10 ноември 2009 - 20 години свобода!

От доста време не съм писал в този блог. Може би ми липсва вдъхновение, може би ми липсва време, може би, когато по цял ден пишеш и четеш, първото нещо, което ти идва, когато имаш малко свободно време, не е отново да пишеш…
Днес отново писах, писах толкова, колкото не съм писал за един ден от кандидатстудентското лято на 1997, от изпита по история и темата за Раковски, БРЦК и българското национално-освободително движение. Палецът и показалецът на дясната ръка ме болят, както не са ме боляли от онова далечно, напрегнато и някак романтично останало в паметта ми лято.
И все пак днес е 10 ноември. 10 ноември 2009. Спомням си онзи петък на 1989, когато по радиото на старата бяла Жигула, купена с една петица от тотото, заедно с баща ми, на един завой под Стария град на Пловдив, чухме неворятно звучащата новина, че др. Тодор Живков е подал оставка след дълга и неуморна работа в полза на партията и родината…Въпреки че тогава бях едва на 10 години, спомням си колко невероятно и учудващо, колко неестествено звучеше тази новина. Колко почуда и странно оживление тя предизвика в семейството ми, в нашите познати, навсякъде около нас.
Спомням си също колко надежда видях, колко емоции и хора, опиянени от промените през следващата 1990, през 1991 г. Колко спорове сме имали вкъщи, тези, които запалено подкрепяха СДС и четяха „Демокрация” и тези, продължаваха да вярват на БСП, да четат "ДУМА", било заради идеята за социална справедливост и солидарност, било, защото в селото им преди 9 септември е нямало нито ток, нито асфалт, нито вода, нито канализация, защото са работили от изгрев до залез слънце, защото най-близките им хора, имат тази позиция…
11, 12, 13 години безспорно са едно нищо, незряла, невръстна възраст в човешкия живот. И все пак си спомням истинския заряд, живото противопоставяне, големите митинги, разпалените спорове на тези първи години на демокрацията в България. И си ги спомням с някакво чувство на нещо изгубено, на нещо, което хората не изпитват днес.
А днес все пак е 10 ноември. 10 ноември 2009. Изминаха двадесет години от началото на промените в България. Време много и време малко. Време, за което други страни, излезли от диктатура, от несвобода, от потисничество, са стигнали напред, много напред... Време за, което Германия или Япония след Втората световна война отново бяха на второ и трето място в света по икономическо развитие, а ние продължаваме да се лутаме, да се питаме, да търсим път…
Може би е съдба, може би орисия, може би такава е българската Голгота. И все пак си струва да помислим трезво, рационално, какво означават тези двадесет години? Докъде стигнахме. Какво остава? Какво спечелихме? Какво загубихме? Без да претендирам за изчерпателност и дълбочина, не защото не ми се иска, а защото е малко късно, защото съм доста уморен, защото утре сутрин ще ставам рано, ще споделя моето скромно мнение по тези въпроси.

И то е, че въпреки всички пороци, въпреки всички лишения, въпреки мутрите, въпреки силиконовите Венери на попфолка, въпреки войстващото празноглавие, посредственост и меркантилизъм, тези двадесет години означават много. Защото духът беше изпуснат от бутилката, защото поривът на свободата докосна душата на не един и двама от нас, защото границите се отвориха, защото започнахме да пътуваме, защото започнахме да сравняваме. Защото започнахме да говорим своободно, да някои още пресмятат, някои още се свиват, други още мишкуват и кроят тънки подли нечестиви сметки. Но на много от нас все пак не им пука и казват това, което им е на душа и сърце. Много от нас са такива, каквито са, каквото и да им струва. И днес, за разлика от времето преди двадесет години, това все пак е възможно, без един живот, едно семейство, близки и приятели да бъдат зачеркнати. Да инерция има. Трайно вкоренени робски нагласи също. Но времето тече и нещата все пак се променят. И трябва добре да си дадем сметка затова.
Днес България е част от Обединена Европа. Може би не разбираме какво означава това, но то означава страшно много. Днес, въпреки носталгията към миналото, въпреки, че на някои все още им прималява като видят образа на товариш Путин, а други мечтаят да се върнат в безвремието на Живковата посредственост и неговото илюзорно спокойствие, днес България е друга. Да с много недостатъци, с много проблеми и несправедливост. С много пороци. Но и с много възможности, с много пътеки. И от нас зависи по коя от тях ще тръгнем. Дали ще останем в плен на робското си минало, подвластни на времето на несвободата, или ще направим всичко, което зависи от нас, за да има в нашата страна истинска европейска демокрация.
Днес ние можем да пътуваме, дори за ден или два, можем да сърфираме свободно в информационното пространство, без да цензурират връзките ни. Можем, да кажем, че считаме този, който управлява за мутра, дебил, крадец или идиот, без да провалим кариерата си, работата си, житейските си перспективи. И колкото и малко, и незначително да изглежда това, не трябва да го подценяваме, неглижираме, обезсмисляме. Защото то има изключително значение. Защото то се нарича с добре познатата, толкова стара и толкова важна дума – СВОБОДА. Да, СВОБДА с много "НО". НО СВОБОДА!
Като казвам всичко това, държа да подчертая, нищо не искам да идеализирам, нито искам да бъда прекален оптимист. Добре съзнавам, че много остава да бъде направено. Добре съзнавам, че за да има същинска правова държава, пълноценно гражданско участие, истински свободи медии, които не зависят от ченгета, контролиращи реклами фирми с клоунски названия, за всичко това остава много път да се извърви. Много път остава да се извърви, за да имаме същински, пълноценни демократични партии, и десни, и особено, осбено леви. Но все пак, пътят е отворен. Има зелен светофар. Всичко е в наши ръце. Сивите сили на задкулисието, шантажа и страха са принудени да се отстъпват, да се обясняват, да търсят кьошенце за заслон. Най-сетне лека-полека става ясно кой на кого е пял, кой кого е топял и кой е бил най-обикновен измекяр.
Заради всичко това, заради всички шансове, които имаме, заради всичко, което предстои, заради истинския живот, който живеем, колкото и труден да е той, затова си струва да запомним днешната дата - 10 ноември. Защото тя бележи повратен исторически момент в развитието нашето общество. Защото след тази дата, без значение кой я е продуцирал и режисирал, нещата зависят поне малко повече от всеки от нас.
Затова бих казал: шапки долу! Днес е 10 ноември 2009 г! Изминаха 20 години от деня, в който поехме по пътя на демокрацията. Докъде ще стигнем, само ние можем и трябва да решим!