки ценител на неподозираните висоти, до които може да достигне геният на българската държавност, намерил мъдро проявление във вещото и незаменимо управление на коалицията 3:5:8 или както там вече се пада.

Дамата, на която е поверено осъществяването на националната политика в един от ключовите за страната ни икономически отрасли, сипе дълбоко професионални откровения за състоянието и развитието на турстическия сектор, които като четеш, можеш само да се чудиш да се смееш или да плачеш...

Така например, ако някой си мисли, че застрояването на последния възможен ъгъл по нашето Черноморие, в Банско, Пампорово или Боровец е някакъв проблем, то той определено се лъже. Според Г-жа Крушкова, това тормози само тези, които си спомнят как са изглеждали тези места преди...За чужденците няма проблем...А и така се е постигнала особена диверсификация на туристическия продукт, защото бетонните перли, видите ли, са едни прекрасни "младежки курорти", където се ходи за да пиеш като прасе от сутрин до късна доба, или както казва Г-жа Крушкова "...на фона на стореното, нека да гледаме в бъдещето. Който иска гора - да ходи в гората, който иска живот - да отива на Черноморието, където, според мен, малко го интересува дали има зеленина или няма, при положение, че той прекарва по цяла нощ по баровете." А някои си мислят, че морето може да означава почивка и спокойствие, колко наивно...

В грешка сте също, ако смятате, че нарастването на пътуванията на български граждани в съседни страни като Гърция и Турция при всеки по-голям week-end има нещо общо с прекрасното обслужване, на което се радваме по нашите хотели и ресторанти, дори накичени с 10 звезди. Българите пътуваме, защото "имаме необходимост да опознаем други страни, да отидем и да се разходим"...защото "сме по-любознателни в сравнение с другите народи, които идват на почивка в България"....

Ако пък не ви е станало особено приятно последният път, когато в някое заведение или хотел са се държали с Вас все едно, че сте им изяли закуската, трябва да знаете, че това са нормални неща, защото "трябва да има верен баланс между заплащане и качество на труда", а пък и защо трябва България да се превръща в "учебен плацдарм", където да се обучаваме, а след това да отидем на работа в чужбина....Какво качество, какво ниво на услугите, какви 5 лева?

И накрая, ако имате неблагоразумието да мислите, че поради налагането на какви ли не схеми на злоупотреба, приятелски обръчи от фирми, кражба и пилеене на средствата от ЕС, много потенциални бенефициенти просто са се отказали от възможността да кандидатстват за финансиране от различните програми на ЕС, не сте прави! Те хората просто не искат да кандидатстват, нямат желание, нямат опит, тресе ги страх...А госпожа Крушкова се бори "да ги събудим" и "да им вдъхнем кураж"!

Вероятно това не е единственият висш сановник на българската държава, способен на подобни блестящи проникновения на третата година от мандата си. А и какво ли да очакваме от председател на държавна агенция, който на среща с фирми от бранша си позволява да ги нарече "животни", след което тържествено да си тръгне...

Мен обаче лично ме е срам, че такива хора управляват страната ни. И се питам на този фон откъде го чери това политическо лицемерие премиерът Станишев и разните му суфльори, та да излиза и най-бодро да ни обяснява колко добре си върши работата и как едва ли не България цъфти и върже, когато не може поне да ни осигури управление, в което да няма откровени идоити...Да не говорим, че туризмът минава за стратегически сектор, приоритет и т.н....Какво е отношението, ангажиментът и отговорността към "нестратегическите" области, не ми се мисли...

Защо този блог?

Каня се да пусна този блог отдавна, но все не ми остава време да го завърша както ми се иска. Днес най-накрая реших, че повече няма да се мотам и ще го пусна, дори незавършен.

Защо този блог?

Защото не ми е все едно какво става в обществото и особено в нашето, българското.

Защото въпреки всички доказателства в противна посока, които поднася реалността в България, продължавам да вярвам, че има смисъл да имаш интерес и отношение, към обществените процеси. Да споделяш това, което мислиш. Да търсиш общи решения на проблемите. Да отстояваш общи ценности. Да оставиш нещо след себе си, ценно за другите.

В продължение на близо 14 години поради тези си разбирания, участвах активно в обществени и политически дейности, свързани с левицата, първоначално воден от може би донякъде наивното убеждение, че БСП е това, което публично твърди. Впоследствие вярвайки в заявките за промяна на един или друг, надявайки се, че нещата някак си все ще се оправят...Реалността се оказа по-различна, доста разочароваща, недалеч от много от критиките, които години наред се отправят срещу българските социалисти...

За тези години обаче не съжалявам, защото те ме научиха на много. За българското общество, за политиката, за отношенията между хората, за мен самия. Защото през това време срещнах много истински личности, макар почти всички от тях статуквото в БСП целенасочено да игнорира, мачка и прогонва. Защото по този път срещнах някои от най-добрите ми приятели.

Днес, като повечето хора на моята възраст и аз съм се заровил в работата си, в справянето с абсурда, в който живеем, и се опитвам да се абстрахирам от всички ненормалности, които са се превърнали в правило в милата ни родина, като се изолирам в един кръг от приятели, които импонират на моята гледна точка и отношение към нещата.

И все пак, въпреки че вече от години не гледам новини, чета вестници по диагонала и не вярвам на нищо, което се каже официално, не ми се иска да се примяра с тази бъгларска обречена реалност. Знам, че в България има много интелегинтни и свестни хора, които също не харестват играта, такава каквато ни я играят вече 20 години. Които искат да живят в една нормална европейска държава, да бъдат реална част от Обединена Европа. Много такива хора има и в левицата, макар системата на БСП старателно да се лишава от тях.

И понеже, по природа съм достатъчно инатлив, не обичам да се предавам, а и не съм изгубил оптимизма си, смятам, че има смисъл да се плува срещу течението и да се търси начин, един или друг, колкото и труден да е той, да се влияе на това, което се случва в обществото. Да се търси изход от леталното състояние, в което е изпаднала левицата. Да не се примяраваме и вписваме в посткомунистическото статукво. Да не ставаме част от войнстващото тържество на конформизма и посредствеността, които разни герои на близкото и далечното минало, техните отроци и удобно обслужващият ги андрешковски тарикатлък ни налагат.

Освен всичко друго, България вече не е изолирана система. Едно от хубавите неща, които ни се случиха, донякъде въпреки самите нас, е влизането ни в ЕС. Далеч съм от мисълта, че с това е настъпил земният рай. И все пак, ние вече сме част (макар засега периферна) от една стабилна, развиваща се и перспективна общност. И имаме висчки шансове, с по-малко или повече въздействие отвън, да преодолеем или поне ограничим редица от проблемите, които ни дърпат надолу не от вчера.

Затова реших да пусна този блог. За да споделям това, което ме вълнува, за България, за лявото, за Европа. За да търся пресечна точка с хора, които имат виждания, сходни с моите. За да дам моя скромен принос, нашето общество да излезе от състоянието на плъзгане по течението, примирение и асоциализация, което го характеризира. И за да изразя убеждението си, че в България рано или късно може да има живо гражданско обещство, нормална европейска политика и реална европейска левица, въпреки цялата относителност на тези понятия.