ДЕМОКРАЦИЯТА - ФОРМИ НА УПОТРЕБА

На връх 20-та година от началото на демократичните промени, носителите на посткомунистическото статукво в България – в лицето на БСП и ДПС, решиха да докажат, че представата, че едно от големите достижения на изминалите две десетилетия, е изграждането на европейски тип демократична обществено-политическа система у нас, всъщност е доста илюзорна.

Политическите маневри и еквилибристики по изборното законодателство, които наследниците на късния комунизъм, разпределени в няколко партии, подпомагани от гастролиращи кога като свободни електрони, кога като земеделци, кога като националисти, когато като консерватори, предприеха през последните седмици, за да си гарантират контрола над публичната власт, въпреки нежеланието на преобладаващата част от българското общество да ги вижда повече начело на държавата, засягат основни елементи на демократичната държава.

Това, че изборното законодателство се променя непосредствено преди избори не е новост в България. Така се е случвало от самото начало на промените винаги досега. Подобен подход е укорим, той сам по себе си е свидетелство за липса на демократична зрялост и устойчиви принципи в политическите отношения. Ако беше само времевият момент обаче, да отминен и тези промени като особеност на нашите географски ширини. Притеснителното в случая е, че настоящата ситуация се характеризира с някои съществени разлики спрямо всички аналогични хипотези на изменения в 12 без 5, които политическата и правната история на българската демокрация познават.

С настоящите промени в последния момент, които дори все още не са окончателни и не се вписват по какъвто и да е начин в елементарната необходимост от правна сигурност, статуквото на БСП-ДПС се опитва от една страна да проиграе, да похаби идеята за реформа на избирателната система. От друга обаче, по най-перверзен и циничен начин, наследниците на късния комунизъм всъщност използват идеята и нуждата от промени, за да вкарат нови елементи в изборното законодателство, които да ограничат възможностите за действие на опозицията, да изкривят политическото представителство и в крайна сметка да гарантират служебна победа на тези, които контролират законодателната и изпълнителната власт понастоящем.

В прокрадващите се от страна на БСП-ДПС разрешения, с озадачаващата помощ на консерватора-бивш земеделец Яне Янев, има два момента, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като грубо посегателство срещу демократичните принципи:

• Вдигането на изборната бариера на 8 и повече % е решение, което колкото и разните апологети на тази анадолска мярка да си смучат аргументи от пръстите, не се вписва в европейските демократични стандарти. Подобна бариера не съществува в нито една нормална развита европейска демокрация. Близка до тази обща бариера има само в Турция -10 % и тя е обект на системни критики от всички наблюдатели, ангажирани с процеса на укрепване на демокрацията в страната, особено в контекста на кандидатурата на Турция за присъединяване към ЕС;
• Още по-скандално решение е предлаганият избор на 31 народни представители в едномандатни избирателни райони, с крайно различен брой избиратели. Подобна формула е грубо нарушение на един от основните принципи на демократичните избори, който изисква зад един мандат да стоят относително равен брой граждани. Къде е зачитането на този принцип, ако София, Пловдив, Варна, Бургас, където живее почти половината население на България, излъчат 6 народни представители , а останалите райони, където живее останалата ½ от населението на страната излъчи 25 народни представители? И не е ли всъщност този ход, изключително перфиден опит от една страна да се „похарчи” идеята за мажоритарен избор, да се създава манипулативна представа за промени в обществото, а от друга страна, да се изкриви представителството на точно тези райони, които традиционно силно гласуват не за БСП и ДПС, а за десницата? И където впрочем на последните местни избори БСП варираше между 3-та и 6-та политическа сила (по гласове на кандидатска листа за съветници, което е същинският партиен вот на местни избори)?

Като се вземат предвид порочните зависимости във финансирането на предизборните кампании, медийното отразяване и рекламата, на които по никакъв начин не се дава адекватен отговор на законодателно ниво, стои въпросът дали 20 години след началото на демократичните промени, България всъщност не е изправена пред целенасочен опит за ограничаване на демократичното начало в нашето общество? Дали начело на страната ни не стоят хора, за които демокрацията е просто поредната удобна форма, зад която да приютят кастово-аристократичния, придобил вече ясно олигархични измерения модел на контрол над обществото, които прилагат?

Доколко този опит ще успее, доколко България ще остане подконтролна на практикуващите демокрацията като фасада наследници на късния комунизъм, предстои да видим. От всички, за които демократичният модел, правовата държава, свободата на личността и обществото, не са просто някакво кухо словосъчетание, а истинска стойност, ценност и разбиране за живота, зависи да реагираме. Чрез позиция сега, чрез участие в обществения дебат и в различни форми на гражданска активност и най-вече чрез гласа си на предстоящите избори. Защото алтернатива и изход винаги има. Дори да не е идеалният вариант. Защото, най-малкото, трябва да търсим как да разклатим статуквото, да ограничим възможностите на сценаристите и режисьорите на посткомунистическото reality show да моделират привидна реалност по техен тертип и потребности. Защото най-ценната помощ, която можем да им окажем, това е да бездействаме, да се примиряваме.

Защото единственият начин рано или късно да превърнем България в същинска демокрация, в пълноценна част от Европа, да имаме публична власт, която служи на гражданите, а не която паразитира на техен гръб, това е да преодолеем робската си примиреност и измамно самоизолиране, да стигнем до елементарната истина, че свободата е преди всичко състояние на духа, избор на всяка личност. Да разберем, че без активна гражданска позиция, без участие в обществените отношения, колкото и фалш, използвачество и измама да сме срещнали в тях, не може да има същинска европейска демокрация. И в крайна сметка да осъзнаем, че да бъдем европейски граждани, а не географско население, зависи единствено и само от нас.