17 юни 2008

Първанов, Станишев и реформата на българската политическа система

Няколко дни след превърналото се в топ-сюжет интервю на президентът Георги Първанов, след като изтекоха най-различни интерпретации и коментари относно причините, същността и целите на лансираните от него позиции, мисля, че си струва да се постави върпосът, какво всъщност остава след вестникарските заглавия и официалните реакции относно този беспорно интересен за границите на българската политическа география сюжет.

Даденото от Георги Първанов интервю за в. „Труд” несъмнено внесе известна интрига в традиционо скучната и формална българска политическа реалност от последните години, чието монотонно, привидно и нагласено звучене прекъсват единствено поредният корпционен скандал, придобил публичност скандален запис или показно убийство (или опит за обийство) на някои от бизнес героите на новото време.

Последната седмица ни поднесе нещо различно – Президентът Първанов, бивш лидер на БСП и особено емблематична фигура на днешното политическо статукво, разкритикува премиера Станишев – сегашен председател на БСП, наложен лично от Първанов начело на социалистите и не по-малко успешно вписващ се в логиката на днешната българска политика герой. Мотивите – лиспата на действия за реформиране на политическата система, назначаване на некомпетентни съветници на ключови места, заиграване с неясни субекти и опити за градене на имидж чрез черен PR на президентски гръб.

Това даде основание на редица медии, политолози и анализатори, да говорят за война между президент и премиер. Други провидяха в случващото се сблъсък между доброто и злото, демократи и недемократи, Изток и Запад. Започнаха да чертаят апокалиптични прогнози, да виждат нови партии и други подобни.

Със сигурност, нетипично острата за Първанов забелжка, отправена към Сергей Станишев, говори за наличието на известно нарежение и за разминаване на траекториите на два от ключовите понастоящем за левицата, а и за страна фактора. Какво стои в основата на президентското недоволство все още е трудно да се прецени, поне спрямо публично известните ни обстоятелства. Със сигурност обаче, могат да се направят няколко извода и да се разсеят някои опити за манипулативни и ограничени внушения по темата.

Преди всичко бих искал да подчертая, не отговаря на действителността твърдението, че Първанов и Станишев са носители на съществено различни логика, разбирания и подход към политиката. Да между тях има определени разлики, но в същността на нещата те споделят аналгоичен политически стил – този на вписването в българската политическа реалност, на комбинирането между силните фактори на ситуацията, независимо какви са те, на избягването на решителния дебат и действия, на заобикалянето на неудобните въпроси, на по-малката или по-голяма доза обществена и политическа привидност, на лансирането на палиативни решения на проблемите, когато истинските са тежки и трудни и биха срещнали съпротивата на оядените играчи на българския преход и постомунистическа реалност.

При тази сходна политическа същност, обкетивността изисква да се подчертае, че между тях има и определени разлики. Като човек от народа, минал сам по своя път, Георги Първанов носи повече обективност, по-силна връзка с реалността, не е способен на толкова крайно нелогични и несмислени реакции, каквито понякога проявява Сергей Станишев. Може би тук се крие и отговорът на върпоса, поради каква причина от известно време насам Първанов поставя въпроса за необходимостта от реформи на политическата система и публично откроява някой от тежките пороци, с които днешната българска политика се характеризира. Вероятно Президентът усеща, че степента на заболяване започва да става прекомерна, недоволството на гражданите да достига критични граници, негативното отношение към традиционната политика и партии да придобива степен опасна за бъдещето на демократичния модел у нас. Възможно е този негов усет да се съчетава с други фактори и мотиви. Сблъсъци на властови и икономически лобита. Стремеж към контрол на политическите процеси.

Безусловно обаче трябва да се признае едно. Както при изявлението си в началото на годината, така и сега, Георги Първанов поставя на общественото внимание един кардинален за българското общество и политика въпрос – този за дълбоката криза, в която родната политика потъва и за липсата на крайно необходимите за преодоляването й решения. За необходимата избирателна реформа. За необходимото публично финансиране и контрол над финансовата дейност на партийте. За нуждата от реалната борба с корупцията и злоупотребата с публичен ресурс. Безусловно също така, Президентът пропуска още един съществен компонент на заблатяването на българската политическа среда – мястото и ролята, което една значителна част от медиите имат в този процес!

Да, възможни са въпроси, интерпретации, обяснения и коментари, защо Първанов поставя тези въпроси сега. Да основателно е да се изтъкне, че Георги Първанов стигна българския политически връх именно в логиката, тенденциите и зависимостите на тази политическа система и среда. Факт е обаче, че няма друг политически субект от подобен ранг, който да поставя на дневен ред тези въпроси. Факт е, че другите основни субекти на статуквото грижливо пренебрегват тези проблеми, независимо колко добре играят прозападна или проевропейска ориентация. И че дори доста цинично си позволяват да симулират, че предприемат решения, оптивайки се да създадат привидности и продължавайки да толерират и да се възползват от всички прочни практики на традиционната българска политика.

Затова, независимо от мотивите, интерпретациите и възможните причини, апелът на Георги Първанов за решителна и радикална реформа в българската политическа система трябва да бъде подкрепен. Защото съществува крайна, тежка и болезнена нужда от такава реформа. А оттук нататък Президентът ще трябва да докаже, че загрижеността му за тези проблеми е реална, като предприеме действия за нейното осъществяване, отиващи отвъд общите изявления и традиционните форми на българския политически театър. Защото те подобна реформа, реална и истинска не могат да родят.

Няма коментари: