Скок в нищото

С всеки изминал ден на своето съществуване 42-то Народното събрание не просто доказва, че то е еманация на всичко най-нечисто, което съществува в българското общество и политика. Тази отвращаваща вакханалия на доказани с анти-качествата си герои представлява същинско изпитание за здравия разум и извън всякакво съмнение е откровена заплаха за нормалното развитие на България. След всички изпълнения на ретрогрданост и връщане към миналото, днес парламентарният театър на абсруда, ни сервира поредното трагично представление – мораториум върху продажбата на земеделски земи на чужди граждани до 2020 години…ако не беше зловещо, щеше да е смешно…

Ако случайно някой е пропуснал, България е член на Европейския съюз от 1               януари 2007 г. Участието ни в европейкото обединение беше наша най-важната ни цел през изминалите две десетилетия, израз на нашия съкровен стремеж да имаме нормална, подредена и просперираща държава. Присъединяването ни към Обединена Европа беше резултат от дълга и трудна подготовка, насочена към това България да изгради работеща пазарна икономика, да се утвърди като пълноценна пазарна икономика и да синхронизира законодателството си с това на ЕС. Сред най-важните елементи на тази именно обща правна уредба на ЕС, са основните свободи, гарантирани на всички граждани на Съюза, както на нас българите, така и на всички останали. Във всички държави на ЕС. Равните ни права да се придвижваме свободно, без визи, без разрешения и ограничения, да учим и работим в други държави от ЕС, да ползваме услуги навсякъде при еднакви условия с другите граждани на Съюза, да купуваме имоти при същите условия, както гражданите на която и да е друга страна на ЕС на нейна територия. И съответно, гражданите на всички други държави от ЕС да имат тези основни права на нашата територия. Равенството пред закона, недискриминацията на граждантие на ЕС е основно положение, без което Обединена Европа не е възможна, без което никоя държава няма място в нея…

Днес извън всякаква логика на нормален разсъдък, Народното събрание гласува да бъдат дискриминирани другите граждани на ЕС относно възможността да закупят земеделска земя в България. Трябва да  е ясно едно. Подобно разрешенние е абсолютно несъвместимо с правото на ЕС. То засяга един от основните елементи, на които се основава европейското обединие и погазването му няма да остане без последици. Няма как държава, която системно дискриминира гражданите на останалите страни от ЕС да остане част от Съюза. И когто формираме своята представа и отношение към безумието,което днес сътвори тази гротеска на парламент, която имаме, трябва ясно да си даваме сметка, че подобно решение е сигурна крачка назад по пътя ни извън Обединена Европа.

Дали това е скритата цел на този акт, или той е функция на тежка некомпетентност и интелектуална нищета на значителна част от народните представители все още се колебая… Сигурен съм обаче в едно, това Народно събрание е опасно за нормалното развитие на България и с всеки изминал ден то ни дърпа надолу към нищото като воденичен камък. Дали ще имаме здравия разум, живия рефлекс, инстикт за самосъхранение, дали все още има достатъчно граджани, които могат да мислят трезво и да се противопоставят успешно на деградацията, на която сме свиделите, не мога категорично да кажа…Съдейки по някои реакцията на днешното безумие, с болка не мога да не призная, че за съжаление у нас има прекалено много тежко ограничени, откровено глупави хора, с интелектуален хоризонт достоен за фолклуб или Телевизия Планета…хора, в чиято глава е пълно с кебапчета и боза…които смятат, че в 21 век, в условията на глобализация и свободен обмен, общественият интерес може да се гарантира със забрани за чужденци, ограничения на вързките с външния свят, затваряне на икономическия живот в национални граници…хора, които говорят за ЕС като за „кръвопиеща организация“…нелепо,тъжно, плащещо…никой не може да те спаси от собствената ти глупост…и не случайно нашата страна е точно тук, където е сега…точно заради такива герои, чиито мисловен мащаб не може да надхвърли пределите на Джюлюница, Кула или Дуранкулак…каквито и маркови дрешки да сложат, на колкото Мерцедеси, БМВ-та и Аудита да се качат, колкото и смартфони да си закичат…

И всъщност това е най-страшното…че в 21 век, в България има хора, които смятат, че развитието, сигурността, успеха на страната ни, може да почива на отграничаването ни от свободния свят, на затварянето ни в нашите граници, на тъпанарското ни биене в гърдите „булгар, булгар“…хора, които толкова евтино и толкова лесно влизат в руслото на един най-елементарен популизъм, на гнусните изпълнения на един политически изрод и на готовите да продадат и майка си в името на властта и парите псевдолеви и псевдодесни…. 

Не знак как ще свърши всичко това. За себе си знам едно, няма да бъда овца, която тръгва, накъдето я подкарат. Ще се боря срещу ретроградността, срещу връщането назад, срещу посредствеността и профанията, превърнати в същност и логика на публичната власт у нас. Надявам се, че има достатъчно хора, които мислят като мен. Надявам се, че ще успеем да попречим на скока в нищото.  Ако ли не, колкото и да не съм искал това, просто ще се изключа от това общество и ще си тръгна. Защото времето все пак  върви напред, а не назад. Защото не желая да бъда част от тържеството на профанията, антистойностите и откровения типигьозлък, в което Бълария все повече се превръща. Защото за мен свободата не е празна дума и няма да позволява да ми я отнемат.   

Който се опитва да задушава гражданското общество, посяга на демокрацията

Съществуването на същинска демократична държава не е възможно без наличието на живо и пълноценно гражданско общество, без силни форми на гражданска активност и участие в обществения дебат и в процеса на решаване извън класичиеските формии на политика и политическите партии. В страна, която не е минала дълъг път на демократично изграждане и в която липсват стабилни демократични традиции и устойчива гражданска култура, оформянето на пълноценнен граждански сектор, постигнаето на траен граждански активизъм и разгръщането на работещи форми на гражданко участие е една от най-трудните и важни задачи в процеса на утвърждаване на демокрацията.

Периодът след началото на демократичните промени у нас също илюстрира с колко усилия,  неизвестни и изпитания е свързано израстването на гражданското общество. Дълго време именно липсата на силно и динамично гражданско измерение на обществено-политическия живот беше един от съществените недостатъци на демократичния процес, който в една или друга степен позволи и редица аномалии във функционирането на политическата система.

През последнит години обаче сме свидетели на все повече обнадеждаващи прояви на живо гражданско общество, силен граждански активизъм и целенасочено действие за решаване на значими за широк кръг граждани въпроси, за защита на жизнени обществени интереси, независимо от класическите форми на политическия живот и политическите партии. Обнадеждаващи примери в това отношение бяха екологичните инициативи в защита на Витоша, Рила, Пирин, Иракли, Странджа, формите на гражданска реакция срещу злоупотребата с надмощно положение в отношенията с потребителите от страна на различни доставчици на мрежови услуги, протестите срещу неефективността на публичното регулиране в енергетиката от тази зима. Без съмнение обаче най-мащабната и впечатляваща реакция на гражданско действие, която показа, че след 24 години демократичен процес в България вече е израстнало същинско гражданско общество, са протестите срещу назначаването на Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) и срещу наличието на все по-стряскащи мафиотско-олигархични зависимости в упражняването на публичната власт. Вълната на гражданска реакция ДАНСwithme обедини по естествен и присъщ за една европейска демокрация начин много широк кръг граждани, с различни идеи, социална позиция, житейски път, извън досега познатите форми на партийна мобилизация, на база осъзнаването на критичната необходимост да бъде защитена правовата държава и европейското бъдеще на България, да бъде спрян процесът на овладяване на публичния апарат от мрежи на зависимости с мафиотско-олигархичен характер.

В същото време, през последните месеци сме свидетели на особено притеснителна тенденция в стъпките на управлението на БСП, ДПС и Атака, излъчено след изборите от 12 май тази година. Наблюдават се целенасочени действия за продуцирана и режисирана от партиите на управлението симулация на гражданска активност, насочена към обезмисляне на формите на гражданско участие, към обезличаване на същинското гражданско общество. Представители на управлението в Народното събрание системно имитрат консултации с граждански организации и представители на гражданското общество по промените в изборното законодателство, използвайки поставени лица свързани със самите партии, формиращи действащото управление. Министър председателят провежда регулярно срещи с идентичен кръг субекти, представящи се за „граждански организации“ и „протестиращи“, които също се оказват свързани с управляващите, с медии, които провеждат откровена проправителствена пропаганда, дори с форми на организирана престъпност, които явно имат пресечна точка с действащото управление.

Връх в този подход на диверсия срещу гражданското общество беше „спонтанната гражданска подкрепа“ за управлението при гласуването по наложеното от президента вето върху измененията в държавния бюджет, от хора, докарани под строй с автбуси, по видимо предварително подготвена схема, срещу заплащане, с доставка на храна и напитки. Нещо повече, голяма част от тези хора показаха крещяща форма на обществена неграмотност, а немалко открито признаваха, че са организирани от активисти на партиите от упралението. Особено стряскащ факт беше ангажирането на деполитизираните по закон структури на Министерство на вътрешните работи с обезпечаването на схемата за „спонтанна“ и „неорганизирана“ гражданска подкрепа на действащото управление. Без аналог в 24-те години от началото на демократичните промени е поставянето на органите на националната полиция в подчинение на политически гаулайтери, които дават указания на полицаите как да изпъляват задълженията си по опазване на обществения ред и сигурността, кого да пускат и кого да не пускат да се движи свободно в центъра на София.

В светлината на визираните факти се налага заключението, че сме изправени пред преднамерен опит за задушаване на гражданското общество и обезсилване на гражданското измерение на демократичния процес. Пододобни действия са абсолютно несвместими с развитието на България като европейска демокрация. Визираните форми на посегателство над гражднаското общество недвусмислено говорят, че в действащото управление господства разбиране за обществените отошения и упражняването на публичната власт, което крие много сериозни рискове пред демократичното развитие на страната.

След разгръщането на купуването на гласове и контролирания вот чрез работодатели и използване на социални зависимости, симулирането на гражданска активност от клакьори на управляващите партии и поставени лица, платени от мафиотско-олигархични мрежи, представлява особен риск пред развитието на България като част от Обединена Европа и свободния свят.   В този контекст същинското гражданско общество трябва да прояви особено внимание и да реагират категорично и безкомпромисно на опитите на действащото управление да обезмисли и обезсили гражданкото участие и гражданската активност. Необходимо е привличането на международно внимание върху визираните порочините практики. Стои въпросът да бъдат алармирани европейските институции за това, че управляващите провеждат целенасочена операция за ерозия на гражданското измерение на демокрацията. Всеки от нас, който се чувства свободен човек и гражданин е длъжен да бъде по-активен, отколкото досега, за да запазим България като европейска демократична държава, основана на правата и интересите на гражданите и върховенството на закона. 

И още веднъж по въпроса за легитимността...

Последните дни видни представители на бесепарския гьонсуратлък в лицето на товариш Сергей Димитриевич и неговите клакьори воглаве с върха на анти-интелекта Антон Кутев, за пореден път показаха безмерния си цинизъм, като отказаха публичен дебат относно ситуацията, в която се намира обществото ни от вече близо два месеца насам. Нещо повече, другарите бесепари обосноваха това със знаменателното твърдение, че видите ли, те са нейде на Олимп, облечени в демократична представителност, а гражданите, които ги поканиха на дебат (Антоанаета Цонева, Стоян Радев, Георги Близнашки, Асен Василев) са никои в нашата родна демокрация и те няма какво да дебатират с тях...Ако някой обаче има проблем с демократичната легитимност днес, то това е именно порочната власт на другарите бесепари и техните саучастници. Защо?

Първо, тази власт е функция на изкривяването на механизма на демократично представителство в България, вследствие запушването на политическата система. Тя почива на упражнения глас на около 1/5 от пълнолетните български граждани, които могат да формират политическо представителство.

Второ, тази власт почива на повече от мръсна скрита сделка между БСП/ДПС и неофашистиката антидемократична партия на лицето Сидеров. Само това е достатъчно дори за нагли бесепари да спрат на секундата да говорят за 'демокрация' и 'демократична легитимност' в някаква релация със сегшаното правителство...Това е все едно да управляваш с подкрепата на Хитлер и да претендираш, че си изразител на човеколюбие и толерантност, в частност спрямо евреите...

Трето, това управление не разполага с демократична легитимност и защото от първия ден на своето съществуване, с всички свои действия то погазва прозрачността като основен елемент на упражняване на публичната власт в демократичната държава. Достатъчно е да си спомним как се вземат решения за ключови назначения, за стратегически проекти като Южен поток, за обвързването ни с нови милиардни дългове...

Четвърто, не може да претендира за демократична легитимност власт, която се намира в тежка зависимост от фактори зад сцената, от мрежи на организирана престъпност, от сиви кардинали, които раздават роли в политиката, в бизнеса, в медиите от двадесет години насам...в Италия, подобна реалност се нарича с добре познатата ни дума 'мафия'. Не може да претендира за демократична легитимност, този който обслужва мафията, който е част от нея...

Пето, това управление е лишено от демократична легитимност и защото то погази обществения договор, на който почива публичната власт в една демократична държава. Погази го по най-безпардонен начин, като се опита да постави начело на специалните служби за сигурност фигура, която в най-изчистен вид изразява всичко, което поставя под въпрос съществуването ни като демократична европейска държава. И си опита да защити това с безмерен цинизъм и претенции за 'катарзис'...Именно това предизивика безпрецедентната по мащабите си реакция на свободните граждани в България, на живото гражданско общество, което излезе, за да покаже, че обществения договор за управление на страната вече го няма и да защити устоите на демократичния ред у нас. 

Затова, другарите бесепари и прочие съучастници, които смятат, че демокрацията е просто гласуване в контролирана и манипулирана среда веднъж на четири години, а след това неконтролируемо безчинство с публичните ресурси на добрали се до властта тарикати, конформисти и потомствени обществени паразити, са последните в тази държава, които имат правото да споменават думите 'демокрация' и 'легитимност'.  И за да имаме шанс за нормално функциониране на демократичната държава у нас, именно тези другари трябва да изпратим на заслужен отдих далеч, далеч от всякаква форма на публична власт. 

#щрихи от една картина…Разпадът на публичното регулиране.

- Кой път да поема от тук? - попита Алиса.

- Зависи къде искаш да стигнеш - отговори Усмихващият се котарак.

- Няма значение - отвърна Алиса.

- Товага няма значение и кой път ще поемеш - усмихна се загадъчно Котаракът.

- ...стига да стигна някъде - допълни Алиса.

- О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго.

Събитията от последните два месецa отново ми навяват и то с особена сила онова странно чувство за сходство между българската реалност и неповторимата книга на Луис Карол, описваща причудливото пътешествие на Алиса в Страната на чудесата. Отвъд абсурдните сюжети, на които не спираме да ставаме свидетли и които някак изпитват предела на чувството ни за смисъл, си заслужава да погледнем малко по-дълбоко и малко повеч в широта това, което представлява актуалната ни обществена реалност. Защото проблемите на едно общество, в това число и на нашето, могат да бъдат разбрани и да намерят адекватно решение, не когато се отнасяме към тях като към моменти случайности, а когато ги уловим в тяхната цялост и порядък, когато осмислим съотношението и закономеростите между тях, когато подредим  цялостната картина на нещата. Само тогава можем да разберем наистина какво се случва. Само тогава можем да мислим за адекватни решения. Само тогава можем да постигнем трайно преодоляване на това, което ни дърпа надолу…

Като човек, който винаги се е интересувал от тoва, което се случва в обществото, си казах, когато започнаха събитията през март, че трябва да оставя да изтече малко вода, преди да се опитам да дам отовор за себе си, какво точно се случва. И без да претендирам за изчерпателност и всеобхватност на картината, която виждам, се опитах да наредя нещата, на които сме свидели, като поставя акцент върху най-съществените елементи, които смятам, че имат определящо значение в настощята обществена реалност. И въпреки че не бях писал по такава тематика отдавна, си казах, че усилието си заслужава…

***

Някой явно беше забравил, ако изобщо някога е знаел, че публичната власт е особено средство на човешката реалност, предназначено да решава проблемите  на обществото. Уникален и присъщ на човека механизъм, чийто смисъл в  съвременността е преди всичко, да бъдат гарантирани нормални условия на съществуване на широкия кръг индивиди, които формират един социум. В различните епохи и на различни места, тази зависимост се е проявявала по различен начин, при общата тенденция, колкото по-цивилизовано е едно общество, толкова по-ясно изразена да е тя и толкова по-напред в своето развитие да е това общесто. И всеки, който е пренебрегвал тази простичка и стара, колкото света истина рано или късно се изправя пред един проблем – това, че легитимността на публичната власт зависи от ефективността на решаване на проблемите на социума, в който тя е установена. Без ефективни решения на проблемите, които едно общество има, всъщност няма легитимна в очите гражданите власт. Никоя харизма, никоя хитрост или префинени манипулации не могат изключат действието на тази златна формула. Всяко управление, което не е способно да разбере и реагира адеквтно на тази зависимост, рано или късно си отива безславно. Странно е, че в 21 век, в Европа се още има хора, които застават на подиума на публичната власт и смятат, че могат да докажат противното, опитвайки се да сведат публичното регулиране до активна строителна дейност, до показни полицейски операции и плоски медийни трикове. Уви управлението е нещо много по-сложно от това.

Разразилата се в края на зимата буря може би малко неочаквано дойде да ни припомни именно това, че легитимността на публичната власт е функция на ефективното решаване на обществените проблеми. Събитията, на които сме свидетели през последните месеци обаче показват много ясно и още нещо. Те илюстрират тежката неефективност на публичното регулиране у нас. И държа да не бъда разбиран погрешно. Нямам предвид, че в България има прекомерно публично регулиране. Да, може би има имаме нерационално организирана администрация, особено в определени сектори. Имам предвид, че в редица ключови за обществото сектори липсва адекватна правна уредба. Имам предвид, че във все повече области на публичното регулиране, то просто не работи. Имам предвид, че жизнено важни публични системи са в тежък разпад. Такава например е ситуацията при доставките на обществени услуги, което впрочем стана и непосредствената причина за избухналите протести. Същата е ситуацията в здравеопазването, образованието, в управлението на територията и инфраструктурата, дори в системата на вътрешна сигурност. А с отбранителна система България всъщност вече не разполага…

Липсата на ефективно публично регулиране, изразяваща се в отсъствието на правна уредба или в неприлагането й, ако такава все пак съществува, в условията на пазарана икономика у нас съответно води до опасно израждане на пазара в някаква причудлива смесица между неофеодализъм и пазарен произвол. Така доставчиците на услуги в определени жизненоважни за нормалното функциониране на обществото и за ежедневния живот на хората сектори, си позволяват всякакви своеволия със своите клиенти, особно в определянето на цени, измерването на потребените услуги, определяне и изменение на условията по договорните отношения. В резултат на това дейността на доставчиците на мрежови услуги, на телекомуникационни услуги, на банки, застрахователи, доставчици на горива, дава повече от прилични за българските условия печалби, дори и по време на криза, а средния гражданин изпада във все по-тежка зависимост да дава целия си доход за покриване на базисни житейски нужди, като това да има покрив над главата си, отопление, ток, телефон, лека кола. Нещо повече, наблюдава се една доста зловеща тенденция, злоупотребявайки с надмощната си позиция в отношението с потебителите на услуги, тези търговски дружества да прехвърлят риска за своя бизнес изцяло върху потребителя, най-ярък пример за което е лихвената политика на банките. И още нещо. Освен всичко, има и ясни признаци за наличието на картелни отношения между основните субекти, опериращи в такива сектори, например банките, застрахователите или доставчиците на горива. В същото време, независимо от наличието на уредба, която санкционира това, липсва каквато й да е ефективна реакция на съответните публични регулатори.

В съчетание с твърде ниските доходи на основна част от хората у нас, тази уродлива ситуация няма как да не доведе до закономерна реакция – най-малкото протест, какъвто се разрази през март, но и много по-тежки кризисни явления, като показни самоубийства, залитане на все повече хора по екстремистки тези, поставящи под въпрос свободата и европейското развитие на страната, ерозия на доверието в демокрацията като форма на организация на нашето общество.

***

70 г. от спасяването на българските евреи.

На днешния ден се отбелязват 70 г. от спасяването на българските евреи от концлагерите на нацистка Германия.  Нека на този ден си дадем сметка, че въпреки всички трудности и премеждия, пред които сме били изправяни като народ, едно от нашите основни достойнства е умереността, това, че не сме готови да проливаме кръв и унищожаваме други хора, една особена хуманност, която позволява България, единствена заедно с Дания в подчинената от нацистите Европа, да не предаде своите граждани евреи на сигурна смърт. А на тези, които са склонни да омаловажават това, бих препоръчал да прочетат „Репортаж за баналността на злото“ на Хана Аренд, една изключителна книга, която се опитва да намери отговора на въпроса, как и защо става възможно да се случат и приемат от хората в Германия и цяла Европа зверствата на нацистите над евреите. В тази книга специално внимание е отделено на двете страни и половина на Стария континент, в които реакцията на обществото не позволява избиването на евреите – България, Дания и „половината“ – Италия…        

СЪДЕБНАТА ВЛАСТ – ПРОБЛЕМИ НА АДМИНИСТРАТИВНОТО РЪКОВОДСТВО И КАРИЕРНОТО РАЗВИТИЕ

Този анализ беше изготвен и представен във връзка с конференцията на Фондация за развитие на правосъдието „Съдебната власт – между правото и фактите“, състояла се на 11 май 2012 г. В анализа на поставените проблеми ценно съдействие ми оказаха колеги от съдебната система, които независимо от всичко, отказват да станат част от статуквото в нея. Поради определени лични за мен причини, текстът не беше публикуван към момента на конференцията, но понеже мисля, че е изцяло актуален, правя това днес... 

Когато на обсъждане се поставят проблемите на съдебната власт и се открива за пореден път въпросът за необходимите реформи в законодателната или конституционната уредба на правораздаването,  един от съществените елементи на съдоустройствената проблематика, който незаслужено остава встрани от вниманието на ангажираните държавни институции, на гражданското общество и медиите, е  този за установените разрешения на административно ръководство, за предвидените форми и средства на кариерно развитие на магистратите. 

I.                   Административно ръководство

1. Интерес представлява въпросът, доколко установените разрешения на административно ръководство в рамките на съдебната власт способстват за нормалното й функциониране и за пълноценното упражняване на възложените й функции, при предвидените в Конституцията и уредбата на съдебната власт условия. В рамките на действащата уредба и практиката по нейното приложение, административното ръководство има съществена роля по отношение упражняване на задълженията на магистратите, също както и що се отнася до тяхното кариерно развитие. В приложимата понастоящем рамка, административното ръководство има не само ангажимента да обезпечава общото административно-техническо функциониране на различните структури на съдебната система, но в действителност разкрива елементи на същинска йерахична подчиненост на магистратите в едно или друго звено на системата спрямо съотвените административни ръководители. Дали обаче подобно положение съответства на зададената от Конституцията рамка на съдебната власт?

2. Основен елемент на конституционната уредба на съдебната власт, както и основно изискване за съществуването на демокрация и правова държава, е независимостта на правораздаването. Независимост на органите на съдебната власт от другите власти, от политическите процеси, от едни или други частни интереси, но също така и независимост, гарантирана на всеки отделени магистрат, да упражнява единствено и само въз основа на закона, своята съвест и професионална етика, задълженията си по осъществяване на правосъдната функция на държавата. Именно тази гарантирана от Конституцията независимост се явява основа на статута на магистрата.

3. Съвместими ли са съществуващите нормативни разрешения и практиката на административно ръководство с така очертания основен елемент на конституционна уредба? В своята начална редакция и с оглед на заложената в глава „Съдебна власт“ философия, Конституцията не предвижа модел на административно ръководство на магистратите, при който може да съществува определена йерахична подчиненост в конкретните хипотези на упражняване на възложените им в рамките на правосъдието задължения. Следва също да се подчертае, че основените елементи на статута на магистратите са уредени пряко в Конституцията, поради което не може да се приеме, че същностни нови елементи в този статут могат да се допълват със закон, освен, ако самата конституционна рамка не предписва това. Чл. 129 КРБ, който урежда статута на съдиите, прокурорите и следователите, не съдържа препращане към закон.

4. В този контекст сериозно следва да се помисли върху въпроса, дали една от посоките на реформи в съдебната власт не трябва да бъде свързана с възприемането на нови решения относно административното ръководоство над структурите на съдебната система. Въпросът за административното ръководство следва да бъде преуреден така, че да се гарантира предвидената от Конституцията независимост на магистратите в упражняването на техните конституционни задължения. Ролята на административното ръководство би следвало да се ограничи до административно-техническото обезпечаване на дейността на съответната структура на съдебната система, до официалните й отношения с други институционални субекти в страната и чужбина. Административното ръководство следва да бъде уредено така, че да отговоря за обезпечаването и подпомагането на  магистратите в изпълението на техните задължения, без възможност за влияние върху конкретните случаи на изпълнение на правосъдната функция. В частност, следва сериозно да се обсъди, дали гарантирането на независимостта на правосъдието не предполага да се заличат всякакви правомощия на административните ръководители да участват в дисциплинарното санкциониране на магистратите, да влияят върху работата на магистратите чрез възнаграждения, форми на допълнително материално стимулиране или чрез механизмите на атестиране, повишаване или командироване. Административното ръководство на отделните структури на съдебната власт не трябва да бъде обвързано по никакъв начин с конкретната работата на магистрата по осъществяването на правосъдни функции. Следва да се гарантира, че административният ръководител (и неговите заместници) нямат право да влизат в съдебни заседания. Те не следва да осъществяват каквито и да е правораздаватени функции, в това число да подписват разрешения за СРС, тъй като това не е административна дейност, а правораздавателна дейност и следва да се подчинява на принципа на разпределение чрез случаен избор.

II.                 Кариерно развитие, атестиране, дисциплинарни производства

1. По смисъла на конституционната уредба, отговорността по кадровото осигуряване и кариерното развитие в рамките на правораздавателната система принадлежи на ВСС. Според чл. 130 КРБ ВСС е натоварен с две основни функции: 1) осигуряване на кариерно развитие на магистратите и кадрово обезпечаване на съдебната власт; 2) реализиране на дисциплинарната отговорност на магистратите. Тези две основни функции на ВСС са взаимнообусловени и свързани. Те имат за цел да гарантират осъществяване на правосъдната функция на държавата, при спазване на основния принцип на незавсимост.

2. Макар въпросът, дали сред инструментите на кадровата политика, която ВСС следва да осъществява, Конституцията поставя институтът на „атестирането”, да няма ясен отговор, в действащата уредба той без съмнение има съществено значение. Като се има предвид разпоредбата на чл. 129, ал. 3 КРБ, е възможно да се поддържа тезата, че атестиране следва да се провежда с оглед придобиване на статут на несменяемост. Атестирането след придобиване на несменяемост не фигурира никъде в конституционната рамка на правосъдието, поради което не е лишено от издържаност допускането, че налагането на атестирането като способ за кадрова политика и кариерно израстване в съдебната система влиза в разрез с конституционно установения статут на магистратите.

3. Що се отнася до практиката по атестиране на магистратите, като се има предвид сега действащата уредба и нейното приложение, трябва да бъде поставен акцент на няколко основни слабости:

-          в критериите и показателите за атестиране на магистрати, така както са регламентирани в Методиката за атестиране, приета от Висшия съдебен съвет, не съществува реална възможност за обоснована, обективна и вярна преценка на сложността на разглежданите от магистрата дела, както предвид материята, за която се отнася правния спор, така и предвид фактическа и правна сложност по конкретното дело. Сега приложимите критерии на атестиране не позволяват реалното отчитане на различните елементи, обуславящи тежестта на едно дело: броя на страните, вида и естеството на направените възражения, искания и доводи от страните, обемът на доказателствения материал, направените възражения по доказателствената сила на доказателствата и т.н. Макар в методиката формално да е предвидено, че се вземат предвид различни обстоятелства относно сложността на делата, по същество липсва конкретен измерител, по който тези обстоятелства да бъдат отчетени при формиране на оценката, казано по друг начин – не е ясно как определено обстоятелство следва да се отрази при оценката относно сложността на делата;

-          не се прилагат адекватни измерители и относно отчитане натовареността на отделните магистрати. В методиката е посочено, че  се взима предвид индивидуалната натовареност на магистрата и се сравнява със средната натовареност на магистратите в съответния орган на съдебната власт, както и със средната натовареност на магистратите в съответната система и ниво (съдии, прокурори, следователи). Въз основа на това, може да се определи по-ниска или по-висока оценка. В действителност обаче не е налице критерий по същество – натовареността се оценява единствено на основа количествени показатели (брой дела). Не е налице и критерий, как конкретно натоварване да се отрази върху оценката в атестацията;

-          предвидените методи на оценяване и начините на получаване на информация за атестирания магистрат, по принцип биха могли да дадат необходимите данни за обективна оценка. За пълноценното протичане на атестирането обаче не се предоставя необходимото време за членовете на помощната атестационна комисия, и в частност за докладчика. Става въпрос за проверка на работата на атестирания магистрат за период от 3 или 5 години, което предполага сериозни усилия и време от страна на помощната атестационна комисия, с каквото членовете й не разполагат. Поради това на практика значителна част от атестациите се правят формално, без да се осъществят необходимите проверки и анализ, без задълбочено изследване на качеството на работата на атестирания магистрат. Често атестациите се основават само на статистическите данни и на общи изводи, които са бланкетни и на практика не почиват на проверка и анализ на работата на атестирания магистрат;

-          така очертаните слабости на атестирането, имат за последица това, че бързината на правораздаването се превръща в най-значимия критерий при оценяването. Оттук, съответно магистратите се стремят да бързат при изготвянето на съдебните актовете, което от своя страна оказва негативно влияние върху качеството на правораздаването;

-          друга слабост на реда на атестиране е свързана с преценката за моралните качества на атестирания магистрат. Тя се извършва от комисия, членовете на която често не познават атестирания, нито работата му. От друга страна, ако етичната оценка се изготвя от комисия в същия орган на съдебна власт, в който работи атестираният, рискът от висока доза субективизъм е съвсем реален. С оглед на това, удачно е да се обмисли изготвянето на етична оценка въз основа на данни, събрани от целия колектив на съответния орган, от горестоящия орган на съдебна власт, от представители на адвокатската колегия, юрисконсулти и т.н.;

-          в методиката са предвидени източници на информация, които няма как да бъдат съобразени при изготвяне на оценката, тъй като не се вместват в нито един от критериите на оценяване. Например - допълнителни обучения и квалификации, участие като лектор, участие в помощни атестационни и етични комисии, участие в мероприятия, повишаващи авторитета на съдебната власт и др.   

4. Постоянната „проверка” на магистратите чрез атестиране за техните професионални и нравствени качества след придобиване на статут на несменяемост, не може да не бъде поставена под въпрос и с оглед на още няколко аргумента.  Предвид на практиката по негвото провеждане (липсата на обективни, ясни и точни критерии, ограниченото време за провеждането му, изкривяването на резултата с оглед тежестта на формални показатели, които не отчитат правната и фактическа сложност на делата, особеностите на натовареността в различните съдебни райони и др.), не е изолирано мнението, че вместо способ за обективна оценка на работата и качествата на магистратите, атестирането се превръща в елемент на неяснота и несигурност в кариерното развитие на магистратите. Като се имат предвид и някои други слабости в кадровата политика и реда на упражняване на правомощията на ВСС, не е лишено от основание опасението, че атестирането би могло да се превърне в някои случаи в лост на въздействие и зависимост на магистрати от отделни членове на ВСС или от административни ръководители, което отваря широки врати на всякакъв вид порочно влиение на законното, справедливо и обективно правораздаване.

5. Внимание заслужават и някои недостатъци на регламентация относно  провеждането на конкурсите за магистратиски длъжности, особено на най-значимата за кадровата политика и кариерното израстване форма - конкурсът за повишаване в длъжност и преместване:

-          въпреки подробната регламентация на конкурсите за магистратски длъжности в ЗСВ, на практика липсва достатъчна яснота относно работата на конкурсните комисии, в частност относно критериите за оценяване;

-          за конкурсите не се изготвят въпросници, като често изобщо не е ограничен обхвата на правната материя, по която участниците в конкурсите ще бъдат изпитвани.;

-          при конкурса за повишаване в длъжност и преместване (така наречения „вътрешен конкурс”), класирането на участниците се провежда въз основа на резултатите от събеседването. Същевременно в закона предметът на събеседването е предписан повече от неопределно („по практически въпроси, свързани с прилагането на законите”), което отваря поле за безкраен субективизъм при провеждане на конкурса и оценяването. Този проблем не може да се неглижира, защото без той да бъде преодолян, няма гаранции за обективност на провежданите конкруси;

-          при вътрешния конкурс, липсват указания в какво се изразява взимането предвид на оценката от атестирането при класирането на участниците (като средно аритметично изчисление е невъзможно, поради това че оценяването от изпитната комисия и в атестацията е по различни системи). Липсва указание и относно това, дали изпитната комисия може изобщо да не отчете резултата от атестацията, като например не намали общата оценка  от събеседването при положение, че оценката от атестацията е по-ниска;

-          при конкурса за повишаване в длъжност и преместване, няма регламентация и относно начина на класиране при равни резултатите от събеседването (за разлика от уредбата при конкурсите за младши съдии и младши прокурори и за първоначално назначаване). В резултат, ВСС е приел правила, които влизат в разрез с правилата за класиране, установени за другите два конкурса, пренебрегвайки открито налагащото се решение – а именно, прилагане на аналогия на закона;

-          няма ясен нормативен отговор на въпроса, възможно ли е осъществяването на контрол (по административен или съдебен ред) върху оценяването от конкурсната комисия. Наложена е практика, според която оценяването от комисията не може да бъде проверявано, включително и от съда. Това съответно дава голяма възможност за субективно отношение както и при провеждане на самото събеседване (по съдържанието на въпросите), така и по оценяването;

-          не е регламентиран въпросът, дали ВСС е обвързан с класирането, направено от конкурсната комисията. От обсъжданията на заседанията на ВСС е видно, че становищата на членовете на Съвета по този въпрос са различни. В резултат на това няма еднаква практика на този орган;

-          липсва уредба и какво следва да се случи, ако съдът отмени конкретно решение на ВСС за назначаване – не е ясно, дали следва да се проведе ново гласуване по вече направеното класиране, или следва да се проведе ново оценяване, или следва да се проведе нов конкурс.   

6. Особен акцент трябва да се постави на института на командироването. КРБ не предвижда командироване в органите на съдебната власт. Определяща роля в прилагането на командированието играе административният ръководител (впрочем това е крещящ пример за създавнаето на условия за йерархично подчинение на магистрати на административното ръководство). При липсата на разписани правила, как се избира и кой да се командирова в същия или по-висок по степен орган на съдебната власт, това се прави де юре и де факто по безконтролно усмотрение на администартивното ръководство. Не може да не се сподели притеснението, че редът на командироване представлява опасност за извращаване на конкурсното начало и кариерното развитие. Не е необходимо много въобръжение, за да си представим, че този механизъм може умело да се използва за натиск и влияние, а понякога и за скрита „санкция“ за „непослушните“ магистрати, чрез внезапно и немотивирано „откомандироване”. С оглед на това, категорично се налага изводът, че или следва да бъдат предвидени ясни, точни и обективни критерии за временно запълване на магистратски длъжност, които не позволяват произволни решения, или институтът на командироването трябва да бъде премахнат.  

7. С оглед изясняване на проблемите на кадровото развитие в съдебната система, без съмнение интерес представлява и практиката по прилагане на дисциплинарни санкции от ВСС. Без да се навлиза в дълбочина в тази тема, притеснение буди явната липса на ясно утвърдени стандарти, които кадровият орган на съдебната власт последователно да прилага в дисциплинарните производства. Подлежи на критика практиката да се налагат дисциплинарни наказания, без призоваване и изслушване на засегнатите магистрати пред решаващия орган. Спорно е и това, доколо се вписва в основните изисквния за справедливо налагане на санкции и това, този, който провежда установяването на елементите, които предполагат дисциплинарна отговорност и който поддържа „обвинителна теза“, да участва и в решаването на санкцията. Може да бъде поставен също въпросът, дали допълването на предвидените в КРБ дисциплинарни наказания с други санкционни мерки, не е противоконституционно? В КРБ са посочени две наказания: понижаване и освобождаване от длъжност. Не е предвидено намаляване на възнаграждението, порицание, забележка, обръщане на внимание - чл. 130, ал. 6 КРБ.

8. Кариерното развитие и кадровото обезпечаване следва да се осъществяват чрез провеждане на обективни и прозрачни конкурси, законосъобразна, последователна и предвидима дисциплинарна практика, в основата на които стои въвеждането ясни и точни нормативнозакрепени критерии за провеждане на конкурсите и за налагане на дисциплинарни санкции. Както решенията по кариерното развитие, така и дисциплинараната отговорност следва да бъдат предшествани от изчерпателен анализ на натовареността на отделните звена на съдебната власт, на отделните инстанции сред тях, в това число на отделните съдебни райони. Следва да бъдат въведени диференцирани критерии, отчитащи както натовареността и спецификата на работа на отделните видове юрисдикции, прокуратурата и следствието, така и видовете съдебни формации, в които се разглеждат делата пред един или друг вид юрисдикция. Налгането на дисциплинарни наказания не може да почива на формални показатели. То предполага изследване на натовареността на всеки отделен магистрат или съдебен състав по повод конкретно образувано дисциплинарно производство, както и правната и фактическа сложност на делата, които съответния магистрат е гледал.

***

В заключение, за мен се налага изводът, че очертаните слабости на модела на административно ръководство, кариерно израстване, атестиране, налагане на дисциплинарни наказания, крият значима опаност за създаване на противоконституционни механизми за влияние върху магистратите, за скрито управление и търговия с правосъдие, както от страна на среди вътре в съдебната власт, така и извън нея. С оглед на това, когато се поставя въпросът за поредния пакет промени в уредбата на правораздаването, професионалните среди, общественото мнение, гражданското общество и законодателят, следва да насочат вниманието си не само към едни или други общи изменения в ЗСВ, но и към очертаните недостатъци на вътрешното устройство и функциониране на системата, които изискват адекватни решения и без преодоляването на които, едва ли може да се очаква успешен резултат в реформата на правосъдието.  

Алеко Константинов ден по-късно...

Вчера се навършиха 150 г. от рождението на Алеко Константинов. Винаги съм смятал Алеко Константинов за един от най-ярките и значими български автори. Заради изумителната точност, с която е скицирал българската народоспихологическа реалност. Заради поразяващо вярната диагноза на пороците, от които страдаме като народ. Заради способността да предаде своите нерадостни открития, по един толкова духовит начин.

Чел съм „Бай Ганьо“ и фейлетоните отново и отново. В различни моменти, в продължение на години, подбуден от неща, които виждам и ми се случват, убеждавайки се колко не сме мръднали и на милиметър като общество, като типични социални единици за вече повече от 100 години. Колко актуални са всичките обрисувани от Алеко Константинов български ситуации и разбира се, незаличимият образ на Бай Ганьо. Никак не съм бил и не съм щастлив от изводите си, но именно тази непреходна картина на това, което сме като народ, е голямото достижение на Алеко Константинов. 

Вчера публичното пространство преливаше от словоизлияния и преклонение пред тази изключителна личност. Но дали наистина и доколко, четем, разбираме и се опитваме да отразим в себе си, да отстояваме в собственото си поведение и в отношението си към това, което се случва около нас, стойностите, които Алеко Константинов е искал да защити, пишейки своите фейлетони, рисувайки комичният, но уродлив образ на Бай Ганьо?

Аз винаги съм се стремял да гледам позитивно на нещата, оптимизмът си остава много или малко моята нагласа, колкото и шамари да изям, но истината е, че днес виждам нашето общество жертва на точно тези пороци, за които пише Алеко Консантинов. Истината е, че все по-малко вярвам, че нещо тук може да бъде различно. Защото явно характер формиран за стотици години, не се променя за 20, 50 или 100…

Много ми се иска обаче, нещата да стоят по друг начин и да не се чувствам все по-често чужденец в собствената си страна. Много ми се иска всички, както бодро отбелязваме годишнината от рождението на Алеко, да погледнем в себе си, да погледнем около нас, да потърсим Бай Ганьовщината и да не се оставяме да бъдем подвластни на нея. Да потърсим нашия начин да се борим с този уродлив български типаж в нас, около нас, навсякъде, където го виждаме. От това би имало много повече смисъл, отколкото от формалното отбелязване на 150 г. от рождението на Алеко Константинов. Тогава преклонението ни пред този изключителен българин би било искрено и истинско, защото за изминалото време, в това си отношение явно сме били фалшиви…