Вчера се навършиха 150 г. от рождението на Алеко
Константинов. Винаги съм смятал Алеко Константинов за един от най-ярките и
значими български автори. Заради изумителната точност, с която е скицирал
българската народоспихологическа реалност. Заради поразяващо вярната диагноза
на пороците, от които страдаме като народ. Заради способността да предаде
своите нерадостни открития, по един толкова духовит начин.
Чел съм „Бай Ганьо“ и фейлетоните отново и отново. В различни
моменти, в продължение на години, подбуден от неща, които виждам и ми се
случват, убеждавайки се колко не сме мръднали и на милиметър като общество,
като типични социални единици за вече повече от 100 години. Колко актуални са
всичките обрисувани от Алеко Константинов български ситуации и разбира се,
незаличимият образ на Бай Ганьо. Никак не съм бил и не съм щастлив от изводите
си, но именно тази непреходна картина на това, което сме като народ, е голямото
достижение на Алеко Константинов.
Вчера публичното пространство преливаше от словоизлияния и
преклонение пред тази изключителна личност. Но дали наистина и доколко, четем,
разбираме и се опитваме да отразим в себе си, да отстояваме в собственото си
поведение и в отношението си към това, което се случва около нас, стойностите,
които Алеко Константинов е искал да защити, пишейки своите фейлетони, рисувайки
комичният, но уродлив образ на Бай Ганьо?
Аз винаги съм се стремял да гледам позитивно на
нещата, оптимизмът си остава много или малко моята нагласа, колкото и шамари да
изям, но истината е, че днес виждам нашето общество жертва на точно
тези пороци, за които пише Алеко Консантинов. Истината е, че все по-малко
вярвам, че нещо тук може да бъде различно. Защото явно характер формиран за
стотици години, не се променя за 20, 50 или 100…
Много ми се иска обаче, нещата да стоят по друг начин и да не
се чувствам все по-често чужденец в собствената си страна. Много ми се иска
всички, както бодро отбелязваме годишнината от рождението на Алеко, да
погледнем в себе си, да погледнем около нас, да потърсим Бай Ганьовщината и да
не се оставяме да бъдем подвластни на нея. Да потърсим нашия начин да се борим с
този уродлив български типаж в нас, около нас, навсякъде, където го виждаме. От
това би имало много повече смисъл, отколкото от формалното отбелязване на 150
г. от рождението на Алеко Константинов. Тогава преклонението ни пред този
изключителен българин би било искрено и истинско, защото за изминалото време, в
това си отношение явно сме били фалшиви…