НЕВИНЕН ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО

Една случка от последните дни ми даде повод да се замисля, какво е реалното значение на иначе широко спряганото основно право на човека, основен принцип на справедливото правораздаване, а в по-широк план и на демократичната държава – никой да не бъде приеман за виновен, докато не бъде постановено противното с влязла в сила присъда. Арестът на колега преподавател по подозрения в подкуп отприщи сред определен кръг свързани с правото мои приятели и познати, подмятания и коментари, които за мен илюстрират колко малко в действителност струва презумпцията за невиновност. Колко далеч от нея е дори самата юридическа гилдия в своите възприятия, ценности и отношение към собствената си професия.

Достатъчно е в публичното пространство да се завърти информацията, че някой е разследван, не дай си боже задържан във връзка с предполагаемо престъпление, за да бъдат извлечени в обществен план последиците и негативният ефект на окончателното осъждане, до което в редица подобни случаи впрочем изобщо не се стига. И ако за обикновените потребители на информация подобно поведение без да казвам, че е оправдано, е лесно обяснимо, то за хора, които принадлежат или се готвят да принадлежат към юридическата гилдия, то е неприемливо и укоримо.

Неприемливо и укоримо! Особено, когато имаме предвид „високата степен“ на професионализъм и подготовка, които имат органите на вътрешния ред у нас...Неприемливо и укоримо! Защото едва ли ще се намери нормален човек, който с чиста съвест да твърди, че наказателното правораздаване в България функционира ефективно и справедливо. Че то реагира винаги навременно и резултатно срещу тези, които потъпкват законността...И че винаги, когато срещу някого бъдат предприети действия на наказателно преследване, това означава, че той е извършил достатъчно сериозно правонарушение, за да има проблеми с органите на реда.

Неприемлива и укорима е също тенденцията органите на вътрешния ред да допускат огласяването на самоличността на лица, срещу които се насочва едно наказателно преследване в толкова ранна фаза на неговото развитие. Не само, защото противното изисква практиката по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, а и Конституцията на Република България, а защото при този подход поради нивото, на което е паднало българското медийно пространство, и поради вкусовите особености на потребителите на подобна информация, дори вината на съответния човек изобщо да не бъде доказана, отровата на неговото публично дискредитиране вече е изпита!

И в тази връзка без колебание трябва да се каже, че актуалната практика на кино арести и превръщани в медийни операции наказателни разследвания не само поставя под въпрос основното право на всеки човек да бъде считан за невинен до доказване на противното, но засяга не по-малко важното изискване лицата, спрямо които се провежда наказателно производство, да не бъдат третирани по унизителен и накърняващ човешкото им достойнство начин.

Предвид на всичко това и въпреки ниските стандарти на общество и медии що се отнася до подобни стойности, въпрос на отговорно отношение към собствената ни професия, освен на елементарна човечност, е да не сме готови с лека ръка да хвърлим кал по някого, само защото е изтекла информация, че срещу него се води наказателно разследване. Защото нито разследването, нито ареста, ако ще и с три автобуса барети и десет ТВ камери, все още нямат правната стойност на осъждане с влязла в сила присъда.