Тези дни някак тихомълком, без много шум, без церемонии и особено внимание премина 10-ти ноември – датата, която бележи началото на демократичните промени у нас, рожденият ден на новата българска демокрация. Тук-таме в някои медии се сетиха да отбележат повода, но в общи линии както гражданите, така и официалните субекти не реагираха на събитието. Вероятно това не е случайно. За България, 10-ти ноември очевидно не поражда това звучене, което има за другите източноевропйески народи падането на комунизма. Защото за разлика от Унгария ние нямаме нашата 1956, за разлика от Чехия и Словакия - 1968, за разлика от Полша - 1981 или за разлика от Прибалтика - 1991 г. Българското общество не се e борило за своята свобода, тя ни дойде някак изневиделица, даром, наготово. За нас 10-ти някак не е събитие, което трябва подобаващо да отбележим.
Всъщност отношението ни към годишнината от 10-ти ноември може би е напълно логична последица от начина, по които промените започнаха, от закономерностите, които господставха през всички изминали години досега. То отразява състоянието, в което днес се намира българската демокрация и говори за сериозните проблеми, пред които е изправена тя. Защото независимо от порива, от надеждите и ентусиазма, които белязаха българското общество в първите години след 1989, развитието на нова България остана в плен на мрежите на тайните служби на комунистическия режим, на тънките планове на комунистическата номенклатура да запази привилегированите си позиции в българската обществена йерархия. Защото както ясно показва и разкриването на архивите на Дъжавна сигунрост, има малко случайни неща в българската политика и в българските медии през последните две десетилетия. Със сигурност още по-малко са сучайностите в развитието на новия българки бизнес, макар засега да не е предвидено да видим какво е останало от досиетата на строителите на посткомунистическата пазарна икономика.
Затова, не трябва да се учудваме, че българското общество не възприема 10-ти като символ на освобождаването си от властта на тоталитарния комунизъм. В по-малка или по-голяма степен то съзнава, че началото на демократичните промените у нас всъщност беше един добре организиран дворцов преврат. Че големите надежди, които изкарахра всички българи по улиците и площадите и пред урните в началото на ’90-те всъщност останаха някъде назад във времето, дборе употребени в услуга на интересите на сценаристите, режисьорите и главните актьори на българските промени. А много от тежките пороци, които отвращаваха хората в годините преди падането на Източния блок, днес отново с пълна сила характеризират реалностите, в които живеем.
И все пак, добре е да помним и отбелязваме 10 ноевмри. Защото независимо от привидностите на българския преход, тази дата поставя началото на влизането на страната ни в коренно нова среда, бележи откриването пред нас на нови перспективи за развитие. Защото независимо от досиетата на ДС, от създадените от нея персонажи на новото време, духът на свобода беше пуснат от бутилката. И въпреки много слабости и пороци, днес в България съществува демократична система, в която гражданите по-малко или повече могат да влияят. Защото 10-ти ноември отключи пътя към тези обществени процеси, вследствие на които днес вече сме част от голямото семейство на европейското обединение.
Добре е да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото свободата на едно общество е не само въпрос на юридическа форма, не само номинална политическа конструкция. Тя е и въпрос на себеосъзнаване, на гражданска култура, на воля да изразяваш и отстояваш идеите си. И именно липсата на достатъчно силно изразено чувство и култура на лична и обществена свобода сред българските граждани, позволи да се случат много от превратностите, на които станахме жертви през тези 19 години. До голяма степен именно благодарение на тази липса, сенките на късния комунизъм присъстват в живота ни и до днес.
Трябва да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото България никога няма да стане пълноценна демократична държава без да поставим ясна граница с времето преди промените. Без да прочетем и затворим страницата на тоталитарната държава. И да не позволяваме на измислени герои, отгледани със сребърна партизанска лъжичка в устата, да ни учат на нова история. Без да осъзнаем какви са реалните ни възможностите в системата на демокрацията и да не оставяме повече кукловодите на прехода да ни водят за носа.
С особена сила нуждата от препрочитане на 10-ти ноември стои пред българската политика. Пред десницата, която трябва да успее да надмогне капаните и разделението, посети от инвестициите вдясно на комунистическия establishment. И пред левицата, която като манталитет, зависимости и основни лица (лично или по наследство) всъщност се върна там, откъдето тръгна преди близо 20 години. И ако сега съществуващите политически стурктури се окажат прекалено тясно вплетени в примките на посткомунистическото reality show, 10-ти ноември е добър повод хората, които не приемат за даденост статуквото както вляво, така и вдясно, да си дадат сметка, че в една демократична държава, никога не е късно да бъдеш свободен и да търсиш нов път за реализиране на идеите и ценностите, които имаш.
в. "ДУМА", 13 ноември 2008 г.
Всъщност отношението ни към годишнината от 10-ти ноември може би е напълно логична последица от начина, по които промените започнаха, от закономерностите, които господставха през всички изминали години досега. То отразява състоянието, в което днес се намира българската демокрация и говори за сериозните проблеми, пред които е изправена тя. Защото независимо от порива, от надеждите и ентусиазма, които белязаха българското общество в първите години след 1989, развитието на нова България остана в плен на мрежите на тайните служби на комунистическия режим, на тънките планове на комунистическата номенклатура да запази привилегированите си позиции в българската обществена йерархия. Защото както ясно показва и разкриването на архивите на Дъжавна сигунрост, има малко случайни неща в българската политика и в българските медии през последните две десетилетия. Със сигурност още по-малко са сучайностите в развитието на новия българки бизнес, макар засега да не е предвидено да видим какво е останало от досиетата на строителите на посткомунистическата пазарна икономика.
Затова, не трябва да се учудваме, че българското общество не възприема 10-ти като символ на освобождаването си от властта на тоталитарния комунизъм. В по-малка или по-голяма степен то съзнава, че началото на демократичните промените у нас всъщност беше един добре организиран дворцов преврат. Че големите надежди, които изкарахра всички българи по улиците и площадите и пред урните в началото на ’90-те всъщност останаха някъде назад във времето, дборе употребени в услуга на интересите на сценаристите, режисьорите и главните актьори на българските промени. А много от тежките пороци, които отвращаваха хората в годините преди падането на Източния блок, днес отново с пълна сила характеризират реалностите, в които живеем.
И все пак, добре е да помним и отбелязваме 10 ноевмри. Защото независимо от привидностите на българския преход, тази дата поставя началото на влизането на страната ни в коренно нова среда, бележи откриването пред нас на нови перспективи за развитие. Защото независимо от досиетата на ДС, от създадените от нея персонажи на новото време, духът на свобода беше пуснат от бутилката. И въпреки много слабости и пороци, днес в България съществува демократична система, в която гражданите по-малко или повече могат да влияят. Защото 10-ти ноември отключи пътя към тези обществени процеси, вследствие на които днес вече сме част от голямото семейство на европейското обединение.
Добре е да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото свободата на едно общество е не само въпрос на юридическа форма, не само номинална политическа конструкция. Тя е и въпрос на себеосъзнаване, на гражданска култура, на воля да изразяваш и отстояваш идеите си. И именно липсата на достатъчно силно изразено чувство и култура на лична и обществена свобода сред българските граждани, позволи да се случат много от превратностите, на които станахме жертви през тези 19 години. До голяма степен именно благодарение на тази липса, сенките на късния комунизъм присъстват в живота ни и до днес.
Трябва да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото България никога няма да стане пълноценна демократична държава без да поставим ясна граница с времето преди промените. Без да прочетем и затворим страницата на тоталитарната държава. И да не позволяваме на измислени герои, отгледани със сребърна партизанска лъжичка в устата, да ни учат на нова история. Без да осъзнаем какви са реалните ни възможностите в системата на демокрацията и да не оставяме повече кукловодите на прехода да ни водят за носа.
С особена сила нуждата от препрочитане на 10-ти ноември стои пред българската политика. Пред десницата, която трябва да успее да надмогне капаните и разделението, посети от инвестициите вдясно на комунистическия establishment. И пред левицата, която като манталитет, зависимости и основни лица (лично или по наследство) всъщност се върна там, откъдето тръгна преди близо 20 години. И ако сега съществуващите политически стурктури се окажат прекалено тясно вплетени в примките на посткомунистическото reality show, 10-ти ноември е добър повод хората, които не приемат за даденост статуквото както вляво, така и вдясно, да си дадат сметка, че в една демократична държава, никога не е късно да бъдеш свободен и да търсиш нов път за реализиране на идеите и ценностите, които имаш.
в. "ДУМА", 13 ноември 2008 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар