Защо няма да гласувам за Ивайло Калфин

Ивайло Калфин безспорно има определени плюсове на фона на общото тържество на посредствеността, на което сме свидетели в настоящата предизборна кампания. Аз лично, а убеден съм и всеки, който мисли с главата си и споделя реално ценностите на левицата, няма как да подкрепи такава кандидатура. Защо?

Калфин е емблема на всичко това, което представлява левица от 2000-2001 г. насам. На конформизма и безпринципността й. На реставрацията на комунистическата номеклатура и мрежите на ДС. На превръщането й в маша на олигархията. Калфин е типичен политически стерилен кадър от кариерата, той може със същия успех да обслужва всяка система. И да не забравяме, той беше неслучайна фигура в урпавлението "3-5-8", иначе казано Кабинетът "Станишев". И някак много невинно се опитват да ни накарат да забравим периода 2005-2009 с този кандидат. Да затворим страницата на едно унищожително за лявото време, време на вакханалия на корупцията, злоупотребите с публичен ресурс, шуробаджанащината, повсеместното назначаване на партийни некадърници, време на потъпкването на социалната идея в България. И аз лично отказвам да забравя, че г-н Калфин много удобно и уютно мълчеше и съучастваше на всичко, което се случи...Впрочем, този тип хора винаги правят това.

Да се подкрепи Ивайло Калфин означава да се реабилитира падението на лявото у нас, да се влее нов ресурс в мелницата за илюзии на официалната "левица". Така че, колкото и да се сипят дитирамби за качествата на Калфин, особено от драскачи на щат, представители на традиционната и нова партийна клиентела, за всеки свободен ляв човек, който мисли със собствената си глава, Калфин няма как да носи вяра и ентусиазъм, че нещо истинско се случва в левицата и в България.

СЛУЧАЯТ „КАТУНИЦА“

Събитията, които се разиграха през последните два дни в пловдивското село Катуница, поставят няколко тревожни въпроса, в адекватната реакция спрямо които, са заключени големи залози за нашето общество.

В България е налице трайна тенденция на разпад на реда и законността, породена от мащабните злоупотреби с публични ресурси и от превръщането на корупцията в основен механизъм на публични и частни отношения. Свидетели сме на разпад на публичното, на тотално неефективна регулация, която води до задълбочаване проблемите на общество в много посоки. Липсата на ефективна публична регулация и пълноценни форми на солидарност води до изпадането на все повече граждани в положение на социална изолация, в откъсването им от обществото и създава хранителна среда за всякакви крайности и беззакония. У немалко граждани тази ситуация води до формирането на крайни нагласи и до появата на готовност да подкрепят недемократични и репресивни решения за преодоляване на проблемите, които нашето общество има.

Един от аспектите на разпада на публичното регулиране в България, е неспособността на компетентните органи на държавата да реагират адекватно на престъпността. В частност, неспособността да се поставят там, където им е мястото, по-малки и по-големи мафиоти. И примери в това отношение за съжаление има много. Съвсем не най-значимият от тях е този на Кирил Рашков от Катуница, известен като „Цар Киро“. И все пак, случайното или не разсеяното отношение на органите на реда към този герой и неговата орда, доведе до трагичната смърт на едно момче в Катуница и катализира събитията, на които сме свидетели през последните дни. Това не е първият случай, в който по-голям или по-малък мафиот посяга на законността пред разсеяния поглед на органите на реда. Колкото и да не ми се иска да го видя обаче, именно ромският контекст на случаят в Катуница, предизвика особената реакция от вчера и днес. Защото съвсем не беше такава реакцията на будните български граждани в други подобни случаи от последните години. А и няма как да подминем особената стилистика по темата „цигани...мангали…престъпления…вън…смърт…сапун…“, която грозно се разрази в медии, интернет и някои от най-големите български градове. И именно тук се крие най-голямата опасност в случая „Катуница“. Защо?

Една от големите социални язви на нашето общество, е ситуацията на крайно социално изключване на гражданите от ромски произход. Става въпрос за граждани на Република България, които всъщност не са част от българското общество и живеят в друго социално-културно измерение. Дали и в каква степен определени традиции и социално-културни наслагвания, които гражданите от ромски произход имат, са фактор за това положение разбира се следва да бъде оценено. Но когато в едно общество се допусне определена компактна група граждани да изпаднат в подобна ситуация на социално изключване, това е обществен проблем, проблем на основаната част от обществото, която е достигнала по-напред в своето развитие. Отговорност на по-силния, на социално по-напредналия е да помогне на по-слабия. Отговорност на българското общество е да преодолее изключването, защото то създава предпоставки за дестабилизация и социален взрив. Особено, когато катастрофалното социално изключване кореспондира с етнически елемент, което прави положението още по-опасно.

Проблемът със социалното изключване на гражданите от ромски произход има особена конотация, тъй като той кореспондира с една друга страница от съвременната българска реалност, която ние традиционно и лековерно заобикаляме – у нас съществуват сериозни расистки нагласи спрямо гражданите от ромски произход. Твърде много хора в България живеят с трайно вкоренената представа, че гражданите от ромски произход са някъде по-средата в еволюцията между човека и маймуната, по-близо до маймуната, отколкото до човека. И видите ли, те са изначално обречени на асоциално поведение, противообществени прояви и безделие, „защото така живеят от векове“. Както и да си обясняваме подобна гледна точка нейде в нашето съзнание, трябва в крайна сметка да е ясно едно – подобно разбиране е откровена форма на расизъм! Да считаш определен човешки индивид за по-низш от теб и изначално обречен на поведение в разрез с общите порядки поради негови биологични характеристики е расизъм! А да бъдеш расист, означава, да приемеш изначално потъпкването на човешката личност, означава да нямаш чувство за свободата на личността.

Нещо по-страшно, твърде много хора в България не просто се отдават на расистки отклонения в лична среда, твърде много хора си позволяват публично да отстояват, че проблемът със социалната изолация на българските граждани от ромски произход трябва да се реши чрез насилствени мерки. Появата на подобни твърдения в публичното пространство не може да бъде подминавана като някаква екзотика или криворазбрана форма на свобода на словото. Тя създава хранителна среда за екстремистки тенденции в обществото и поставя под въпрос основни елементи на етническия мир и демокрацията. Да се отстоява публично посегателството над свободата на личността и физическата неприкосновеност на друго човешко същество е престъпление, което трябва да се преследва с цялата строгост на закона. Още по-тревожно е подобно поведение, когато то е мотивирано на етническа основа. И е крайно време прокуратурата да забележи, че все повече хора си позволяват публично да осъществяват престъпления по чл. 162 или чл. 320 от Наказателния кодекс.

И още, на българската политическа сцена има хора, които последователно се опитват да трупат политически дивиденти като системно се упражняват в агресивна расистка реторика, подбуждаща към дискриминация, расова и етническа омраза. Подобно поведение е повече от безотговорно и изключително опасно. То е престъпление по Наказателния кодекс на Република България и е крайно притеснително, че Прокуратурата се прави, че съответните норми на наказателното законодателство не съществуват. Наслагването във времето на подобни прояви в публичното пространство катализира расистки и неонацистки нагласи сред определена част от българското общество и крие опасността от мрачни сценарии за страната, в съчетание с други тежки проблеми, които България има. Събитията от последните два дни илюстрират това повече от красноречиво.

Случаят в Катуница и последвалите събития доказват по болезнен начин още нещо – сериозните слабости, които съществуват в системата на МВР. При положение, че разполага с апарат от над 60 хил. души (България е на челно място в ЕС по брой на полицаи на глава от населението!!!) и че служителите получават прилични за публичния сектор възнаграждения, системата на вътрешна сигурност е повече от неефективна. Докато патрулни коли и охранителна полиция висят на всеки ъгъл и чакат на пусия зад всеки завой (никъде другаде, където съм бил не съм видял толкова полиция по улиците!!!), за да „контролират“ МПС, адекватно противодействие не е налице нито на дребната, нито на тежката престъпност. В конкретния случай, който разтърси страната, един отдавна познат на органите на реда герой и неговия престъпен антураж са оставени години наред да вършат най-различни беззакония, а когато след поредния тежък случай в Катуница напрежението достига своя връх, полицията цял ден седи и чака избухването на масови безредици, докато извършването им се подготвя часове наред в интернет, пред очите на всички! Футболни агитки тържествено обявяват, че след края на мача на любимия отбор, няколко часа по-късно!!!, ще отидат в Катуница!!! И вместо да вземе адекватни мерки, за да пресече безредиците и да не допусне разпалване на етническо напрежение, полицията оставя тълпата да пали и руши „за да се изпусне напрежението“!!! Въображението ми не позволява да си представя как точно подобен поход ще допринесе за утвърждаване на законността и опазването на обществения ред, съжалявам…

От жизнено значение за българското общество е да осмисли същността и реалните измерения на проблемите, които се преплитат в случаят „Катуница“ от последните дни. Извършителите на престъпления трябва да бъдат разбира се осъдени и наказани. И тези, които убиват, защото се чувстват безнаказани, дори да се опитват да се крият зад етническия си произход. И тези, които разпалват етническа омраза и пристъпват към насилие на етническа основа или просто дават простор на вандалската си природа. Особено важно е да бъдат изправени пред дължимата отговорност тези политици и публични личности, които спекулират с етническата карта и безразсъдно се опитват да палят етнически конфликти. От изключително значение е и това, нашето общество да осмисли и реагира адекватно на проблема със социалното изключване на гражданите от ромски произход. Утвърждаването ни като цивилизована и демократична държава, част от Европа и развития свят, предполага да формулираме адекватна политика на солидарност за преодоляване на социалното изключване на ромите и да пресечем решително всяка тенденция на расизъм, неонацизъм и отстояване на насилието като отговор на проблемите, които страната ни има. Крайно време е също в системата на МВР да има реална реформа, из основи, защото такава, каквато е понастоящем, тя очевидно не работи ефективно. А без адекватна система за вътрешна сигурност не може да има нито реална борба с престъпността, нито обществен ред и законност.

P.S. Нека се преклоним пред паметта на двете загинали момчета. И нека не допускаме профанията, безрасъдството и откровената неандерталщина да лишат България от едно от най-ценните неща, които има - толерантността и етническия мир, на които се радва.

2 август 1891

2 август 1891 е денят, който бележи началото на организираната политическа дейност на левицата в България. Шепа мечтатели се събират в подножието на старопланинския връх Бузлуджа, за да поставят основите на първата лява политическа партия у нас – БРСДП. В своя генезис и първите десетилетия на своето съществуване, българската левица не се отличава съществено от лявото в другите европейски страни, там където го има по това време. Тя изразява стремежа за социална справедливост, за солидарно решаване на проблемите на обществото, за гарантиране необходимите материални условия за свобода на личността, за осигуряване на нормални условия на работа за хората на наемния труд, за гарантиране на правата и интересите на работниците в отношенията с техните работодатели. В своето начало българската левица приема парламентарната демокрация и се бори за реализирането на своите идеи в избори, превръщайки се в една от основните политически сили само за период от 20 години.

По-късно, радикализирането на лявото в България също не е изолирано явление. Този процес може да се наблюдава в много други държави в Европа по същото време, в това число във Франция, в Италия, Германия, Испания. То не може да бъде разглеждано без да се отчетат и тенденциите на крайни действия на общественото статукво в България в онзи историческите момент, превратите от 1923 и 1934, политическите репресии, установяването на особен, силно отдалечен от демокрацията режим на управление, в основата на който стои фигурата на българския монарх – Борис III.

Как щеше да се развие българското общество и българската левица след Втората световна война в естествени условия, без разпределянето на страната в съветската зона на влияние и налагането на руски протекторат у нас, само можем да гадаем. Да осмисляме и разбираме лявото, да формираме отношението си към него единствено през призмата на периода на държавния социализъм от съветски тип обаче, не би било обективно. То е все едно да разбираме дясното през репресивните режими на Франко в Испания, на Пиночет в Чили, на Народния сговор и Александър Цанков в България. Разбира се, периодът на държавния социализъм от светски тип има своето голямо отражение. Както българското общество, така и българската левица са тежко поразени от него, левицата може би повече, отколкото обществото. Това обаче не следва да ни кара да зачеркваме априори лявото като ценности и идеи, като подход към решаването на проблемите на обществото, като перспектива за неговото развитие. То е неразделна част от съвременната демокрация, от прогреса на съвременното общество. То продължава да има своята актуалност и днес, когато е ясно повече от когато и да е, че сам по себе си пазарът не може да гарантира устойчиво развитие на цялото общество, от което печелят възможно най-широк кръг от хора. Когато е ясно, че без ефективно публично регулиране не може да има нито истинска свободна конкуренция, нито пълноценно и умерено използване на ресурсите, нито опазване на околната среда, нито достойни условия за живот на широкия кръг граждани.

На 2 август 2011 обаче, 120 години след началото на организираното присъствие на лявото в България, трябва да си дадем сметка, че българската левица е в изключително тежка криза, в която е поставено под въпрос нейното съществуване като ценности и идея в обществото, като политическа структура и влияние в политическия живот. И причината за тази критична ситуация е в самата левица, в неспособността й истински да се промени, да се освободи от демоните на тоталитарния режим, да се върне към същинския смисъл на лявото като идея и ценности. Кризата на лявото произтича от невъзможността то да отиде отвъд трибуквието на БСП. Защото това трибуквие не съответства на една същинска европейска левица. Защото една същинска европейска левица не може да сведе съществуването си до това да служи за добруването на аристокрацията на комунистическия режим, на обслужващия я репресивен апарат и на шмекерите, които са готови на всичко, за да забършат част от пая. Една истинска европейска левица не може да има разкрачено отношение към времето на несвобода, каквото е периодът на тоталитарния комунизъм. Да казва „ние сме променени“, а да е подвластна на същите схеми, на същите хора, на същите пороци, които познаваме от годините на комунизма. Да спекулира с ограничеността и носталгията, трупайки дивиденти от въздишки по Татовото време. Защото една истинска европейска левица не може да превърне корупцията, злоупотребите с публична власт и клиентелизма в същност на своето присъствие във властта. Да въведе плосък данък, да не си мръдне пръста за проблемите на здравеопазването, образованието, семейството, жилищата, монополите, налагането на заробващи за потребителите условия от банки, застрахователи, телекоми и доставчици на всякакви мрежови услуги. Защото управлението на една истинска европейска левица не може да се сведе до това да облагодетелстваш собствената си олигархия и разните тарикати, които са намерили как да се включат в корупционните схеми по трасето загробвайки обществото. Това е класическа фигура на една мафиотизирана и олигархична политическа реалност, на една лишена от обществен смисъл и съдържание партия, в каквато окончателно се е превърнала БСП. И 2 август 2011 е добър повод да си дадем сметка, че никой, който истински споделя ценностите и идеите на лявото не може да бъде съучастник в измамата, че такава,каквато е днес, БСП е носител на лявото. Защото левите ценности и идеи са последното нещо, което това трибуквие днес носи!

На фона на всичко това, за всеки, който споделя в себе си идеите на лявото, в обществен план стои въпросът: има ли шанс за реална европейска левица в България? Която да развива идеите на лявото в българското общество. Която принципно и последователно да отстоява тези идеи в българския политически живот. Отговорът на този въпрос е функция на това, дали у нас има достатъчно свободни, мислещи и способни да отстояват принципите си хора, които вярват в лявото, които са готови да сложат точка на БСП и да работят за едно ново начало на българската левица.