Ще бъде ли спряно купуването на гласове?

От ”Медиапул”:

В отговор на "порочната изборна практика" купуване на
гласове, за което се оказа, че в годините не се намира панацея, управляващите
увеличават наказанието за това деяние, което става затвор до 5 години, а
не 3, както е момента.

Това предвиждат поправките в Наказателния кодекс, приети
във вторник от Министерски съвет. Глобата за купуване на вот нараства до 8 000
лева. Промените в НК са поредните в тази посока, като последните бяха след
местните избори през есента на миналата година по инициатива на левицата.
Корекциите предвиждат още използването на специални разузнавателни средства
(СРС) за уличаване на купувач на гласове. Според измененията, това е лицето,
което трябва да понесе тежката наказателна отговорност, обясни пред репортери
министърът на правосъдието Миглена Тачева след правителственото заседание.
По
думите на Тачева текстовете за криминализиране на използването на СРС-та се
отнасят за длъжностни лица. На въпрос предвижда ли се санкция за поръчителя на
купуването на гласове, а не на конкретния купувач, министър Тачева отговори, че
идеята е добра, но трябва да се провери дали е осъществима.

"Трябва да правим норми, които след това могат да се
доказват и които да бъдат реално работещи. Не е въпрос да направим НК с
текстове, които са мъртви и сега имаме достатъчно", обясни тя.

Мога да се обзаложа, че предвидените изменения в Наказателния кодекс няма да попречат на покупко-продажбата на гласове на предстоящите парламентарни избори. Нещо повече, изборната търговия ще се развихри както никога досега.

Първо, защото редица от ключовите играчи в родната ни политическа система вече трайно практикуват този бизнес. Второ, защото при срива на доверие в партиите на посткомунистическото статукво, купуването на гласове остава един от последните им лостове да си осигурят определена подкрепа. Трето, защото предлаганото решение е запъртък, лишено от ефективност и резултат още в зародиш.

Какъв е смисълът да се инкриминира купуването на гласове, като се наказва единствено непосредственият извършител на деянието? Нима този, който стои в дъното на схемата, който се позлва от кумулативния й ефект, който е избран с тези гласове или който си назначава избраници по този начин е по-малко виновен? Нима неговото поведение не е обществено опасно? Трябвало да се провери дали може да се осъществи идеята за наказване на поръчителите или позлвателите на схемата...Трябва просто кураж и воля, за да бъдат предвидени съответните наказания. Трябват честни магистрати, които да приложат закона, да разкрият и докажат съответните връзки. Другото е прах в очите на хората.

Предлаганите мерки са обречени на провал и защото наказанието от 5 години лишаване от свобода и 8000 лв. глоба не е достатъчно сериозна и възпираща мярка срещу купуването на гласове, предвид на залога който то носи и фиансовите измерения, бизнесът с бюлетини вече има. Струва ми се, че би следвало наказанието да е дори 10 години, а глобата – значително по-голяма.

И още нещо. Мисля, че е крайно време, както за купуването на гласове, така и за другите уродливости на родния политически процес, да бъде предвидено едно друго наказание, което в редица западни държави се прилага отдавна – неизбираемост за 5, 10, защо не 20 години, за лицата, които са участвали в купуване на гласове, корупция, злоуптреби с публични средства.

И накрая, за да имат смисъл, за да бъдат успешни мерките срещу купуването на гласове, те не могат да бъдат изолирано, спорадично действие на парче. Те трябва да бъдат осмислени във връзка с всички останали мерки, които са необходими с оглед на радикалната промяна, от която се нуждае българската политическа система – нова избирателна система, нова уредба на финансирането на политическата дейност, реални законови мерки срещу конфликта на интереси и не на последно място – нови решения в законодателната уредба на медиите, които отразяват политическия живот и предизборните кампании.

Честито Рождество!

Честито рожедство!

Нека на този светъл ден освен здраве, радост и любов в дома на всеки, да си пожелаем след десетилетия премеждия и нашата България да се прероди от войнстващото тържество на посредствеността и човешкото дребнодушие, които я превърнаха в блато на Европа. Исками се да вярвам, че не сме обречени да продължаваме да се разграждаме в безвремието, което ни е обхванало. Исками се да вярвам, че можем да надмогнем вековните си слабости и да се преборим за достоен живот, за нормално общество и управление. Има шанс. Трябва просто да повярваме, че промяната зависи от всеки от нас.

Надали щях да напиша тези редове, ако не бях попаднал на този постинг:

http://madamerosa.blog.bg/viewpost.php?id=268845

За мен той ясно показва, че в Българя има силни хора, които са готови да отстояват истински обществени и лични стойности. Силни хора, които не са се примирили с тържеството на Бай Ганьовското начало, които не се нагаждат удобно в изродената ситуация, кято цари в България и не си намират удобно извинение, за да игнорират това, което се случва отвъд прага на техния личен живот, в опити да създадат остров на личен уют, все едно е без значение какво се случва навън, все едно думите общество, демокрация, справедливост нямат никакъв смисъл.

Вероятно и за Галя Горанова би било много по-лично полезно и кариерно благоприятно, да напише някой сервилен материал в стила на официалната новобългарска платена журналистика, подобно на разни известни медийни дами дето си издават поръчковите стаии в томчета, под ръкоплясканията на цялата политическа смрад, която обслужват. Така и по-големи коледни бонуси се докарват...Галя Горанова обаче е избрала да каже, че царят е гол. Избрала е да постави на вниманието ни въпроса за фалша, посредствеността и безполезността на цялата ни политическа класа, превърнала се във воденичен камък пред нормалното развитие на страната.

Някой би казал -е и? Всички знаем това. Да, и какво правим? Трайкаме си, приспособяваме се, оцеляваме, празници, шопинг... Има обаче и хора, които реагират, които се борят, по своя начин, с по-малко или повече, на което са способни. Които имат съзнание за социум. И тази статия е ярко доказателство затова.

Така че, ако наистина искаме да затворим страницата на обществената деградация, която днес господства у нас, мисля може всеки от нас да намери своята малка смела стъпка, която да направи, за да има нашето общество своето истинско ново начало.

БЕЗПАРДОННА НАГЛОСТ И БЕЗОЧИЕ

През последните няколко седмици ставаме свидетели на една особено неприятна тенденция в поведението на управляващата върхушка, в частност на редица видни представители на БСП в лицето на знатни партийни сановници като другарите Овчаров, Плугчиева, Гагаузов и други разни.

Години наред търпим неспособността на тази върхушка да защити обществения интерес, да осъществява политика в интерес на гражданите, да решава проблемите на обществото и да осигури неговото развитие. Години наред тези хора недвусмислено доказват, че за тях злоупотребата с публична власт, корупционните зависимости, непотизмът, шуробажданащината и държавно протежираният частен бизнес са нещо повече от ествено.

Днес същите тези хора, които имат съществен принос страната ни да е една от най-бедните и слабо развити в Европа, и да разчита на европейски помощи за своя напредък, от които още повече допуснаха поголовно да се краде, се опитват да обяснят на българското общество, че проблемът не е в техния телевизор.

Администрацията, под нивото на министъра, носи отговорност, все едно не са назначили на всички ключови постове доверени на тях лица. В комуникацията бил проблемът. И най-вече, видите ли, има так някакви сбъркани европейски чиновници, дето не ни разбират, не ни харесват и нарочно осъществяват някакъв пъклен сценарий срещу България във връзка с европейските избори догодина или по други някакви подбуди незнайно какви.

Известно е, че гьонсоратлъкът и липсата на чувство за мярка са трайно присъща и резизстента черта на характера по нашите географски ширини. Че могат да достигнат подобни висоти обаче, едва ли някой си е представял.

След като години наред стоиш на върха на политиката и държавата, след като на всички е известно как работи българската администрация, след като е обществена тайна как се усвовяват европейските фондове у нас, след като всеки в ежедниевието си, в работата си, от първа ръка може да види и усети какво точно се случва със системата на публична власт у нас, защото корупцията в нея вече достигна „ендемични” размери, т.е. повсеместна е, тотална е, общо правило е. След като го докархме дотам едва 10-на процента от гражданите да имат доверие в правителството.

След всичко това, да излезеш и да кажеш – ама моля Ви се, ние нямаме отношение към всичко това, ние си седим ей така за красота в едни управленкси кресла и изобщо не знаем какво се случва. Питайите някой друг. Или, версия втора, ние много работим, прекрасни резултати постигаме, от Брюксел нарочно не ги виждат...интерпретират си законите както си искат, а не както ние го правим (!!!) и забележете – обвиняват ни и ни съдят без доказателства...намерсват се прекалено грубо във вътрешните ни работи...затова дайте да не си плащаме вноските в ЕС...изобщо, кви са тея дето ще ни казват как да си цоцаме от държавната баница и кво да си правим в постокуминстическата ни кошара...


Подобно самозабравяне не виждам по какъв друг начин може да се нарече освен БЕЗПАРДОННА НАГЛОСТ И БЕЗОЧИЕ. Чудя се само, докога ще търпим подобни хора да бъдат лице на България и от такава безпарднна наглост и безотговорност да зависи развитието на нашето общество.


http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=596726

http://www.europe.bg/htmls/page.php?id=18155&category=5

http://www.econ.bg/news86023/article152283.html

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА 10-ТИ

Тези дни някак тихомълком, без много шум, без церемонии и особено внимание премина 10-ти ноември – датата, която бележи началото на демократичните промени у нас, рожденият ден на новата българска демокрация. Тук-таме в някои медии се сетиха да отбележат повода, но в общи линии както гражданите, така и официалните субекти не реагираха на събитието. Вероятно това не е случайно. За България, 10-ти ноември очевидно не поражда това звучене, което има за другите източноевропйески народи падането на комунизма. Защото за разлика от Унгария ние нямаме нашата 1956, за разлика от Чехия и Словакия - 1968, за разлика от Полша - 1981 или за разлика от Прибалтика - 1991 г. Българското общество не се e борило за своята свобода, тя ни дойде някак изневиделица, даром, наготово. За нас 10-ти някак не е събитие, което трябва подобаващо да отбележим.

Всъщност отношението ни към годишнината от 10-ти ноември може би е напълно логична последица от начина, по които промените започнаха, от закономерностите, които господставха през всички изминали години досега. То отразява състоянието, в което днес се намира българската демокрация и говори за сериозните проблеми, пред които е изправена тя. Защото независимо от порива, от надеждите и ентусиазма, които белязаха българското общество в първите години след 1989, развитието на нова България остана в плен на мрежите на тайните служби на комунистическия режим, на тънките планове на комунистическата номенклатура да запази привилегированите си позиции в българската обществена йерархия. Защото както ясно показва и разкриването на архивите на Дъжавна сигунрост, има малко случайни неща в българската политика и в българските медии през последните две десетилетия. Със сигурност още по-малко са сучайностите в развитието на новия българки бизнес, макар засега да не е предвидено да видим какво е останало от досиетата на строителите на посткомунистическата пазарна икономика.

Затова, не трябва да се учудваме, че българското общество не възприема 10-ти като символ на освобождаването си от властта на тоталитарния комунизъм. В по-малка или по-голяма степен то съзнава, че началото на демократичните промените у нас всъщност беше един добре организиран дворцов преврат. Че големите надежди, които изкарахра всички българи по улиците и площадите и пред урните в началото на ’90-те всъщност останаха някъде назад във времето, дборе употребени в услуга на интересите на сценаристите, режисьорите и главните актьори на българските промени. А много от тежките пороци, които отвращаваха хората в годините преди падането на Източния блок, днес отново с пълна сила характеризират реалностите, в които живеем.

И все пак, добре е да помним и отбелязваме 10 ноевмри. Защото независимо от привидностите на българския преход, тази дата поставя началото на влизането на страната ни в коренно нова среда, бележи откриването пред нас на нови перспективи за развитие. Защото независимо от досиетата на ДС, от създадените от нея персонажи на новото време, духът на свобода беше пуснат от бутилката. И въпреки много слабости и пороци, днес в България съществува демократична система, в която гражданите по-малко или повече могат да влияят. Защото 10-ти ноември отключи пътя към тези обществени процеси, вследствие на които днес вече сме част от голямото семейство на европейското обединение.

Добре е да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото свободата на едно общество е не само въпрос на юридическа форма, не само номинална политическа конструкция. Тя е и въпрос на себеосъзнаване, на гражданска култура, на воля да изразяваш и отстояваш идеите си. И именно липсата на достатъчно силно изразено чувство и култура на лична и обществена свобода сред българските граждани, позволи да се случат много от превратностите, на които станахме жертви през тези 19 години. До голяма степен именно благодарение на тази липса, сенките на късния комунизъм присъстват в живота ни и до днес.

Трябва да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото България никога няма да стане пълноценна демократична държава без да поставим ясна граница с времето преди промените. Без да прочетем и затворим страницата на тоталитарната държава. И да не позволяваме на измислени герои, отгледани със сребърна партизанска лъжичка в устата, да ни учат на нова история. Без да осъзнаем какви са реалните ни възможностите в системата на демокрацията и да не оставяме повече кукловодите на прехода да ни водят за носа.

С особена сила нуждата от препрочитане на 10-ти ноември стои пред българската политика. Пред десницата, която трябва да успее да надмогне капаните и разделението, посети от инвестициите вдясно на комунистическия establishment. И пред левицата, която като манталитет, зависимости и основни лица (лично или по наследство) всъщност се върна там, откъдето тръгна преди близо 20 години. И ако сега съществуващите политически стурктури се окажат прекалено тясно вплетени в примките на посткомунистическото reality show, 10-ти ноември е добър повод хората, които не приемат за даденост статуквото както вляво, така и вдясно, да си дадат сметка, че в една демократична държава, никога не е късно да бъдеш свободен и да търсиш нов път за реализиране на идеите и ценностите, които имаш.

в. "ДУМА", 13 ноември 2008 г.

Когато не се помни, историята се повтаря...

Вечера съсвсем случайно се натъкнах на един факт, който ме потресе. Един много близък приятел, повече от интелигентен човек, в завързал се между нас разговор между другото, не можа да се сети какво е Аушвиц-Биркенау….

Това ме стресна, така както отдавна нещо не ме е стряскало. Щом е възможно, днес в България, една европейска държава, интелигентните хора, да не си спомят за изродските зверствата на нацистка Германия, за организираното в индустриален порцес мъчение, опити, експлоатация и изибиване на хора, кавко остава за останалите, защото за съжаление съвем не всички са интелигенти…в какво време живеем…къде е хуманността ни и имаме ли изобщо такава….

Сигурно е по-лесно и приятно да махнем с ръка, да не вгарчаме сладкия вкус на консуматорското си блаогденствие с подобни теми…това ше бъде жестока грешка, нещо много нечовешко. Не може толкова лесно да оставяме зад нас адскта трагедия на няколко милиона души, не можем да оставим тяхната жертва да остане някъде между намаленията, припичането по летните плажове, ските, новия албум на любим певец, кариерата ни, новата кола…

Навярно на някой тези мои размисли ще се сторят като особена форма на садомазохизъм в слънчевите, жизнерадостни августовски дни…Уви, има такива човешки дела и то не толкова отдавна…страшно е, че толкова бързо ги забряваме…една максима казва, че когато историята не се помни, тя се повтаря….дано тази максима да не е вярна…

Брюкселска градушка удари София

Едно мнение, което напълно споделям:


Седмицата преди доклада на Европейската комисия идната сряда, се оказа особено буреносна за управлението в България. Брюкселската „градушка” от разкрития и предстоящи санкции унищожи и малкото, покълнало след влизането на страната в ЕС, се казва в коментар на „Дойче Веле“, цитиран от БГНЕС. Тежко се оказа тазгодишното лято за управляващата коалиция и нейния главен спонсор – Георги Първанов. Ударите върху президентската и изпълнителната власт заваляха подобно на градоносна лятна буря, зародила се този път не от обичайните шумни, но „слабосилни” напъни на местната опозиция, а от неразбираемата все още за българския политически манталитет система, наречена ЕС.

Вечният национален „Андрешко”, който крадеше умерено и мамеше доста успешно държавата по време на тоталитарното управление, през последните 15-тина години направи опит да се трансформира в европеец. Той дори си въобрази, че е успял в глуповатото си начинание, след като преди две години внезапно разбра, че държавата му е приета в ЕС. Не „влязла” , а приета с великодушната „Жан Валжановска” презумпция от „Клетниците” на Юго, че и най-закоравелият престъпник би могъл да се превърне в порядъчен индивид, ако попадне в средата на цивилизовано и толерантно демократично общество. Това, естествено, не се получи.

Оказа се, че за 18-те месеца членство в „Клуба на богатите” България, освен най-бедната и недоволна от управлението си държава, си остана и най-корумпираната клубна членка, която броени дни преди очаквания унищожителен доклад на ЕК за „Напредъка на страната в борбата срещу корупцията и организираната престъпност”, нахълта в минното поле на собствените си престъпни грехове и съвсем логично нейното сегашно управление започна методично да се самовзривява, се казва в коментара на „Дойче Веле“.

Социолози: Докладът на ЕК е разказ за непроменения български чип

Докладът на Европейската комисия може да се прочете и като разказ за непроменения български чип, каза същевременно при откриването на кръглата маса „Пътят в Европа: новата крачка“ директорът на Института за социални изследвания и структури „Иван Хаджийски“ проф. Петър-Емил Митев. Според него година и половина след стъпването ни на пътя към Европа сме стигнали до кръстопът. “В това е основният смисъл на доклада на ЕК, доколкото имаме информация за съдържанието му”, коментира професорът.
“В началото на пътя към Европа ние се оттласквахме от тоталитарното си минало, а движейки се по пътя вече в Европа, ние трябва да се отблъснем от прехода”, добави Петър-Емил Митев. Според него това се отнася за управляващите и опозицията, за институциите и организациите, за фирмите и обикновените граждани. “Преходът наистина свърши и това означава, че европейска България не може да търпи корупция по етажите на властта и да оставя ненаказана организираната престъпност - на сенчестия бизнес трябва да се покаже, че риболовът в мътна вода е забранен”, обобщи социологът.
Митев съобщи, че според проучване на общественото мнение граждани са близо до единодушие, че оценките в доклада ще бъдат солени и че трябва да бъдем наказани. В допитването хората иронизирали факта, че управляващите ще бъдат обявени за некадърни, а опозицията – за чиста и почтена. Доминиращото мнение било, че политиците сега ще се замерят с обвинения, докато се забрави предмета на спора. За вота на недоверие пък хората са на мнение, че и сценарият, и резултатът са им познати до болка. Тези вотове са упражнение по риторика, средство на десните партии да покажат, че ги има, е оценката на интервюираните.

неделя, 20 юли 2008,
"Всекиден"

Франция, като никоя друга

Днес е 14 юли, денят на щурма на Бастилията, на избухването на френската революция, националният празник на Френската република. Струва ми се, че именно този ден е повод, да споделя няколко неща, заради които имам това силно отношение, респект, дори особена форма на привързаност към Франция, която приятелите ми и хората около мен добре познават.
Харесвам Франция, не просто защото е една изключително красива страна, безвъзвратно наложена като място, което всеки, който обича да пътува не може да не посети. Има и други такива страни…Харесвам Франция, защото Франция е страна с изключителен собствен облик, специфичен заряд и особено място в развитието на Европейското общество и съвременната цивилизация.
Харесвам Франция, дори на някой това да прозвучи тривиално, защото с нейните мислители, обществено развитие и исторически път, тя е неразривно свързана с утвърждаването на свободата на личността, правата на човека, светското начало в обществото, демокрацията и републиканското управление в съвременния им вид. Да, в една или друга степен и други западни общества имат своето отношение и принос затова. Но именно и точно във Франция, борбата за тяхното отстояване се издига в основна ценност, именно във Франция това се явява достатъчно основание, за да се вдигне един народ и да срине из основи съществуващия ред. Да запази и до днес, този неповторим инстинкт и сила да защитава решително, солидарно и докрай интересът и мнението на гражданите, дори с цената на прякото противопоставяне на държавата.
Харесвам Франция и заради нейното изключително културно наследство, заради особеното отношението, което и до днес имат във Франция към културата. Като към нещо основоположно, определящо идентичността, даващо лицето на един народ. Нещо, което не е просто пазар, което не може да съществува истински в унифицирания, опосреден и превърнат във форма на конвейрно производство задокеански културен модел.
Харесвам Франция и заради нейното място в сърцето на европейското обединение, във формирането и отстояването на основния кръг от принципи и ценности, на който то почива. В утвърждаването на разбирането за Обединена Европа като ценностен социален проект, а не просто като една по-усложнена форма на зона за свободна търговия.
Харесвам Франция освен това, защото въпреки, че е бивша световна империя и в някои отношения и досега е запазила определени имперски рефлекси, във външната си политика днес френската република е фактор за развитието на глобалните отношения по посока на един многополюсен свят, в който, макар и постепенно, Западът следва да преодолее лицемерното си отношение към развиващите се страни и да даде своя реален принос за преодоляване на мизерията, за утвърждаване на правата на човека и опазването на околната среда, като императиви на световния ред.
Харесвам Франция и защото тя е емблематично доказателство затова, как една пазарна икономика, може да не бъде пазарно общество, как в една пазарна икономическа система, отношенията в обществото могат да останат подчинени на нематериалното начало, на определен кръг от идеали и ценности, които не са функция на икономическия прагматизъм. И как дори тези идели и ценности да не са напълно реализирани, дори в реалността да има известна доза относителност, понякога може би дори лицемерие, стремежът към тяхното постигане да бъде един ярък предел на хоризонта, споделен искрено в обществото, който дава смисъл системата на обществени отношения, към който винаги следва да се върви напред.
На някои тези редове могат да се сторят прекалено патетични, излишно романтични, наивни. Мисля обаче, че във времето на бездуховност, мащабна социална деградация, всепроникващ меркантилизъм и войнстваща посредственост, в което се е потопила България днес, примерът на Франция е нещо, на което си заслужава да се обърне внимание. Още повече, че по своя дълъг и нелек исторически път, България се е приближавала по-малко или повече до смисъла на тези непреходни ценности, който дават неповторимия образ и място на Франция в развитието на съвременния свят.

Отново посягат на Странджа!

След като през миналата година опитите за превръщане на крайбрежието, след Царево, влизащо в пределите на Парка Странжда, в бетотен шедьовър на мутробарока се провалиха, тази година предприемчивият кмет на общината Царево Петко Арнаудов, отново се опитва да даде зелена светлина за унищожаване на едно от последните незасегнати от дивашкото презастрояване места по Черноморието. Този път маневрата е свързана с промяна на общия градоустройствен план на Царево и с включването в рамките му на части от територията на природния парк.



Явно и през новия си мандат, кметът с още по-голямо усърдие се е заел да прилага добилия обществена известност принцип: "Давай да правим някакви далавери, че не е ясно дали ще ме презиберат следващия път...".



Ако някой е пропуснал или позабравил какво се случва в Царево и околиятa, ето няколко материала от едно журналистическо разследване във в. "Политика" от миналата година:

http://www.politika.bg/article?sid=&aid=4737&eid=75

Реформирането на българската политическа система...

Ето че най-накрая, след като повече от пет години различни обществени субекти, анализатори, медии, външни наблюдатели, поставяха настоятелно въпроса за наличието на симптоми на болестно заболяване в българската политическа система и аргументираха необходимостта от нейното реформирането, официалното българско политическо статукво призна, макар и с половин уста, същестуването на проблема.

Засега дебатът, доколкото има такъв, върви в една по-скоро опитомено-заместителна версия, между разни актьори, които отдавна доказаха, че изобщо не искат българската политика да функционира по различен начин, но все пак темата за кризата на политическия модел и нуждата от нови решения проби в полето на официалната политическа комуникация.

В тази връзка, си струва да се направят няколко ремарки. На първо място, наистина промяна в избирателната система е ключов елемент на политическата реформа, от която се нуждае България, но съвсем не е едиснтвеното необходимо решение. Да, преодоляването на феодално-централиситчния модел на твърдите партийни листи и засилването на връзката между граждани и представители е повече от необходимо. Дали това ще се извърши чрез въвеждане на чист мажоритарен модел или чрез реален механизъм на преференциално гласуване в рамките на пропорционалните листи не е толкова важно. По важно е, да не оставяме дебатът за реформирането на политическа система да се сведе до изкуственият спор мажоритарна-пропорционална система. Защото, ако не бъдат направени промени по останалите линии на кризата, все тая каква ще е избирателната система.

Всъщност, най-съществената част от заболяването на българската политика е свързана не толкова с реда на избор на политически представители, колкото с начина на финансиране на политически дейности и с налагането на корпуцията и злоупотребата с публична власт в същност и логика на политическия живот. Затова, когато се повдига въпросът за необходимите промени в политическия модел, този въпрос на първо място изисква да се намери решение как да бъде прекъснато финансирането на политическите партии под масата и как да бъде ограничена корупцията, казвам ограничена, защото да бъде премахната корупцията на фона на вакханалията, която се разиграва днес надлъж и нашир в България, звучи направо като научна фантастика.

С оглед на това, практиката е доказала ефективността на няколко не особено сложни решения - публично финансиране на партийте, забрана на даренията от юридически лица, стриктен контрол, прозрачност и лимитиране на даренията от физически лица, реално работещо законодателство, което препятства и наказва сурово ситуациите на конфликт на интереси. И ефективни действия за борба с корупцията, например чрез концентриране борбата с тежките случаи на корупция в специален ред на разследване и правораздаване. Една идея, която струва ми се е на път да отиде нахалос у нас, с невижданото творение на българското политическо генно инженерство, наречено ДАНС...

Някъде встрани, в дебата остава въпросът за формите на пряка демокрация и реално гражданско участие, смекчаване режима на свикване на референдуми, предостяване право на гражданска инициатива в законодателния процес, въвеждането на механизъм на законодателен реферндум чрез подписка на част от народните представители или минимален брой граждани относно влизане в сила или отмяна на законодателни актове.

И накрая, макар този проблем да се заобикаля най-старателно от всички, не може да има реформа на политическата система, без гарантиране на определена по-висока степен на демократичност в медийното пространство, без пресичане на механизмите на пряка финансова зависимост и контрол на политическите комуникации, на плащане за страница отразяване и изключване от комункикационната среда на всичко, за което не се плаща. Защото в крайна сметка за каква демокрация говорим, ако свеждаме медйното отразяване на политическия живот до най-обикновен квартален пазар, па макар и с милиони оборот...

В заключение, поне на мен, дебатът за реформирането на политическта система, поне засега ми звучи доста привидно и изкуствено. Някак си доста въобръжение липсва в това, да пратиш да правят политическа реформа точно тези, които са символ, същност, неразделна част от превръщането на българската политика в това зловонно блато, което е днес. Да се въртят все същите социолози и политолози, по съвместителство създаващи държавни голф компании или участваши в разни ченгеджийски кръгове. А отзад да стоят все така разни предприемчиви бизнесприятели, които печелят нагласени обществени поръчки и придобиват държавни активи на безценица. Добре е сценаристите, режисьорите и основният актьорски състав на сапунения сериал, който се върти от 2000 година насам да осъзнаят навреме това, защото догодина току виж избирателната активност паднала още по-надолу, а като естествен израз на целия фарс, ДПС вече официално да стане "първа политическа сила", което всъщност на тази политическа система може би най-приялага...

Сивата власт на тайните на комунизма

Тези дни излезе едно доста интересно интервю на Татяна Кирякова във в. „ДУМА”. Според мен си струва да бъде прочетено и подчертано поради няколко причини. Първо, в него много по човешки и ясно се обяснява защо работата на Комисията по досиетата не е някаква особена форма на садизъм и губене на време, а повече от необходима, макар и закъсняла равносметка за скритита реалност, милиционерските привидности, сивия контрол чрез тайни, изнудване и страх, които са използвали и използват репресивните структури на комунистическия режим и техните наследници, за да държат в ръцете си българското общество.

Второ, интервюто ясно говори за един от големите проблеми на българския преход, а и на днешната политическа реалност – зависимостта от тези именно структури и среди, държащи сивите тайни от периода на комунизма, потапянето в мръсните им и подлите подходи, методи и форми на контрол, превръщи българския обществен живот в доста посредствен куклен театър. Таня Кирякова обяснява и нуждата тази зависимост да излезе наяве, да бъде прекъсната, за да има шанс за същински демократични отношения у нас.

Трето и може би най-важно, рядко се случва някой свързан с левицата да говори открито за тези проблеми. Чест прави на Таня Кирякова, гражданската й позиция относно досиетата и опита й да накара хората, свързани с лявото да си дадат сметка, че не могат да продължават да стоят разкрачени между претенциите за новост, промяна и европейска ориентация и съучастническото оправдаване, мълчание, неглижиране на проблема за ролята на тайните служби на комунистическия режим във вечерашния и днешния ден на българското общество.

Крайно време е да се направи опит за реален дебат по тези въпроси в рамките на левицата, в това число и да се поиска своебразна лустрация за всички, свързани със сивите страни на комунизма.

http://www.duma.bg/2008/0608/190608/index.html

Интервюто може да намерите като влезете в раздел "Общество"/Разговор на web броя на "ДУМА" от 19.06.2008

Първанов, Станишев и реформата на българската политическа система

Няколко дни след превърналото се в топ-сюжет интервю на президентът Георги Първанов, след като изтекоха най-различни интерпретации и коментари относно причините, същността и целите на лансираните от него позиции, мисля, че си струва да се постави върпосът, какво всъщност остава след вестникарските заглавия и официалните реакции относно този беспорно интересен за границите на българската политическа география сюжет.

Даденото от Георги Първанов интервю за в. „Труд” несъмнено внесе известна интрига в традиционо скучната и формална българска политическа реалност от последните години, чието монотонно, привидно и нагласено звучене прекъсват единствено поредният корпционен скандал, придобил публичност скандален запис или показно убийство (или опит за обийство) на някои от бизнес героите на новото време.

Последната седмица ни поднесе нещо различно – Президентът Първанов, бивш лидер на БСП и особено емблематична фигура на днешното политическо статукво, разкритикува премиера Станишев – сегашен председател на БСП, наложен лично от Първанов начело на социалистите и не по-малко успешно вписващ се в логиката на днешната българска политика герой. Мотивите – лиспата на действия за реформиране на политическата система, назначаване на некомпетентни съветници на ключови места, заиграване с неясни субекти и опити за градене на имидж чрез черен PR на президентски гръб.

Това даде основание на редица медии, политолози и анализатори, да говорят за война между президент и премиер. Други провидяха в случващото се сблъсък между доброто и злото, демократи и недемократи, Изток и Запад. Започнаха да чертаят апокалиптични прогнози, да виждат нови партии и други подобни.

Със сигурност, нетипично острата за Първанов забелжка, отправена към Сергей Станишев, говори за наличието на известно нарежение и за разминаване на траекториите на два от ключовите понастоящем за левицата, а и за страна фактора. Какво стои в основата на президентското недоволство все още е трудно да се прецени, поне спрямо публично известните ни обстоятелства. Със сигурност обаче, могат да се направят няколко извода и да се разсеят някои опити за манипулативни и ограничени внушения по темата.

Преди всичко бих искал да подчертая, не отговаря на действителността твърдението, че Първанов и Станишев са носители на съществено различни логика, разбирания и подход към политиката. Да между тях има определени разлики, но в същността на нещата те споделят аналгоичен политически стил – този на вписването в българската политическа реалност, на комбинирането между силните фактори на ситуацията, независимо какви са те, на избягването на решителния дебат и действия, на заобикалянето на неудобните въпроси, на по-малката или по-голяма доза обществена и политическа привидност, на лансирането на палиативни решения на проблемите, когато истинските са тежки и трудни и биха срещнали съпротивата на оядените играчи на българския преход и постомунистическа реалност.

При тази сходна политическа същност, обкетивността изисква да се подчертае, че между тях има и определени разлики. Като човек от народа, минал сам по своя път, Георги Първанов носи повече обективност, по-силна връзка с реалността, не е способен на толкова крайно нелогични и несмислени реакции, каквито понякога проявява Сергей Станишев. Може би тук се крие и отговорът на върпоса, поради каква причина от известно време насам Първанов поставя въпроса за необходимостта от реформи на политическата система и публично откроява някой от тежките пороци, с които днешната българска политика се характеризира. Вероятно Президентът усеща, че степента на заболяване започва да става прекомерна, недоволството на гражданите да достига критични граници, негативното отношение към традиционната политика и партии да придобива степен опасна за бъдещето на демократичния модел у нас. Възможно е този негов усет да се съчетава с други фактори и мотиви. Сблъсъци на властови и икономически лобита. Стремеж към контрол на политическите процеси.

Безусловно обаче трябва да се признае едно. Както при изявлението си в началото на годината, така и сега, Георги Първанов поставя на общественото внимание един кардинален за българското общество и политика въпрос – този за дълбоката криза, в която родната политика потъва и за липсата на крайно необходимите за преодоляването й решения. За необходимата избирателна реформа. За необходимото публично финансиране и контрол над финансовата дейност на партийте. За нуждата от реалната борба с корупцията и злоупотребата с публичен ресурс. Безусловно също така, Президентът пропуска още един съществен компонент на заблатяването на българската политическа среда – мястото и ролята, което една значителна част от медиите имат в този процес!

Да, възможни са въпроси, интерпретации, обяснения и коментари, защо Първанов поставя тези въпроси сега. Да основателно е да се изтъкне, че Георги Първанов стигна българския политически връх именно в логиката, тенденциите и зависимостите на тази политическа система и среда. Факт е обаче, че няма друг политически субект от подобен ранг, който да поставя на дневен ред тези въпроси. Факт е, че другите основни субекти на статуквото грижливо пренебрегват тези проблеми, независимо колко добре играят прозападна или проевропейска ориентация. И че дори доста цинично си позволяват да симулират, че предприемат решения, оптивайки се да създадат привидности и продължавайки да толерират и да се възползват от всички прочни практики на традиционната българска политика.

Затова, независимо от мотивите, интерпретациите и възможните причини, апелът на Георги Първанов за решителна и радикална реформа в българската политическа система трябва да бъде подкрепен. Защото съществува крайна, тежка и болезнена нужда от такава реформа. А оттук нататък Президентът ще трябва да докаже, че загрижеността му за тези проблеми е реална, като предприеме действия за нейното осъществяване, отиващи отвъд общите изявления и традиционните форми на българския политически театър. Защото те подобна реформа, реална и истинска не могат да родят.

"Kишата, Гришата и международното положение", или кой точно пречи на управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ...

Един доста смислен анализ на Антоний Гълъбов за реалните причини, които стоят в основата на влошаването на икономическото положение в страната и за доста нескопосаните опити на БСП да интерпретира неуспехите си като грешки, фактори и събития стоящи извън неадекватността на нейното управление по основните проблеми, пред които е изправена България.

http://www.cash.bg/15.pdf

Няма такова животно...

В последния си брой вестник "Кеш" публикува едно наистина покъртително интервю с председателя на Държавната агенция по туризъм Анелия Крушкова, което бих препоръчал на всеки ценител на неподозираните висоти, до които може да достигне геният на българската държавност, намерил мъдро проявление във вещото и незаменимо управление на коалицията 3:5:8 или както там вече се пада.

Дамата, на която е поверено осъществяването на националната политика в един от ключовите за страната ни икономически отрасли, сипе дълбоко професионални откровения за състоянието и развитието на турстическия сектор, които като четеш, можеш само да се чудиш да се смееш или да плачеш...

Така например, ако някой си мисли, че застрояването на последния възможен ъгъл по нашето Черноморие, в Банско, Пампорово или Боровец е някакъв проблем, то той определено се лъже. Според Г-жа Крушкова, това тормози само тези, които си спомнят как са изглеждали тези места преди...За чужденците няма проблем...А и така се е постигнала особена диверсификация на туристическия продукт, защото бетонните перли, видите ли, са едни прекрасни "младежки курорти", където се ходи за да пиеш като прасе от сутрин до късна доба, или както казва Г-жа Крушкова "...на фона на стореното, нека да гледаме в бъдещето. Който иска гора - да ходи в гората, който иска живот - да отива на Черноморието, където, според мен, малко го интересува дали има зеленина или няма, при положение, че той прекарва по цяла нощ по баровете." А някои си мислят, че морето може да означава почивка и спокойствие, колко наивно...

В грешка сте също, ако смятате, че нарастването на пътуванията на български граждани в съседни страни като Гърция и Турция при всеки по-голям week-end има нещо общо с прекрасното обслужване, на което се радваме по нашите хотели и ресторанти, дори накичени с 10 звезди. Българите пътуваме, защото "имаме необходимост да опознаем други страни, да отидем и да се разходим"...защото "сме по-любознателни в сравнение с другите народи, които идват на почивка в България"....

Ако пък не ви е станало особено приятно последният път, когато в някое заведение или хотел са се държали с Вас все едно, че сте им изяли закуската, трябва да знаете, че това са нормални неща, защото "трябва да има верен баланс между заплащане и качество на труда", а пък и защо трябва България да се превръща в "учебен плацдарм", където да се обучаваме, а след това да отидем на работа в чужбина....Какво качество, какво ниво на услугите, какви 5 лева?

И накрая, ако имате неблагоразумието да мислите, че поради налагането на какви ли не схеми на злоупотреба, приятелски обръчи от фирми, кражба и пилеене на средствата от ЕС, много потенциални бенефициенти просто са се отказали от възможността да кандидатстват за финансиране от различните програми на ЕС, не сте прави! Те хората просто не искат да кандидатстват, нямат желание, нямат опит, тресе ги страх...А госпожа Крушкова се бори "да ги събудим" и "да им вдъхнем кураж"!

Вероятно това не е единственият висш сановник на българската държава, способен на подобни блестящи проникновения на третата година от мандата си. А и какво ли да очакваме от председател на държавна агенция, който на среща с фирми от бранша си позволява да ги нарече "животни", след което тържествено да си тръгне...

Мен обаче лично ме е срам, че такива хора управляват страната ни. И се питам на този фон откъде го чери това политическо лицемерие премиерът Станишев и разните му суфльори, та да излиза и най-бодро да ни обяснява колко добре си върши работата и как едва ли не България цъфти и върже, когато не може поне да ни осигури управление, в което да няма откровени идоити...Да не говорим, че туризмът минава за стратегически сектор, приоритет и т.н....Какво е отношението, ангажиментът и отговорността към "нестратегическите" области, не ми се мисли...

Картината на българската политика...

Както обикновено напоследък се случва, на фона на милиционерско-PRските операции на повечето "независими" български медии, "Дневник" публикува един интересен анализ за логиката и тенденциите на развитие на българската политика. Особено точно в него е уловена логиката на поведение на партийната аристокрация на комунистическия режим, днес трансформирана в "нов" политически и бизнес елит...

http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=503335

Защо този блог?

Каня се да пусна този блог отдавна, но все не ми остава време да го завърша както ми се иска. Днес най-накрая реших, че повече няма да се мотам и ще го пусна, дори незавършен.

Защо този блог?

Защото не ми е все едно какво става в обществото и особено в нашето, българското.

Защото въпреки всички доказателства в противна посока, които поднася реалността в България, продължавам да вярвам, че има смисъл да имаш интерес и отношение, към обществените процеси. Да споделяш това, което мислиш. Да търсиш общи решения на проблемите. Да отстояваш общи ценности. Да оставиш нещо след себе си, ценно за другите.

В продължение на близо 14 години поради тези си разбирания, участвах активно в обществени и политически дейности, свързани с левицата, първоначално воден от може би донякъде наивното убеждение, че БСП е това, което публично твърди. Впоследствие вярвайки в заявките за промяна на един или друг, надявайки се, че нещата някак си все ще се оправят...Реалността се оказа по-различна, доста разочароваща, недалеч от много от критиките, които години наред се отправят срещу българските социалисти...

За тези години обаче не съжалявам, защото те ме научиха на много. За българското общество, за политиката, за отношенията между хората, за мен самия. Защото през това време срещнах много истински личности, макар почти всички от тях статуквото в БСП целенасочено да игнорира, мачка и прогонва. Защото по този път срещнах някои от най-добрите ми приятели.

Днес, като повечето хора на моята възраст и аз съм се заровил в работата си, в справянето с абсурда, в който живеем, и се опитвам да се абстрахирам от всички ненормалности, които са се превърнали в правило в милата ни родина, като се изолирам в един кръг от приятели, които импонират на моята гледна точка и отношение към нещата.

И все пак, въпреки че вече от години не гледам новини, чета вестници по диагонала и не вярвам на нищо, което се каже официално, не ми се иска да се примяра с тази бъгларска обречена реалност. Знам, че в България има много интелегинтни и свестни хора, които също не харестват играта, такава каквато ни я играят вече 20 години. Които искат да живят в една нормална европейска държава, да бъдат реална част от Обединена Европа. Много такива хора има и в левицата, макар системата на БСП старателно да се лишава от тях.

И понеже, по природа съм достатъчно инатлив, не обичам да се предавам, а и не съм изгубил оптимизма си, смятам, че има смисъл да се плува срещу течението и да се търси начин, един или друг, колкото и труден да е той, да се влияе на това, което се случва в обществото. Да се търси изход от леталното състояние, в което е изпаднала левицата. Да не се примяраваме и вписваме в посткомунистическото статукво. Да не ставаме част от войнстващото тържество на конформизма и посредствеността, които разни герои на близкото и далечното минало, техните отроци и удобно обслужващият ги андрешковски тарикатлък ни налагат.

Освен всичко друго, България вече не е изолирана система. Едно от хубавите неща, които ни се случиха, донякъде въпреки самите нас, е влизането ни в ЕС. Далеч съм от мисълта, че с това е настъпил земният рай. И все пак, ние вече сме част (макар засега периферна) от една стабилна, развиваща се и перспективна общност. И имаме висчки шансове, с по-малко или повече въздействие отвън, да преодолеем или поне ограничим редица от проблемите, които ни дърпат надолу не от вчера.

Затова реших да пусна този блог. За да споделям това, което ме вълнува, за България, за лявото, за Европа. За да търся пресечна точка с хора, които имат виждания, сходни с моите. За да дам моя скромен принос, нашето общество да излезе от състоянието на плъзгане по течението, примирение и асоциализация, което го характеризира. И за да изразя убеждението си, че в България рано или късно може да има живо гражданско обещство, нормална европейска политика и реална европейска левица, въпреки цялата относителност на тези понятия.