НЕВИНЕН ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО

Една случка от последните дни ми даде повод да се замисля, какво е реалното значение на иначе широко спряганото основно право на човека, основен принцип на справедливото правораздаване, а в по-широк план и на демократичната държава – никой да не бъде приеман за виновен, докато не бъде постановено противното с влязла в сила присъда. Арестът на колега преподавател по подозрения в подкуп отприщи сред определен кръг свързани с правото мои приятели и познати, подмятания и коментари, които за мен илюстрират колко малко в действителност струва презумпцията за невиновност. Колко далеч от нея е дори самата юридическа гилдия в своите възприятия, ценности и отношение към собствената си професия.

Достатъчно е в публичното пространство да се завърти информацията, че някой е разследван, не дай си боже задържан във връзка с предполагаемо престъпление, за да бъдат извлечени в обществен план последиците и негативният ефект на окончателното осъждане, до което в редица подобни случаи впрочем изобщо не се стига. И ако за обикновените потребители на информация подобно поведение без да казвам, че е оправдано, е лесно обяснимо, то за хора, които принадлежат или се готвят да принадлежат към юридическата гилдия, то е неприемливо и укоримо.

Неприемливо и укоримо! Особено, когато имаме предвид „високата степен“ на професионализъм и подготовка, които имат органите на вътрешния ред у нас...Неприемливо и укоримо! Защото едва ли ще се намери нормален човек, който с чиста съвест да твърди, че наказателното правораздаване в България функционира ефективно и справедливо. Че то реагира винаги навременно и резултатно срещу тези, които потъпкват законността...И че винаги, когато срещу някого бъдат предприети действия на наказателно преследване, това означава, че той е извършил достатъчно сериозно правонарушение, за да има проблеми с органите на реда.

Неприемлива и укорима е също тенденцията органите на вътрешния ред да допускат огласяването на самоличността на лица, срещу които се насочва едно наказателно преследване в толкова ранна фаза на неговото развитие. Не само, защото противното изисква практиката по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, а и Конституцията на Република България, а защото при този подход поради нивото, на което е паднало българското медийно пространство, и поради вкусовите особености на потребителите на подобна информация, дори вината на съответния човек изобщо да не бъде доказана, отровата на неговото публично дискредитиране вече е изпита!

И в тази връзка без колебание трябва да се каже, че актуалната практика на кино арести и превръщани в медийни операции наказателни разследвания не само поставя под въпрос основното право на всеки човек да бъде считан за невинен до доказване на противното, но засяга не по-малко важното изискване лицата, спрямо които се провежда наказателно производство, да не бъдат третирани по унизителен и накърняващ човешкото им достойнство начин.

Предвид на всичко това и въпреки ниските стандарти на общество и медии що се отнася до подобни стойности, въпрос на отговорно отношение към собствената ни професия, освен на елементарна човечност, е да не сме готови с лека ръка да хвърлим кал по някого, само защото е изтекла информация, че срещу него се води наказателно разследване. Защото нито разследването, нито ареста, ако ще и с три автобуса барети и десет ТВ камери, все още нямат правната стойност на осъждане с влязла в сила присъда.

ПРОБЛЕМЪТ, НАРЕЧЕН КИТАЙ

Исках да напиша този пост още на 11 декември, когато научих новината за задочното награждаване на Лю Ксяобо с Нобеловата награда за мир за 2010, но едва днес ми остава време, за да споделя мислите, на които ме наведе това събитие.

Улисани в злободневието и високите жълти стандарти на българското информационно пространство, оставихме то да мине някак встрани, без да си даваме сметка проблем от каква важност се поставя с него. А Нобеловата награда за мир на Лю Ксяобо е може би най-значимият опит от доста време насам някой в свободния свят, при цялата условност на това понятие, което все пак значи нещо, да насочи прожекторите към един порочно заобикалян въпрос – този за същността на китайската обществeно-политическа система и отношението й към човешката личност.

Наградата на Нобеловия комитет и събитията, разиграли се около връчването й в Осло, показаха, че белязалият изминалите няколко века обществено развитие проблем – свободата на личността и правата, които следва да й бъдат гарантирани в рамките на обществото и в отношенията с публичната власт, продължава да стои с особена острота на много места по света и едно от най-емблематичните сред тях е Китай – най-голямата по броя на населението си страна, световна икономическа и военна сила.

Унесени в ритъма на ежедневието в по-малко или повече развитите страни на Запада и Европа, ние някак приемаме свободата на личността и правата на човека за някаква даденост, за нещо естествено, което идва и съществува от само себе си, за което сме абонирани по рождение или щастливо стечение на обстоятелствата. Много от нас, особено в новите посткомунистически демокрации в Източната част на Стария континент, може би даже считат тази величина за някаква красива фраза от общ характер, игнорирайки в какви условия живеехме самите ние допреди 20 години. Ако изобщо в нечие приведено в течно състояние съзнание от разните форми на mall, folk, show „култура“ e възможно да протече подобен процес на осмисляне...

Може би някъде в периферията на нашата памет все пак е отразено, че Китайската народна република е страна с над 1,5 млрд. население. Може би някои от нас са разбрали, че благодарение на неограничената си повече от евтина работна ръка, която може да бъде поставена в условие да работи без зачитане на каквито е да е социални стандарти, познати от развития свят, благодарение на заобикаляне на екологичните императиви и избирателното прилагане на правила на свободната конкуренция, опитвайки се същевременно да използва всички предимства на свободната търговия по посока на Западния свят, Китай вече доста години се намира в държавноогранизирана икономическа експанзия и редица западни страни са икономически все по-зависими от наследниците на Поднебесната империя.

Може би все пак не сме забравили, че в тази страна съществува тоталитарен комунистически режим, който по нищо не отстъпва на това, което помним или сме научили за съветската тоталитарна система и източноевропейските й разновидности. Режим на обществена организация и управление, основан на потъпкването на свобода на личността, на страха, репресията, физическото отстраняване на всеки неудобен, на всеки несъгласен, на всеки, който се опита да бъде свободен. Такава именно система е и Китайската народна република. И нито забележителното културно-историческо наследство на Китай, нито традиционната отвореност и любопитство към различното, които има Западът, нито организираните по класическа рецепта за показност градове витрини и оранжерии по Източното крайбрежие на Китай, нито разните парадни PR мероприятия на китайската власт, нито евтините, но почти винаги с компромисно качество стоки made in China, трябва да ни карат да пренебрегваме тази истина за китайската обществено-политическа реалност.

Затова Нобеловата награда за Лю Ксяобо е от особено значение. Защо тя напомни безкомпромисно, че в Китай царува деспотична и нехуманна власт. Диктатура, в която тези, които си позволяват да отстояват публично идеи за реформи, демокрация, свобода, отиват зад решетките, ако не са прекалено много и случаят не е прекалено сериозен, защото тогава отиват под веригите на танковете...

Особено показателена за същността на китайската власт беше и реакцията на официален Пекин на тазгодишната Нобелова награда за мир. Освен, че не допусна нито Лю Ксяобо, нито някой негов близък или роднина да получи наградата в Осло, китайското правителство се опита да организира бойкот на церемонията по награждаването. По ирония на съдбата, кръгът от държави, които се включиха в маневрите срещу Нобеловия комитет, е своебразен каталог на страните, в които правата на човека откровено или под по-завоалирани форми практически не се спазват – някои традиционни заподозрени като Русия, Иран, Куба, редица арабски държави, все по-често попадащата в подобна гарнитура Венецуела на Чавес. Не трябва да бъде пропускан и фактът, че в този списък попадна нашата Западна съседка Сърбия, иначе страна упорито чукаща на вратата на ЕС. И този факт трябва да има своите последици.

Що се отнася до класическите мерки на цензура в интернет, ограничаване появата на всякаква комбинация, съдържаща думите Нобел или Осло, тя идва само да покаже колко навременна и справедлива е наградата за Лю Ксяобо. Нищо повече от снизхождение не може да предизвика и опитът за алтернативна награда за мир „Конфуции“ , изсмукана от пръстите на официален Пекин в опит да се „неутрализира“ медийният ефект от Нобеловата награда.

В този контекст си заслужава открито да се каже, че е крайно време основните фактори в Западния свят, ЕС и САЩ да обмислят сериозно каква обща политика следва да имат по отношение на Китай. Недопустимо е, поради моментна икономическа изгода или поради политическо късогледство, западните страни да продължават да пренебрегват рисковете, които крие глобалната икономическа експанзия на една тоталитарна диктатура. В икономическото проникване на Китай в трети страни вече има достатъчно примери, че режимът в Пекин закономерно подкрепя правителства със сродно отношение към правата на човека и свободата на личността. Крещяща илюстрация на това беше кризата в Дарфур, Судан, където един от ключовите фактори, позволил избиването на стотици хиляди хора в региона на Дарфур, беше подкрепата на Китай за централното правителство.

Предвид на всичко това, наложително е спрямо Китай да бъде формирана внимателна стратегия, която обвързва икономическите отношения с Пекин с конкретни гаранции за свободата на личността и напредък в материята на човешките права. Необходимо е да се намерят форми на ограничаване на китайския устрем към западните пазари, ако страната продължава да се развива като тоталитарна диктатура, да нехае за проблемите на околната среда, да подкрепя подобни системи на управление в Третия свят. Пренебрегването на същностните особености на режима в Китай, допускането китайски икономически фактори да завоюват все по-широки позиции без икономическите връзки със Запада да бъдат подчинени на насрещни задължения за реформи, крият риска рано или късно експанзията на китайската тоталитарна диктатура да постави под въпрос устоите на свободното общество в едни или други демократични страни, ако не и в глобален мащаб. Този риск не трябва да бъде подценяван. Както не трябва да бъде оставян на произвола на диктата и всеки народ, на когото историята е отредила в даден момент да живее в подтисничество.

РЕФОРМА, НО НЕ СЪВСЕМ…

Вече близо два месеца липсата на достатъчно финансови средства за публичните висши училища и особено за най-големия и най-стария български университет – Софийският университет “Св. Климент Охридски”, е в основата на различни протести и сериозно медийно внимание. Може и да се лъжа, но струва ми се такова внимание и медиен интерес не бяха налице при обсъждането и приемането на Закона за развитие на академичния състав, нито при инициативата за приемането на нов Закон за висшето образование. И тогава и сега обаче, вниманието някак се измества към едни или други отделни аспектите на проблемите в българските висши училища, без изобщо да има дебат относно това, което следва да представлява в своята цялост политиката за реформиране на универсаитетското образование.

Когато преди година новият министър на образованието Сергей Игнатов предприе инициатива за промени, основен акцент в нея беше поставен върху формирането и развитието на преподавателския състав на висшите училища. Проблем безспорно сериозен, материя в която в действителност има крещяща нужда от нова уредба, нови механизми на привличане, оценка и развитие на кадрите на българските университет и научноизследователски центрове. Към търсенето на решение на този въпрос обаче се подходи без необходима степен на диалог, без стремеж новите решения да бъдат оформени във взаимодействие с непосредствено заинтересуваните субекти – университетите и академичната общност. Със сляпото налагане на решения, противоречащи на Конституцията и на основни принципи на правото. С възприемането на механизми за научно развитие, които крият риск от тежка инфлация на научни степени и звания. Резултатът от подобен подход беше закономерен – една значителна част от новите решения паднаха след осъществяването на контрол за тяхната конституционност и реформата се върна в изходна точка.

Днес, в резултат на драстичното намаляване на държавната субсидия за публичните висши училища, в центъра на общественото внимание беше поставен въпросът за ефективното управление и разходване на средства в тях. Отново без връзка с останалите проблемни въпроси, отново без диалог и открито отношение към субектите на системата. В резултат на проявилите се реакции от липсата на цялостна визия и принципно отношение към проблемите на висшето образование, започнаха заигравки със студентски съвети, целеви проверки и демагогии от всякакъв род. Свидетели сме на не особено достойни опити да се внушава, че видите ли, на държавните университети едва ли не се давало достатъчно, но те не знае ли как да го харчат… Когато фактите говорят обаче и боговете мълчат! Дори египетските или тези на Световната банка. За наука и образование в България се отделят около 0,75 % от БВП (ако включим средствата предоставяни за научни изследвания). За сравнение средният процент в ЕС се движи около 1,2 %, а в САЩ 2,6% от БВП. Средното финансиране за студент в ЕС е около 8600 Евро на година, докато в България по неофициални данни (защото такива официални данни у нас няма) той е около 1000 Евро! Толкова за достатъчното финансиране…

Особено пошло упражнение е опитът целият дебат за реформи във висшето образование да се сведе до провеждането на наказателна акция срещу Софийския университет „Св. Климент Охридски”, един от малкото, за да не кажа единственият български университет, които си позволява да не приема безропотно предприетите от Министерство на образованието мерки. Връх в тази тенденция е скандалното изказване на министъра на финансите Симеон Дянков, който си позволи да посъветва младите хора, да не избират за своето обучение българската Алма Матер. Изхвърляне несериозно и безотговорно, направено при това в друго висше училище, качеството на обучение и някои практики на контрол на знанията в което са предмет на фолклора, хумора и сатирата още от средата на 90-те години…Него г-н Дянков обаче счита за „българския Харвард”!!! Толкова по въпроса за нивото, принципността и обективна позиция на министъра!

Софийският университет „Климент Охридски” не съществува от вчера. Имало го е много преди появата на г-н Дянков, ще го има и след като забравим, че той някога е бил министър. И независимо от разните PR операции и маневри, и независимо от всички антиусловия, в които работи, това е най-добрият хуманитарен и природоматематически университет в България. Доказват го впрочем и различните рейтингови проучвания, организирани от самото Министерство на образование, в това число през мандата на сегашния министър. Да със сигурност Софийският университет има много проблеми, да със сигурност неговата работа, в това число администрирането на неговата дейност и финансовото управление на университета могат да бъдат значително подобрени. Но когато СУ бива изправен до стената и се изисква той да бъде на нивото на Оксфорд, Кеймбридж или Сорбоната, защото според министъра на финансите вече си имаме университет на нивото на Харвард…нека да не забравяме, че се намираме в България и че изход от едни или други проблеми, постигане на едни или други резултати, търсим при присъщите на България условия…

В този контекст, ако се подхожда към проблемите във висшето образование принципно, обективно и в тяхната цялост, наред с въпросите на академичното развитие и финансирането на висшите училища, трябва да бъде даден адекватен отговор и на проблема за качеството на обучение и резултатите от него. В това число, за качеството на обучение в частните висши училища, за знанията, които стоят зад дипломите, издавани от тях…И нищо на света в тази връзка не може да докаже, че действията на Сергей Игнатов не са продиктувани от субективни зависимости, докато той не реагира именно на този проблем.

В заключение, ако правителството наистина има воля да търси принципно решение на проблемите на българското висше образование, то не би трябвало да прави това чрез атаки на едни или други негови членове срещу един или друг български университет, с евтини опити за противопоставяне на студенти и преподаватели, с провеждане на PR oперации, целящи да омаскарят доказани марки на знанието у нас. Пътят към осъществяването на успешна реформа, която да гарантира качествено обучение и научен продукт, при ефективна административна структура и финансово осигуряване на българските висши училища, минава през честен и открит диалог с всички субекти на системата. Само в рамките на подобно партньорство и взаимна чуваемост могат да бъдат оформени надеждни решения за промени, съответстващи както на европейските изисквания в областта на висшето образование и добрите практики в другите европейски страни, така и на българската реалност и нуждите на нашето общество.

Когато в едно общество наистина има солидарност и демокрация

Винаги съм се възхищавал на изключителното чувство за солидарност и социална борбеност, които има във френското общество, на разбирането, че когато държавата върви срещу гражданите, гражданите имат легитимното право да излязат по улиците и със стачки, блокади и ежедневни протести да принудят властта да зачете тяхната воля.

Вече седмици наред Франция е арена на тежка схватка между синдикатите и лявата част на политическия спектър от една страна и управлението на Саркози от друга. Поводът – проектът на правителството за пенсионна реформа и увеличаване на възрастта за пенсия. Без да навлизам в същността на този дебат, искам само да подчертая, как той илюстрира какво представлява една наистина жива демокрация.

След като официалните форми на публичната власт, контролирани от дясното мнозинство на Саркози въпреки несъгласието на синдикалните организации и 70 % от френското общество пристъпиха към осъществяването на планираните от тях промени, френското общество отговори с изпитаното средство на стачки и масови протести. И въпреки че разполага с достатъчно мнозинство, за да гласува закона управлението на Саркози, все повече изпада в невъзможност да прокара промени, изправено пред все по-мащабните протести.

След първите демонстрации преди седмици, започнаха предупредителни действия, които преминаха в постоянни стачни действия на обществения транспорт, всичките 12 рафинерии на Франция и много други големи фирми. По изпитания за французите метод, започнаха блокади в центровете на големите градове. Случи се и това, от което правителството на Саркози най-много се страхуваше - започнаха протести на училищата и университетите! Вече протестират и полицаите, които блокират централни парижки улици във времето, когато не са на работа!!!

През 2005-2006 г., докато учех в Нанси бях свидетел на подобна мобилизация по повод предложения от тогавашното дясно правителство договор за първо работно място, който всъщност улесняваше значително режима на прекратяване на трудови договори. Протестът продължи два месеца, във финалната му фаза манифестациите бяха всеки ден, училища и университети бяха блокирани, започнаха блокади на железопътни линии, магистрали… Несвикнал с подобни форми и мащаби на протест, когато питах моите състуденти, не смятат ли, че минават границата на законната реакция, че смущават живота на много други хора, които не стачкуват, те спокойно, убедено и уверено отговаряха: „Не, гражданите имат право да принудят правителство да зачита волята им чрез подобни средства, когато то върви срещу тях!”.

И така впрочем мислят преобладаващата част от французите. И през 2005 г, и днес, и всеки път, когато има национална стачка, която парализира страната, във френското общество няма укор към тези, които протестират. Има едно особено чувство на подкрепа и солидарност. Макар и без транспорт, със затруднено ежедневие, сега и без бензин, французите казват: „ние сме солидарни със стачката…”…

Това е силата на едно общество. Това е силата на демокрацията. Това, смея да прогнозирам, е началото на края на Саркози. Да, могат да се правят много вариации и пермутации по темата, колко се нуждае от реформа френската социална система. Това е друг дебат. Докато има тази жива демокрация на гражданите, на действието, такава солидарност, Франция ще върви напред. И много ми се иска, поне малко от това гражданско чувство, от това социално мислене да го има и в нашата измъчена родна страна. Защото тя има нужда от него.

Не общество, а дупка...

Живеем в държавата на дупките...никъде, където съм бил, а съм пътувал доста, не съм видял толкова дупки и толкова лоши пътища. Караш внимателно, все едно си в стъкларски магазин и постоянно се друсаш от неравния, занемерен или построен със 50 % спестен (откраднат) асфалт път. И колкото и да внимаваш все някой хубав ден попадащ в същински кратер на някоя централна улица или булеварад, където въпреки налчието на подобни аборигенщини, разни тарикати се опитват да продава жилища на средноевропейски цени, а разни абдали купуват жилища на такива цени...

Инaче гориво (в това число акцизи), винетки и други вземания за пътища на средно равнище както в държавите, където има нормални пътищата. Местни данъци и такси също. Но улици и пътища, африкански...Който и герой да идва, каквото и да приказва, има един елементарен измерител за нашето развитие - това са дупките по улиците и пътищата. Те са изключително точно отражение на всичко, което представлява нашето общество, на социалното ни съзнание, на способността ни да решаваме проблемите, които имаме. Та засега не сме общество, а просто дупка...