Исках да напиша този пост още на 11 декември, когато научих новината за задочното награждаване на Лю Ксяобо с Нобеловата награда за мир за 2010, но едва днес ми остава време, за да споделя мислите, на които ме наведе това събитие.
Улисани в злободневието и високите жълти стандарти на българското информационно пространство, оставихме то да мине някак встрани, без да си даваме сметка проблем от каква важност се поставя с него. А Нобеловата награда за мир на Лю Ксяобо е може би най-значимият опит от доста време насам някой в свободния свят, при цялата условност на това понятие, което все пак значи нещо, да насочи прожекторите към един порочно заобикалян въпрос – този за същността на китайската обществeно-политическа система и отношението й към човешката личност.
Наградата на Нобеловия комитет и събитията, разиграли се около връчването й в Осло, показаха, че белязалият изминалите няколко века обществено развитие проблем – свободата на личността и правата, които следва да й бъдат гарантирани в рамките на обществото и в отношенията с публичната власт, продължава да стои с особена острота на много места по света и едно от най-емблематичните сред тях е Китай – най-голямата по броя на населението си страна, световна икономическа и военна сила.
Унесени в ритъма на ежедневието в по-малко или повече развитите страни на Запада и Европа, ние някак приемаме свободата на личността и правата на човека за някаква даденост, за нещо естествено, което идва и съществува от само себе си, за което сме абонирани по рождение или щастливо стечение на обстоятелствата. Много от нас, особено в новите посткомунистически демокрации в Източната част на Стария континент, може би даже считат тази величина за някаква красива фраза от общ характер, игнорирайки в какви условия живеехме самите ние допреди 20 години. Ако изобщо в нечие приведено в течно състояние съзнание от разните форми на mall, folk, show „култура“ e възможно да протече подобен процес на осмисляне...
Може би някъде в периферията на нашата памет все пак е отразено, че Китайската народна република е страна с над 1,5 млрд. население. Може би някои от нас са разбрали, че благодарение на неограничената си повече от евтина работна ръка, която може да бъде поставена в условие да работи без зачитане на каквито е да е социални стандарти, познати от развития свят, благодарение на заобикаляне на екологичните императиви и избирателното прилагане на правила на свободната конкуренция, опитвайки се същевременно да използва всички предимства на свободната търговия по посока на Западния свят, Китай вече доста години се намира в държавноогранизирана икономическа експанзия и редица западни страни са икономически все по-зависими от наследниците на Поднебесната империя.
Може би все пак не сме забравили, че в тази страна съществува тоталитарен комунистически режим, който по нищо не отстъпва на това, което помним или сме научили за съветската тоталитарна система и източноевропейските й разновидности. Режим на обществена организация и управление, основан на потъпкването на свобода на личността, на страха, репресията, физическото отстраняване на всеки неудобен, на всеки несъгласен, на всеки, който се опита да бъде свободен. Такава именно система е и Китайската народна република. И нито забележителното културно-историческо наследство на Китай, нито традиционната отвореност и любопитство към различното, които има Западът, нито организираните по класическа рецепта за показност градове витрини и оранжерии по Източното крайбрежие на Китай, нито разните парадни PR мероприятия на китайската власт, нито евтините, но почти винаги с компромисно качество стоки made in China, трябва да ни карат да пренебрегваме тази истина за китайската обществено-политическа реалност.
Затова Нобеловата награда за Лю Ксяобо е от особено значение. Защо тя напомни безкомпромисно, че в Китай царува деспотична и нехуманна власт. Диктатура, в която тези, които си позволяват да отстояват публично идеи за реформи, демокрация, свобода, отиват зад решетките, ако не са прекалено много и случаят не е прекалено сериозен, защото тогава отиват под веригите на танковете...
Особено показателена за същността на китайската власт беше и реакцията на официален Пекин на тазгодишната Нобелова награда за мир. Освен, че не допусна нито Лю Ксяобо, нито някой негов близък или роднина да получи наградата в Осло, китайското правителство се опита да организира бойкот на церемонията по награждаването. По ирония на съдбата, кръгът от държави, които се включиха в маневрите срещу Нобеловия комитет, е своебразен каталог на страните, в които правата на човека откровено или под по-завоалирани форми практически не се спазват – някои традиционни заподозрени като Русия, Иран, Куба, редица арабски държави, все по-често попадащата в подобна гарнитура Венецуела на Чавес. Не трябва да бъде пропускан и фактът, че в този списък попадна нашата Западна съседка Сърбия, иначе страна упорито чукаща на вратата на ЕС. И този факт трябва да има своите последици.
Що се отнася до класическите мерки на цензура в интернет, ограничаване появата на всякаква комбинация, съдържаща думите Нобел или Осло, тя идва само да покаже колко навременна и справедлива е наградата за Лю Ксяобо. Нищо повече от снизхождение не може да предизвика и опитът за алтернативна награда за мир „Конфуции“ , изсмукана от пръстите на официален Пекин в опит да се „неутрализира“ медийният ефект от Нобеловата награда.
В този контекст си заслужава открито да се каже, че е крайно време основните фактори в Западния свят, ЕС и САЩ да обмислят сериозно каква обща политика следва да имат по отношение на Китай. Недопустимо е, поради моментна икономическа изгода или поради политическо късогледство, западните страни да продължават да пренебрегват рисковете, които крие глобалната икономическа експанзия на една тоталитарна диктатура. В икономическото проникване на Китай в трети страни вече има достатъчно примери, че режимът в Пекин закономерно подкрепя правителства със сродно отношение към правата на човека и свободата на личността. Крещяща илюстрация на това беше кризата в Дарфур, Судан, където един от ключовите фактори, позволил избиването на стотици хиляди хора в региона на Дарфур, беше подкрепата на Китай за централното правителство.
Предвид на всичко това, наложително е спрямо Китай да бъде формирана внимателна стратегия, която обвързва икономическите отношения с Пекин с конкретни гаранции за свободата на личността и напредък в материята на човешките права. Необходимо е да се намерят форми на ограничаване на китайския устрем към западните пазари, ако страната продължава да се развива като тоталитарна диктатура, да нехае за проблемите на околната среда, да подкрепя подобни системи на управление в Третия свят. Пренебрегването на същностните особености на режима в Китай, допускането китайски икономически фактори да завоюват все по-широки позиции без икономическите връзки със Запада да бъдат подчинени на насрещни задължения за реформи, крият риска рано или късно експанзията на китайската тоталитарна диктатура да постави под въпрос устоите на свободното общество в едни или други демократични страни, ако не и в глобален мащаб. Този риск не трябва да бъде подценяван. Както не трябва да бъде оставян на произвола на диктата и всеки народ, на когото историята е отредила в даден момент да живее в подтисничество.