5 ЮЛИ 2009, ВЪЗМОЖНО ЛИ Е НОВО НАЧАЛО?

5 юли 2009 несъмнено ще остане като важна дата в най-новата българска история. Най-малкото, защото на този ден стана ясно, че въпреки всички условности, въпреки всички привидности, въпреки всички излети пари в политически заготовки, въпреки всички купени гласове, въпреки всички зависими хора, въпреки всички „свободни” медии, демокрация в България все пак има.

Независимо от всички перфидни планове, проникновени стратегии и тънки сметки, българските граждани показаха с участието си в изборите, със своя глас, че не приемат безпардонната деградация на обществените ценности и интерес, в каквото се беше превърнала българската политика от известно време насам. Казаха ясно и недвусмислено, че искат промяна, че искат управление, различно от това, което търпяха през последните години.

На 5 юли близо 70 % от упражнилите правото си на глас над 60 % граждани на Република България показаха червен картон на корумпирано-олигархично-аристократичния модел на фасадна европейска демокрация, които цари у нас от 2001 година. Шамарът за всички, които смятаха, че са изиграли добре ролята си и сега могат спокойно да покажат истинската си кожа, да ни принудят да приемем за даденост връщането към духа, практиките, семействата, безвремието на късния комунизъм, беше повече от звучен. Българите показаха, че ако не друго, за 20 години поне са научила каква е силата на урните и демократичния избор.

Новата надежда?

На 5 юли 2009 г. една значителна част от българските граждани вложиха своето желание за промяна, за скъсване с реалността от последните години, в подкрепа за Бойко Борисов и свързаната с него ГЕРБ. Въпреки че вече не веднъж ни бяха обещавани чудеса и доверието ни беше предавано по доста грозен начин, немалко българи предпочетоха да повярват на новото, да заложат на неизвестното, да потърсят поредния месия, отколкото да останат вкъщи или да избират между познатите варианти.

Макар да не съм един от тях, искрено се надявам, надеждите да не останат за пореден неоправдани. И въпреки че, Бойко Борисов все пак не обеща за 800 дни да превърне България в една малка Япония или поне една балканска Швейцария, рискове от разочарование все пак има. Най-малкото поради две причини, за които бъдещият премиер трябва много сериозно да се замисли.

Първо, една значителна част от новоизбраните народни представители, а в по-широк план и от ангажираните с ГЕРБ, са хора, които видимо не се характеризират нито с политически или управленски опит, което може би в българския условия дори е плюс, нито с осъществени заслужаващи респект постижения в досегашната си биография, което вече е проблем. Ще бъде доста неприятно, ако се окаже, че една голяма част от тях са просто поредните нашенци, наредени да намажат на държавната софра. Съжалявам, ако засягам някого, но такива са реалностите.

На второ място, сред имената, които се завъртяха около новата партия на властта, има доста лица които правят подозрително впечатление с връзките с режима на комунизма или най-малкото с това, че физиономиите им вече са завъртени в не особено приятни комбинации по повод на вече изминали управленски мандати или най-малко разни местни далавери…Дано да не се окажа лош пророк, но съм убеден, че и по двете линии има сериозен риск от постижения, които едва ли ще се харесат на тези 40 % от българите, които видяха промяната и превръщането на България в същинска европейска държава в лицето на Бойко и водената от него ГЕРБ.

Затова, от жизнено значение за новия спасител е да осъзнае рисковете, които го дебнат, и да покаже, че въпреки всичката сдържаност, която човек, може поради една или друга причина да има към него, най-малкото, за да остане записан със светли букви в българската история, ще положи максимални усилия, за да не бъде за пореден път проиграна волята на българите за промяна.

Ще има ли същинска европейска левица в България?

5 юли 2009 г. ще остане със сигурност като важна дата и в историята на българската левица. На тази дата банкрутира официалното ляво, представлявано от сегашната БСП, нейния „establishment” и партийци (подчертавам партийци, а не социалисти!) всякакви възможни. На 5 юли 2009 г. претърпя крушение циничният опит лявото в България да бъде практикувано като някаква странна смесица между аристокрация, олигархия и клептокрация, съпроводена с прекалено много посредственост, меркантилизъм и откровен конформизъм.

След всичките изминали „успехи” и „постижения”, след особено „успешното” управление на Сергей Станишев & Co, след милионите налети в предизборна кампания, след всичките контролирани административни структури и работещи в тях хора, след всичките гласували подозрително за БСП традиционно сменящи гласа си ромски квартали съобразно мизата, която се предлага, след цялото самодоволство и самодостатъчност на разните малки и големи партийни велможи, БСП геройски достигна най-слабия си резултат от началото на демократичните промени. Защо? Едва ли е случайно.

Сега разбира се, разбирачи се появиха всякакви. Радетели за извъндредни конгреси и оставки тоже. Проблемът обаче не може да се реши с оставката на Станишев, нито дори с тази на целокупното партийно ръководство от Руменовци, комсомолски кадри, интриганти, използвачи и лакеи всякакви. Официалната левица е тежко болна, тя е болна отдавна. Нещо повече, степента на заболяване отдавна мина критичната точка, отвъд която един организъм започва да се пренася към отвъдното. Вариации и пермутации разбира се са възможни различни. Но да превърнем изгнилата материя в ново и жизнено тяло едва ли е възможно. Няма как тези, които ръкопляскаха първо на Първанов, после на Станишев, които сладко папаха и при единия, и при другия. Които удобно скътаваха съвестта си в задния си джоб в името на партийна и политическа кариера, в името на кинтите, които могат да набавят, нямам как тези хранени другари да върнат левицата към истинската й същност. Просто не са от тази порода. Мисията невъзможна. А други в БСП вече почти няма.

Затова тези, които искаме в България да има същинска европейска левица, трябва да се откажем своевременно от всякакви илюзии и заблуди. Ако изобщо е възможна, една истинска европейска левица, тя трябва да тръгне на чисто. Трябва да стъпи на няколко простички принципа – ясна граница с комунизма, с практиките му, с тайните му служби, с партийния апарат и комсомола, с до болка познатите фамилии, стрини, зълви, чинки, синковци, внуци и братовчеди. С криворазбраната русофилия, про-садамщина, про-китайски отклонения и тем подобни. Със злоуптребите с публична власт и обогатяването на шмекери всякакви за държавна сметка. С всякаква идентификация, връзка, легитимация с времето, духа, кръговете, техниките на тоталитарната система.

Една истинска европейска левица, трябва да има ясна ориентация към Европа, към свободното западно общество, колкото и клиширано да звучи това. Трябва да даде разбираем, реалистичен, практически осъществим отговор на въпроса – какво е лявото като трудовоправна уредба, социална сигурност, здравеопазване, образование, екологична, регионална, жилищна, семейна политика днес в България. Трябва сърцато, всеотдайно и последователно да работи за осъществяването на този отговор.

Такава левица днес в България няма. За да бъде тя създадена на първо място трябва да се оттърсим от заблудата, че БСП може да се превърне в нещо подобно. Няма как! На второ място, трябва да запретнем ръкави, и ден след ден, със себеотдаване, енергия и последователност да направим това, което зависи от нас, за да има един ден в България такава левица.

5 юли 2009 година 2009 е шанс за ново начало. За България, за лявото. От всеки от нас зависи дали от този шанс ще произтекат конкретни последици. Нека покажем, че можем да бъдем европейци и граждани повече от един изборен ден.

ЗА ЕВРОПЕЙСКА ДЕМОКРАЦИЯ, ЗА ИСТИНСКА ЕВРОПЕЙСКА ЛЕВИЦА В БЪЛГАРИЯ!

Двадесет години след началото на демократичните промени, България е изправена пред решителен избор. На 5 юли българските граждани са изправени пред две алтернативи – да застанат зад статуквото на посткомунизма, зад начина, по който се упражнява публичната власт през последните години, зад това, което представлява българската държава днес; или да разтърсят здраво системата, да дадат шанс за ново начало на демократичното и европейско развитие на страната, да генерират политически импулс за преодоляване на проблемите, които ни направиха черната овца на Европа.

Като оставим на страни целия поток от предизборни препирни, откровени манипулации и лъжи, които изпълват предизборната кампания такава, каквато е днес, в предстоящия вот за Народно събрание, всеки от нас е изправен пред един сравнително простичък избор:

1 Да не гласува изобщо или да гласува за някоя от партиите от сегашната управляваща коалиция, за някоя от техните формации-мутанти, продукт на посткомунистическото задкулисно „политическо генно инженерство” И в двата случая, това означава, да се приеме начинът, по който се упражнява публичната власт през изминалите години, да се съгласим изрично или мълчаливо, че българската политика може, дори трябва да бъде такава, каквото тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ ни я показаха. Да приемем, че корупцията и злоупотребите с публична власт са нещо естествено, нормално присъщо на политиката. Нещо повече, да затвърдим и бетонираме положението, че именно тези престъпни явления трябва да стоят в основата на политическия процес, да бъдат причината, двигателят на упражняване на публична власт у нас.

Да не гласуваме или да гласуваме за статуквото на управлението и неговите креатури означава, да приемем или подкрепим, че назначенията в публичния сектор ще се извършват по партизански причини, въз основа на посредственост, конформизъм, сервилност. Да се съгласим, че социалната държава може да съществува само на хартията, а нейна единствена проявна форма да представлява подхвърлянето на жълти стотинки на пенсионерите преди провеждането на поредните избори.

Да не гласуваме или да гласуваме за някоя от партиите от досегашното управление означава, да скрепим с поведението си този начин на разходване на европейските фондове в България, който доведе до фактическото им спиране, до невъзможността България да бъде пълноценен участник в процеса на европейска интеграция.

2. Ако не харесваме тази реалност, ако считаме, че в начина, по който се упражнява публичната власт днес има сериозни и тежки пороци; ако искаме България да бъде наистина европейска държава, ако смятаме, че в нашето общество трябва да има действителна солидарност, че социалната държава трябва да съществува в конкретни форми и мерки както в социалната политика, така и в образованието, в подкрепата за семействата, в здравеопазването, в регионалното развитие; ако искаме да остане природа в България, да не бъдат унищожени красотите на нашите планини, море и градове заради варварския нагон за печалба на нискочели алчни новобогаташи и перачи на престъпно спечелени пари, не можем да забравим, че на 5 юли има избори.

Не можем да застанем поради каквото и да е оправдание зад някой от тези, които четири години утвърждаваха и използваха всички споменати пороци в изгода на себе си, своите обръчи от приятелски фирми, своите партийни храненици. Не можем, да оставим тези, заради които думата политика, партия и власт се превърнаха в обидни думи, да продължават безпардонно да се подиграват с труда и достойнството на българските граждани.

Ако не приемаме всичко това, трябва да гласуваме, трябва да подкрепим тези, които са доказали в политиката и действията си в обществото, че не са част от статуквото на посткомунизма. Че не са свързани с номенклатурата, агентурата или икономическите кръгове на тоталитарния режим. Че имат реално, истинско отношение към каузата, която отстояват. Тези са политическите фактори, които могат да допринесат за съществено изменение на сегашното политическо статукво, за утвърждаване на България като същинска европейска демокрация.

3. Изборът между статуквото на посткомунизма, между публичната власт, такава каквато е днес и развитието на политически процес и управление, съответстващо на интересите и мнението на гражданите, е въпрос на особена отговорност за тези от нас, които имат леви обществени и политически ценности и убеждения. Които са били или все още са ангажирани под една или друга форма с действие в лявото политическо пространство.

Изминалите двадесет години и особено периодът след 2005 г. недвусмислено показаха, че постигането на реална промяна в левицата, без прекъсването на пъпната връв с времето, хората, практиките, структурите на тоталитарния комунизъм, не е възможно. Лявото не е и не може да бъде въпрос на гола претенция, на червен цвят, на реторика, на криво разбрана русофилия, на аристократично възпроизводство или носталгия по времето на Тодор Живков. На поредното „презареждане” на старите схеми, старите семейства, стария манталитет.

Лявото са определени реални ценности, реално поведение, реални решения на проблемите, които има едно общество. И днес в България те за съжаление отсъстват, защото БСП недвумсилено показа, че е прекалено далеч от тях, независимо от всички претенции за противното. В този контекст, пред всички хора с ляво мислене и ценности, които споделят ценностите на демокрацията и подкрепят утвърждаването на България като пълноценна част от европейското обединение, стои въпросът, дали БСП е изразител и носител на тази перспектива? Отговорът според нас е не! И да се твърди противното е опасна заблуда или откровена неискреност!

Недопустимо е, да продължаваме, да се правим, че не виждаме какво се случва, че на разбираме какви процеси протичат в българското общество и каква е ролята на официалната левица в тях. Недопустимо е да намираме едни или други удобни обяснения и самоуспокоения, за да не реагираме, за да имитираме реакция, а всъщност да се вписваме в пейзажа и системата. Недопустимо е, да не се постави въпросът как да бъде осъществен нов синтез на лявото в България? Как да бъде поставено началото на нова левица, която не е поредната удобна дреха за наследниците на елита на тоталитарния комунизъм, поредната мимикрия основана на носталгията по времето преди 10-ти ноември.

Убедени сме, че първата стъпка по този път е активното участие в изборите на 5 юли, изборът на алтернатива, която може да разклати и събори статуквото на корупцията, олгигархичните зависимости, която да не позволи на българския „Октопод” да продължава да изсмуква живите сили на нашето общество. Става въпрос за избор не между лявото и дясното, а между европейската демокрация и проядената от корупция олигархия, между същинската правова държава и основаната на злоупотреби, шуробаджанащина и посредственост, ориенталщина. Отговорност на всеки съзнателен и принципен гражданин, е да не остане безучастен пред този избор! Отговорност на тези от нас, които споделят идеите на европейската демократична левица е, какво да направим оттам нататък, за да има истинска европейска левица в България!

Георги Николов, Председател на НС на БСМ

Стефан Падалски, Главен секретар на НС на БСМ

Николай Тотев, Главен секретар на НС на БСМ (2004-2006 г.)

Христо Христев, Заместник-председател на НС на БСМ (2000-2006) и
заместник председател на МО на ПЕС (2007-2009 г.)

Мария Георгиева, Заместник-председател на НС на БСМ (2007-2009)

Илия Марков, Заместник-председател на НС на БСМ

Радко Багдасаров, Заместник-председател на НС на БСМ