БЪЛГАРИЯ, ЕВРОПА И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

В контекста на събитията от последната седмица, отново се сетих за един особено сериозен проблем, които много пъти съм си мислил, че ние в България имаме. Проблемът с това, как разбираме основните права на човека, доколко те са ефективно зачитани в ежедневието на българското общество, във функционирането на българската правна система, какви са ефективните гаранции за тяхното спазване, какви са санкциите в случаите, когато над тях се извършват посегателства.

І. Демокрация и права на човека

Начинът, по който в България се отнасяме към основните права на човека от доста време насам, ме кара да имам усещането, че някак възприемаме този основоположен елемент на демократичния правен ред като някакъв изкуствена, абстрактна, отвлечена декларация, която няма отношение към нашия реален живот, към отделните текущи правни отношения, които имаме в нашито ежедневие. Като че ли след като веднъж сме прогласили един кръг от добре звучащи правни текстове с приемането на Конституцията през 1991 г. и сме се присъединили към ЕКЗПЧ ние някак сме приключили темата със защитата на основните човешки права. Приели сме по презумпция, че оттам нататък те се зачитат в достатъчна степен поради простия факт на прогласяването им в Конституцията и на присъединяването ни към Конвенцията.

Подобно разбиране или липса на разбиране за основните човешки права обаче, показва дълбоко непознаване на същността и основните характеристики на основните права на човека като част от правната система на една демократична държава. Защото в една същинска демокрация, правата на човека не са просто поза или моментна декларация, а основоположен елемент на законността, за зачитането на които органите на публичната властта и особено съдебните органи следят постоянно.

В тази връзка, следва да се има предвид, че именно в едни от най-старите съвременни демокрации, свързани със самото възникване и утвърждаване на концепцията за основните човешки права, каквито са Франция, САЩ или Великобритания, в които уредбата на човешките права, действията за тяхното утвърждаване и ефективно зачитане има вече повече от два века история, зачитането на основните права остава и до днес един от приоритетните и най-важни въпроси н на обществения и на юридическия дебат.

Не трябва да се забравя също, че защитата на основните човешки права, моделът на правовата държава, с които те са свързани, стои в основата на европейското обединение. Чл. 6, 7 и 49 от ДЕС изрично извеждат зачитането на основните права като условие и консубстанциален елемент на принадлежността към Съюза. Предвиден е специален ред на политически и съдебен контрол относно тяхното зачитане от институциите на Съюза и от държавите-членки. В трайната съдебна практика на Съда на Европейските общности (върховният съдебен орган на ЕС), зачитането на основните права е издигнато и ревностно отстоявано като основен принцип на правото на ЕС. В редица случаи актове на общностните институции биват обявявани за недействителни именно въз основа на нарушаването на едно или друго основно човешко право.

ІІ. България и правата на човека

На този фон как изглежда българската реалност? Показателен е фактът, че България е един от „отличниците” по дела за нарушаване на основни човешки права на глава от населението пред Европейския съд по правата на човека. Сериозни критики идват и от страна на Европейската комисия. Проблемите в системата на вътрешни работи и правосъдие, високата степен на корупция, системното неразкриване на тежки престъпления и особено на показни умишлени убийства, говори за засягането на едно от основните права на всеки човек, което както правото на ЕС, така и ЕКЗПЧ, а и нашата Конституция гарантират – правото на справедлив съдебен процес и ефективни правни средства на защита.

Особено притеснение будят все по-често повтарящите се случаи на физическо насилие и засягане основните права на защита, които се упражняват над граждани от страна на органи на МВР. Подобна практика свидетелства за сериозен спад в нивото на защита на основните права и за появата на опасни симптоми на ерозия на правовата държава у нас. В тази връзка не могат да бъдат подминати също действията по следене на електронните комуникации и използването на интернет, незаконосъобразното използване на специални разузнавателни средства, както и случаите на несързмерно физическо въздействие от страна на органите на реда при различни граждански форми на протест.

Специален акцент следва да бъде поставен на случаят от 14 януари 2008 г., когато в резултат на неверен сигнал за взривно устройство, без да положи фактически каквито и да е усилия да убеди гражданите да се изтеглят от предполагаемо опасната зона, органите на полицията разгониха с груба сила демонстриращите граждани, упражниха физическо насилие над лица, които не са засегнали по какъвто и да е начин обществения ред , задържаха и изправиха пред съд по бързата процедура за дребно хулиганство много от тях. Това основателно постави въпроса, дали полицейската операция не беше осъществена с цел сплашване на гражданите, които участват или имат намерение да участват в протести и дали не представлява посегателство над основни права като правото на свобода на изразяването на мнение, свобода на събранията и манифестациите и др.

Много въпросителни стоят същи по отношение на смъртния случай в 4 РПУ в София на 14-15 януари 2008 г. Дадените към настоящия момент от страна на полицията обяснения са крайно неубедителни. Независимо дали Методи Маринов е бил участник в протестите или задържан по подозрения в извършване на престъпно деяние, настъпилата смърт в полицейския участък е сериозен проблем. Особено предвид на категоричните показания на други лица, които са се намирали по същото време в IV РПУ, че човекът многократно е молел да му бъде оказана медицинска помощ, а никой от полицейските служители не е обърнал внимание. В тази връзка, фактът че МВР размахва декларация, в която лицето заявява, че има здравословни проблеми, но се отказва от медицинска помощ, ни най-малко не може да има за последица освобождаване на съответните длъжностни лица от отговорност за случилото се. Напротив, това е утежняващо отговорността обстоятелство.

Само няколко дни след смъртта на Методи Маринов в IV РПУ, станаха обществено достояние още два случая, които поставят остро въпроса за това какви практики прилага МВР при задържането и разпита на лица и как те се вписват в императивната необходимост именно органите реда, повече от всички други в една демократична държава, да зачитат основните човешки права във всички свои действия. Императив, без който е цинично да се говори за зачитане на основните човешки права, за правова държава и европейска демокрация изобщо.

За какво става въпрос?

При операция на специални части на МВР в сряда 21 януари 2009 г., почива при неизяснени обстоятелства 29 годишният Пламен Куцаров. Според съобщението на МВР, той е бил задържан в сряда по обед по досъдебно производство за участие в група за отвличане. С него са проведени „оперативни беседи” и със съгласието на заподозрения той е подложен на полиграфско изследване (детектор на лъжата). След приключване на „беседите” в Института по психология на МВР, в колата по пътя към бившата ГДБОП обаче на Пламен Куцаров му става лошо, след което задържаният умира. В опит да обосноват естествения характер на настъпилата смърт, органите на реда разпространиха информация, че лицето било „признало, че употребява наркотици”. По-късно същия ден в столичния р-н „Люлин” е застрелян 44-годишния Йордан Цонков. Според изнесена в медиите информация, която фактически се потвърждава от Прокуратурата, между двата случая има определена връзка. Твърди се, че и двете лица са информатори на МВР и са свързани с провеждано разследване по случай на отвличане, жертвата на което, все още е в неизвестност. Оттам публично беше поставен и въпросът, дали смъртта на двамата е случайна и как тя се отнася към един от най-големите проблеми на МВР – връзките със структури на организираната престъпност?

Също тази седмица стана известен инцидентът с чешкия гражданин Никола Молчан, арестуван на 8 януари 2009 г. от полицаи от СДВР по подозрение в убийство. Самият арест е извършен по начин, чиято законосъобразност трудно може да бъде защитена. Непосредствено след задържането на Молчан, според информация изнесена от него и адвоката му, той е подложен на жесток побой в продължение на около пет часа. Насилието е упражнено от голям брой служители на МВР, някои от които с качулки, при извършване на издевателствата на смени. Молчан е ритан, удрян със стол, третиран с електрошок в областта на гениталиите, кръста и седалището, душен с чувал, заливан с вода. Въпреки настояванията на чешкия гражданин, защитник е допуснат до среща с него едва на следващия ден, независимо, че уведомен от приятелката на задържания за ареста, той се явява в СДВР два часа по-късно. Служителите на МВР отговарят на адвоката, че задържаният не е в сградата, докато междувременно вътре го инквизират вече втори час. Органите на реда правят също всичко възможно, за да отложат максимално във времето осъществяването на преглед от лекар. Медицинска експертиза е направена по нареждане на Съда едва четири дни по-късно. Независимо от това, резултатите от експертизата потвърждават упражняването на насилие, в това число е вероятното използване на електрошокови уреди.

* * *

Без да навлизаме в други области от работата на публичната власт, без да се поставя въпросът за това доколко е гарантирана свободата на информация в България, съществуват ли ефективни гаранции за зачитане правото на неприкосновенност на личния живот, дори само тези три примера от последните две седмици са достатъчно солиден аргумент, за да се замислим сериозно, какви са всъщност гаранциите за зачитане на основните човешки права у нас, какви тенденции характеризират развитието на правовата държава в България? Да бъде предизвикан открит обществен дебат по тези въпроси и да бъдат предприети резултатни действия от страна на органите на правосъдието по тези и други подобни случаи, е от жизнено значение за утвърждаването на България като общество на свобода и сигурност, както и за това България да има своето достойно място в Обединена Европа. В противен случай, рискуваме отново да бъдем подложени на тежки критики отвън, а вероятно при евентуалното задълбочаване на визираните проблеми и на определени санкционни мерки. Тогава може би, отново ще търсим врага с външен билет, докато относителността в прилагането на закона става все по-голяма, а пълонценната защита на правата на частните лица - все по-имагинерна.

Снимка: Аудиовизуална служба на Европейската комисия