ALTER VISTA

Гласувайте, защото изборът е свобода!

2011-10-30T14:23:00.003+02:00

Гласувайте, независимо за кого. Гласувайте дори с недействителна бюлетина, това също е позиция. Гласувайте, защото колкото и да е несъвършена, на моменти уродлива, демокрацията е СВОБОДА! И фактът, че колкото и перверзии да има, днес това кой да ни управлява се решава с нашия глас, означава, че все пак имаме свобода! Дори с отвратителните схеми за купуване на гласове, дори с опитите за манипулиране на избора, днес има избор и се решава с нашия глас! Затова нека гласуваме и с гласа си да пазим тази свобода, колкото и крехка да е тя. Да пазим възможността да продължим напред, а не да се връщаме отново и отново в схемите на лукавите кукловоди на миналото.

Единственият шанс някой ден да имаме нормални политически отношения, истински смислен, въодушевяващ избор, е да участваме, да имаме позиция, да бъдем активни. И с обществената си позиция да създаваме жива гражданска среда. Ако въпреки всички разочарвания и байганьовщини, запазим вяра в демокрацията и държим на свободата си, ако действаме като свободни граждани, ако гласуваме масово, рано или късно, ще имаме смислен и вдъхновяващ избор! В общество на активни и свободни граждани истински алтернативи рано или късно ще се родят. И ако днес един или друг от нас трябва да гласува без да има истинска алтернатива, нека през оставащите години до следващия избор не мрънка само в нета, пред телевизора или между приятели, нека не се оставя да го водят като овца, а да потърси как със своето участие, отделяйки от себе си, жертвайки някаква доза личен рахат, ден след ден, със своята позизиця и действия да участва в създаването на такава алтернатива, за която ще гласува с убеденост в един следващ избор.

Защо няма да гласувам за Ивайло Калфин

2011-10-13T13:33:00.003+03:00

Ивайло Калфин безспорно има определени плюсове на фона на общото тържество на посредствеността, на което сме свидетели в настоящата предизборна кампания. Аз лично, а убеден съм и всеки, който мисли с главата си и споделя реално ценностите на левицата, няма как да подкрепи такава кандидатура. Защо?

Калфин е емблема на всичко това, което представлява левица от 2000-2001 г. насам. На конформизма и безпринципността й. На реставрацията на комунистическата номеклатура и мрежите на ДС. На превръщането й в маша на олигархията. Калфин е типичен политически стерилен кадър от кариерата, той може със същия успех да обслужва всяка система. И да не забравяме, той беше неслучайна фигура в урпавлението "3-5-8", иначе казано Кабинетът "Станишев". И някак много невинно се опитват да ни накарат да забравим периода 2005-2009 с този кандидат. Да затворим страницата на едно унищожително за лявото време, време на вакханалия на корупцията, злоупотребите с публичен ресурс, шуробаджанащината, повсеместното назначаване на партийни некадърници, време на потъпкването на социалната идея в България. И аз лично отказвам да забравя, че г-н Калфин много удобно и уютно мълчеше и съучастваше на всичко, което се случи...Впрочем, този тип хора винаги правят това.

Да се подкрепи Ивайло Калфин означава да се реабилитира падението на лявото у нас, да се влее нов ресурс в мелницата за илюзии на официалната "левица". Така че, колкото и да се сипят дитирамби за качествата на Калфин, особено от драскачи на щат, представители на традиционната и нова партийна клиентела, за всеки свободен ляв човек, който мисли със собствената си глава, Калфин няма как да носи вяра и ентусиазъм, че нещо истинско се случва в левицата и в България.

СЛУЧАЯТ „КАТУНИЦА“

2011-09-25T21:43:00.005+03:00

Събитията, които се разиграха през последните два дни в пловдивското село Катуница, поставят няколко тревожни въпроса, в адекватната реакция спрямо които, са заключени големи залози за нашето общество.

В България е налице трайна тенденция на разпад на реда и законността, породена от мащабните злоупотреби с публични ресурси и от превръщането на корупцията в основен механизъм на публични и частни отношения. Свидетели сме на разпад на публичното, на тотално неефективна регулация, която води до задълбочаване проблемите на общество в много посоки. Липсата на ефективна публична регулация и пълноценни форми на солидарност води до изпадането на все повече граждани в положение на социална изолация, в откъсването им от обществото и създава хранителна среда за всякакви крайности и беззакония. У немалко граждани тази ситуация води до формирането на крайни нагласи и до появата на готовност да подкрепят недемократични и репресивни решения за преодоляване на проблемите, които нашето общество има.

Един от аспектите на разпада на публичното регулиране в България, е неспособността на компетентните органи на държавата да реагират адекватно на престъпността. В частност, неспособността да се поставят там, където им е мястото, по-малки и по-големи мафиоти. И примери в това отношение за съжаление има много. Съвсем не най-значимият от тях е този на Кирил Рашков от Катуница, известен като „Цар Киро“. И все пак, случайното или не разсеяното отношение на органите на реда към този герой и неговата орда, доведе до трагичната смърт на едно момче в Катуница и катализира събитията, на които сме свидетели през последните дни. Това не е първият случай, в който по-голям или по-малък мафиот посяга на законността пред разсеяния поглед на органите на реда. Колкото и да не ми се иска да го видя обаче, именно ромският контекст на случаят в Катуница, предизвика особената реакция от вчера и днес. Защото съвсем не беше такава реакцията на будните български граждани в други подобни случаи от последните години. А и няма как да подминем особената стилистика по темата „цигани...мангали…престъпления…вън…смърт…сапун…“, която грозно се разрази в медии, интернет и някои от най-големите български градове. И именно тук се крие най-голямата опасност в случая „Катуница“. Защо?

Една от големите социални язви на нашето общество, е ситуацията на крайно социално изключване на гражданите от ромски произход. Става въпрос за граждани на Република България, които всъщност не са част от българското общество и живеят в друго социално-културно измерение. Дали и в каква степен определени традиции и социално-културни наслагвания, които гражданите от ромски произход имат, са фактор за това положение разбира се следва да бъде оценено. Но когато в едно общество се допусне определена компактна група граждани да изпаднат в подобна ситуация на социално изключване, това е обществен проблем, проблем на основаната част от обществото, която е достигнала по-напред в своето развитие. Отговорност на по-силния, на социално по-напредналия е да помогне на по-слабия. Отговорност на българското общество е да преодолее изключването, защото то създава предпоставки за дестабилизация и социален взрив. Особено, когато катастрофалното социално изключване кореспондира с етнически елемент, което прави положението още по-опасно.

Проблемът със социалното изключване на гражданите от ромски произход има особена конотация, тъй като той кореспондира с една друга страница от съвременната българска реалност, която ние традиционно и лековерно заобикаляме – у нас съществуват сериозни расистки нагласи спрямо гражданите от ромски произход. Твърде много хора в България живеят с трайно вкоренената представа, че гражданите от ромски произход са някъде по-средата в еволюцията между човека и маймуната, по-близо до маймуната, отколкото до човека. И видите ли, те са изначално обречени на асоциално поведение, противообществени прояви и безделие, „защото така живеят от векове“. Както и да си обясняваме подобна гледна точка нейде в нашето съзнание, трябва в крайна сметка да е ясно едно – подобно разбиране е откровена форма на расизъм! Да считаш определен човешки индивид за по-низш от теб и изначално обречен на поведение в разрез с общите порядки поради негови биологични характеристики е расизъм! А да бъдеш расист, означава, да приемеш изначално потъпкването на човешката личност, означава да нямаш чувство за свободата на личността.

Нещо по-страшно, твърде много хора в България не просто се отдават на расистки отклонения в лична среда, твърде много хора си позволяват публично да отстояват, че проблемът със социалната изолация на българските граждани от ромски произход трябва да се реши чрез насилствени мерки. Появата на подобни твърдения в публичното пространство не може да бъде подминавана като някаква екзотика или криворазбрана форма на свобода на словото. Тя създава хранителна среда за екстремистки тенденции в обществото и поставя под въпрос основни елементи на етническия мир и демокрацията. Да се отстоява публично посегателството над свободата на личността и физическата неприкосновеност на друго човешко същество е престъпление, което трябва да се преследва с цялата строгост на закона. Още по-тревожно е подобно поведение, когато то е мотивирано на етническа основа. И е крайно време прокуратурата да забележи, че все повече хора си позволяват публично да осъществяват престъпления по чл. 162 или чл. 320 от Наказателния кодекс.

И още, на българската политическа сцена има хора, които последователно се опитват да трупат политически дивиденти като системно се упражняват в агресивна расистка реторика, подбуждаща към дискриминация, расова и етническа омраза. Подобно поведение е повече от безотговорно и изключително опасно. То е престъпление по Наказателния кодекс на Република България и е крайно притеснително, че Прокуратурата се прави, че съответните норми на наказателното законодателство не съществуват. Наслагването във времето на подобни прояви в публичното пространство катализира расистки и неонацистки нагласи сред определена част от българското общество и крие опасността от мрачни сценарии за страната, в съчетание с други тежки проблеми, които България има. Събитията от последните два дни илюстрират това повече от красноречиво.

Случаят в Катуница и последвалите събития доказват по болезнен начин още нещо – сериозните слабости, които съществуват в системата на МВР. При положение, че разполага с апарат от над 60 хил. души (България е на челно място в ЕС по брой на полицаи на глава от населението!!!) и че служителите получават прилични за публичния сектор възнаграждения, системата на вътрешна сигурност е повече от неефективна. Докато патрулни коли и охранителна полиция висят на всеки ъгъл и чакат на пусия зад всеки завой (никъде другаде, където съм бил не съм видял толкова полиция по улиците!!!), за да „контролират“ МПС, адекватно противодействие не е налице нито на дребната, нито на тежката престъпност. В конкретния случай, който разтърси страната, един отдавна познат на органите на реда герой и неговия престъпен антураж са оставени години наред да вършат най-различни беззакония, а когато след поредния тежък случай в Катуница напрежението достига своя връх, полицията цял ден седи и чака избухването на масови безредици, докато извършването им се подготвя часове наред в интернет, пред очите на всички! Футболни агитки тържествено обявяват, че след края на мача на любимия отбор, няколко часа по-късно!!!, ще отидат в Катуница!!! И вместо да вземе адекватни мерки, за да пресече безредиците и да не допусне разпалване на етническо напрежение, полицията оставя тълпата да пали и руши „за да се изпусне напрежението“!!! Въображението ми не позволява да си представя как точно подобен поход ще допринесе за утвърждаване на законността и опазването на обществения ред, съжалявам…

От жизнено значение за българското общество е да осмисли същността и реалните измерения на проблемите, които се преплитат в случаят „Катуница“ от последните дни. Извършителите на престъпления трябва да бъдат разбира се осъдени и наказани. И тези, които убиват, защото се чувстват безнаказани, дори да се опитват да се крият зад етническия си произход. И тези, които разпалват етническа омраза и пристъпват към насилие на етническа основа или просто дават простор на вандалската си природа. Особено важно е да бъдат изправени пред дължимата отговорност тези политици и публични личности, които спекулират с етническата карта и безразсъдно се опитват да палят етнически конфликти. От изключително значение е и това, нашето общество да осмисли и реагира адекватно на проблема със социалното изключване на гражданите от ромски произход. Утвърждаването ни като цивилизована и демократична държава, част от Европа и развития свят, предполага да формулираме адекватна политика на солидарност за преодоляване на социалното изключване на ромите и да пресечем решително всяка тенденция на расизъм, неонацизъм и отстояване на насилието като отговор на проблемите, които страната ни има. Крайно време е също в системата на МВР да има реална реформа, из основи, защото такава, каквато е понастоящем, тя очевидно не работи ефективно. А без адекватна система за вътрешна сигурност не може да има нито реална борба с престъпността, нито обществен ред и законност.

P.S. Нека се преклоним пред паметта на двете загинали момчета. И нека не допускаме профанията, безрасъдството и откровената неандерталщина да лишат България от едно от най-ценните неща, които има - толерантността и етническия мир, на които се радва.

2 август 1891

2011-08-02T23:32:00.004+03:00

2 август 1891 е денят, който бележи началото на организираната политическа дейност на левицата в България. Шепа мечтатели се събират в подножието на старопланинския връх Бузлуджа, за да поставят основите на първата лява политическа партия у нас – БРСДП. В своя генезис и първите десетилетия на своето съществуване, българската левица не се отличава съществено от лявото в другите европейски страни, там където го има по това време. Тя изразява стремежа за социална справедливост, за солидарно решаване на проблемите на обществото, за гарантиране необходимите материални условия за свобода на личността, за осигуряване на нормални условия на работа за хората на наемния труд, за гарантиране на правата и интересите на работниците в отношенията с техните работодатели. В своето начало българската левица приема парламентарната демокрация и се бори за реализирането на своите идеи в избори, превръщайки се в една от основните политически сили само за период от 20 години.

По-късно, радикализирането на лявото в България също не е изолирано явление. Този процес може да се наблюдава в много други държави в Европа по същото време, в това число във Франция, в Италия, Германия, Испания. То не може да бъде разглеждано без да се отчетат и тенденциите на крайни действия на общественото статукво в България в онзи историческите момент, превратите от 1923 и 1934, политическите репресии, установяването на особен, силно отдалечен от демокрацията режим на управление, в основата на който стои фигурата на българския монарх – Борис III.

Как щеше да се развие българското общество и българската левица след Втората световна война в естествени условия, без разпределянето на страната в съветската зона на влияние и налагането на руски протекторат у нас, само можем да гадаем. Да осмисляме и разбираме лявото, да формираме отношението си към него единствено през призмата на периода на държавния социализъм от съветски тип обаче, не би било обективно. То е все едно да разбираме дясното през репресивните режими на Франко в Испания, на Пиночет в Чили, на Народния сговор и Александър Цанков в България. Разбира се, периодът на държавния социализъм от светски тип има своето голямо отражение. Както българското общество, така и българската левица са тежко поразени от него, левицата може би повече, отколкото обществото. Това обаче не следва да ни кара да зачеркваме априори лявото като ценности и идеи, като подход към решаването на проблемите на обществото, като перспектива за неговото развитие. То е неразделна част от съвременната демокрация, от прогреса на съвременното общество. То продължава да има своята актуалност и днес, когато е ясно повече от когато и да е, че сам по себе си пазарът не може да гарантира устойчиво развитие на цялото общество, от което печелят възможно най-широк кръг от хора. Когато е ясно, че без ефективно публично регулиране не може да има нито истинска свободна конкуренция, нито пълноценно и умерено използване на ресурсите, нито опазване на околната среда, нито достойни условия за живот на широкия кръг граждани.

На 2 август 2011 обаче, 120 години след началото на организираното присъствие на лявото в България, трябва да си дадем сметка, че българската левица е в изключително тежка криза, в която е поставено под въпрос нейното съществуване като ценности и идея в обществото, като политическа структура и влияние в политическия живот. И причината за тази критична ситуация е в самата левица, в неспособността й истински да се промени, да се освободи от демоните на тоталитарния режим, да се върне към същинския смисъл на лявото като идея и ценности. Кризата на лявото произтича от невъзможността то да отиде отвъд трибуквието на БСП. Защото това трибуквие не съответства на една същинска европейска левица. Защото една същинска европейска левица не може да сведе съществуването си до това да служи за добруването на аристокрацията на комунистическия режим, на обслужващия я репресивен апарат и на шмекерите, които са готови на всичко, за да забършат част от пая. Една истинска европейска левица не може да има разкрачено отношение към времето на несвобода, каквото е периодът на тоталитарния комунизъм. Да казва „ние сме променени“, а да е подвластна на същите схеми, на същите хора, на същите пороци, които познаваме от годините на комунизма. Да спекулира с ограничеността и носталгията, трупайки дивиденти от въздишки по Татовото време. Защото една истинска европейска левица не може да превърне корупцията, злоупотребите с публична власт и клиентелизма в същност на своето присъствие във властта. Да въведе плосък данък, да не си мръдне пръста за проблемите на здравеопазването, образованието, семейството, жилищата, монополите, налагането на заробващи за потребителите условия от банки, застрахователи, телекоми и доставчици на всякакви мрежови услуги. Защото управлението на една истинска европейска левица не може да се сведе до това да облагодетелстваш собствената си олигархия и разните тарикати, които са намерили как да се включат в корупционните схеми по трасето загробвайки обществото. Това е класическа фигура на една мафиотизирана и олигархична политическа реалност, на една лишена от обществен смисъл и съдържание партия, в каквато окончателно се е превърнала БСП. И 2 август 2011 е добър повод да си дадем сметка, че никой, който истински споделя ценностите и идеите на лявото не може да бъде съучастник в измамата, че такава,каквато е днес, БСП е носител на лявото. Защото левите ценности и идеи са последното нещо, което това трибуквие днес носи!

На фона на всичко това, за всеки, който споделя в себе си идеите на лявото, в обществен план стои въпросът: има ли шанс за реална европейска левица в България? Която да развива идеите на лявото в българското общество. Която принципно и последователно да отстоява тези идеи в българския политически живот. Отговорът на този въпрос е функция на това, дали у нас има достатъчно свободни, мислещи и способни да отстояват принципите си хора, които вярват в лявото, които са готови да сложат точка на БСП и да работят за едно ново начало на българската левица.

24 МАЙ - БЪЛГАРСКИЯТ ПРАЗНИК

2011-05-24T12:07:00.005+03:00

Винаги съм смятал, че в България празнуваме прекалено много празници по повод и без повод. А празниците са истински, когато не се случват всеки ден, всяка седмица, всеки месец…Когато са особено важна част от пътя на един човек, на едно семейство, на един народ. И все пак, ако сред тези дни, на които традиционно почиваме, защото са празнични, има един, който си заслужава наистина да празнуваме, за мен това е 24 май – денят на българската духовност, на българската просвета и култура.

Заради все още незабравената масовка от социалистическите години днес може би сме малко склонни да приемаме скептично този празник. Но ако трябва да изберем един ден и да наречем този ден българският празник, това трябва да бъде именно 24 май. Защо?

Ние българите обичаме да се бием в гърдите колко дълъг е нашият исторически път, как сме една от най-старите държави в Европа. Дали обаче си даваме сметка, че просъществуването на България от онези далечни VII-IX век до наши дни не би било възможно без изключителната държавническа далновидност на Борис I, без прозрението, че това, което може да осигури спояването на българската народност и пътят й през вековете не е оръжието, силата, властта, надделяването над съседите, а общата духовност, общият език, общата култура.

Затова едва ли има празник, по-значимо и непреходно свързан с България от деня на българската просвета и култура. На българската просвета и култура! Защото макар славянската писменост, която стои в основата на този празник, да е създадена от двама византийски сановници, по поръчка на византийския император, с идеята да бъде инструмент на византийската политика, макар първо да е направен опит тя да бъде наложена в Панония (нейде между днешна Словакия и днешна Унгария), решаващо за просъществуването й се явява именно приемането на делото на Кирил и Методий в България, по волята на Борис I, превръщането на това дело във форма на българска държавна политика. Поставянето на кирилската писменост в основата на консолидирането на българската народност, в основа на формирането на българската просвета и култура.

24 май е добър повод за равносметка, че именно това изключително прозорливо държавническо решение осигурява пътят ни напред. Че именно благодарение приемането на славянската писменост за писменост на българския народ, ние имаме нашето собствено място в Европа. Че това е нашият голям принос в европейското и световно културно наследство. И благодарение на своята духовна самобитност България минава през многото изпитания по дългия си исторически път. Пламъкът на българската духовност, а не оръжието, ни провежда и през мрачните години на турското робство. Повече от каквото и да е друго, това общо културно наследство ни прави българи.

Затова, имаме всички основания, без скрупули за каквито и да е руски, македонски и други претенции, гордо да смятаме, 24 май за най-светлия български празник. Защото славянската писменост съществува благодарение на България. Защото България съществува благодарение на славянската писменост. Защото през 1851 в Пловдив България започва да празнува първа денят на Св. Кирил като празник на своята духовност. Защото в нашия исторически път има тази особеност, формирането на една народност и мястото й във времето да стъпят преди всичко на духовността, на просветата и културата. Защото нямаме нищо по-ценно от тази самобитност, от тази наша българска душа, в основата на която е именно приемането на кирилската писменост за писменост на българите и българската държава. Затова, нека посрещнем 24 май като българският празник. Нека помним Борис I, този може би най-голям държавник, който България някога е имала. И нека да си дадем ясна сметка, че ако в наши дни допуснем неглижирането на просветата и културата да продължи, ако позволим у нас духовността да продължи да запада, българския народ не го чака нищо добро.

За Френската с любов

2011-05-23T20:17:00.003+03:00

За мен е особено удоволствие да бъда на днешната 20 годишнина на Френската езикова гимназия. Не само защото това е ценен повод да срещна приятели, които не съм виждал отдавна, да видя хора, с които ме свързват спомени от щастливи години, а защото годишнината на училище като нашата Френска гимназия е събитие от особено значение. Някои ще кажат, че 20 години не са толкова много. И формално може би е така. Но въпросът е не толкова колко години са минали от съществуването на едно училище, а какво то е изградило през тези години. А за своите 20 години нашата гимназия постигна немалко. При това във време смутно. Когато образованието и знанието съвсем не бяха, а и все още не са приоритет на публичното действие в нашата страна.

Докато търкаме училищните чинове, докато дните и седмиците се нижат между уроци, нови думи, изпитване, контролни, в очакване на ваканциите, на завършването и абитюрентската, ние едва ли си даваме сметка, колко ценна част от живота на всеки от нас са годините в гимназията. Не само заради безгрижните мигове на детството, екскурзиите, купоните, заради приятелствата, неподвластни на времето, които се създават именно в тези години. А и защото именно този период от живота определя в много голяма степен, и с това, което сме научили, и с това, което сме пропуснали, какъв ще е нашият път в годините след гимназията. Не просто като знания, компетентност, работа, кариера. Но също като това, което всеки от нас е като характер, личност, човещина, част от обществото.

А ние, които сме минали през Френската гимназия в този основополагащ етап от нашия път, сме имали шанса да направим това в училище, което не е като всяко друго. Не толкова, защото Френската гимназия има авторитета на престижно учебно заведение, не защото сме били изправени пред сериозното изпитание на кандидатските изпити преди да прекрачим прага на гимназията, има и други такива училища. Нашата гимназия не е като всяка друга, защото тя дава нещо много ценно, което друго училище в Пловдив не може да даде – ключът към Франция и френската култура. Ключът към ценности, мислене, стойности на обществени отношения, които са ядрото на съвременната цивилизация, на развития свят, на това, което е Обединена Европа. Защото благодарение на френския език, благодарение на чувството за Франция, на погледа към света през призмата на „френското изключение“, ние имаме шанса да не бъдем част от всепроникващия модел на примитивен меркантилизъм и доволна посредственост, окъпана в полуфабрикатна музика, телевизия, филми и шоу програми. Затова ние, които сме минали през Френската гимназия през тези 20 години и вие, приятели, които сте днес в нея, има защо да отбележим по подобаващ начин този юбилей. Това не е ден като всеки друг, защото Френската не е гимназия като всяка друга, защото нашето училище стана това средище на франкофонията в Пловдив и България за сравнително кратък период от време.

На този празничен ден, особено внимание дължим на нашите учители! Защото успехът на Френската гимназия е тяхно дело. Защото учителите са тези, които освен знанията по френски и всички други материи, които дават, и без които гимназията не би могла да е на висота, учителите са тези, които създават особената среда на човечността и духа, която за мен, а сигурен съм и за много други е била Френската гимназия. Затова позволете ми привилегията, бидейки пред микрофона, да им благодаря за всичко, което са направили и правят, и да ги поздравя с 20 годишнина на гимназията! Уважаеми учители, този празник е пред всичко ваш празник! Нашата признателност е най-малкото, което можем да дадем затова, че въпреки всички трудности на времето, в което живеем, сте избрали и вървите по трънливия път на призванието да бъдеш учител!

И преди да завърша, бих желал да се обърна към официалните гости на нашата годишнина. Надявам се искрено, че за вас това не е просто поредното медийно събитие. На днешния ден лично аз, а мисля и много други хора в тази зала искат да знаете едно: нашият град и нашата страна имат нуждата от училища като Френската гимназия. Имат нужда от достойна учителска професия, от мотивирани учители, от добри материални условия в училищата. Имат нужда на образованието не само на думи и по официални поводи, да се отдава поне толкова значение, колкото на строежа на поредния лот от магистрала, на поредния мол или инвестиционен проект. Без такива училища България е обречена да бъде призрак от отминало време, тъжен пример как една държава, проправила си път в историята благодарение на просветата, културата и духовността, може да пропадне точно благодарение на загърбването на този жив огън, до място на картата, където някакви хора живеят едновременно без общи ценности, без солидарност, неспособни да вървят заедно напред. Ваш дълг е да не допускате това! И едно от големите постижения на Френската гимназия е, че въпреки всички превратности на времето, всички антиусловия на работа, от нашата гимназия излизаха и продължават да излизат подготвени личности, способни да вървят напред не само за себе си, но и за другите.

Това, което искам да пожелая накрая, защото няма юбилей без пожелания разбира се, e Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент-Екзюпери“ да остане това средище на знанието, на франкофонията, на будните личности, което беше през изминалите години! Но също така, искам да пожелая, тези будни личности, които завършват гимназията, да има защо да останат да живеят в Пловдив, в България! И един ден децата им, нашите деца да получат от Френската гимназия това, което получихме ние!

Честит празник на всички!

Пловдив, 20 май 2011 г.

P.S.Това е словото, което имах честа и удоволствието да произнеса по повод 20-та годишнина на ФЕГ "Антоан дьо Сент-Екзюпери" на официалното честване, организирано в Театъра в Пловдив.

СБЛЪСЪЦИТЕ ПРЕД СОФИЙСКАТА ДЖАМИЯ И ДЕМОНИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД

2011-05-22T15:37:00.008+03:00

Сблъсъците между привърженици на „Атака“ и мюсюлмани, събрали се за петъчна молитва в Софийската джамия, макар гарнирани с порядъчна доза истерия от един добре познат болен персонаж, не следва да бъдат разглеждани като поредната гротеска на нашата политическа реалност, като поредната клоунада, която цели да запълни липсата на истинска политика в нашия обществен живот. Те са опасен прецеден, червен сигнал за заплахата от много по-тежки и драматични проблеми, пред които България може да бъде изправена. Те са симптом за все по-тежката фаза на социална деградация и разпад, в които нашето общество потъва.

Независимо от това, какви точно са елементите на задкулисен сценарий, продуцентски принос и режисура, сблъсъкът пред Софийската джамия в петък е много тъжен и опасен прецедент! Никога в съвременната история на България, ако изключим един подобен девиантен сюжет на други „патриоти“, кандидати за кървава слава в Бургас преди няколко седмици, в българското общество не е имало организирана агресия на верска основа. При това институционализирана в политическа проява на парламентарна партия, резултат на определено целенасочено и организирано политическо поведение. В една държава, която претендира да е основана на правата на човека, да е правова държава и която е част от Обединена Европа, подобно събитие е крещящо грозно и неоправдано. В една държава, в която мирно живеят граждани, носители на различна религиозна традиция, православни, католици и протестанти християни, мюсюлмани, евреи, събитие, като насилието от пред Софийската джамия е повече от притеснително. Още повече, когато тази държава се намира на прага между Европа и Азия. Когато нейн съсед е една от най-големите и влиятелни държави, в която живеят основно мюсюлмани, когато на един хвърлей разстояние от нея е целият арабски свят.

Затова въпросът за отговорността на „Атака“ и нейния лидер, за това, което се случи в петък, трябва да бъде поставен с абсолютна решителност и категоричност. Дали един или друг съзнава свойството и значението на действията си и може да ръководи съзнателно собственото си поведение и това на неговите привърженици или трябва да се намесят компетентните здравни органи, оттам нататък следва да бъде решено. И когато говорим за сблъсъкът, който предизвикаха на 20 май Сидеров и Cие, трябва да ясно, че дори да е имало провокатори, хора с тръби и т.н. елементи на конспирацията, това по никакъв начин не променя фактите, че една парламентарна партия организира целенасочено в деня, в които в се провежда основната религиозна практика на едно от официалните вероизповедания в България, пред вратите на молитвения дом на това вероизповедание, митинг, за да всява негативизъм, да сее обиди, да разпалва омраза и противопоставяне. Подобни действия влизат в разрез с конституцията и законите на Република България. Нарушават Европейската конвенция за правата на човека. И грубо погазват основни принципи, на които почива ЕС. Те в частност влизат в обхвата на няколко текста от наказателния кодекс и простичко казано представляват форма на престъпление. Въпрос на ред и законност е прокуратурата и органите на реда да защитят основните елементи на правния ред, установен в България. Да видим как ще го направят.

На фона на събитията от петък, не може да бъде отминат въпросът, кой и защо даде разрешение „Атака“ да провежда митинг пред основния религиозен храм на едно законно признато вериозиповедание в София. В най-добрият случай, сме изправени пред поредното доказателство за тежката липса на компетентност и способност за отговорно управление на представителите на партията на Бойко Борисов.

В социален план, събитията от петък, както и редица други инциденти от последните месеци, говорят за появата у нас на изключително опасна тенденция на крайно поведение на безчовечност, примитивизъм, агресия, антидемократичност, която твърде много прилича на ранен неонацизъм. Нападенията над „Свидетелите на Йехова“ в Бургас, пребитото до смърт в София момче, защото приличало на гей, нападенията над граждани от ромски произход и вече традицонните атни-цигански акции на ВМРО, опитите за разпалване на православен фундаментализъм от сановници на БПЦ, като „пловдивският митрополит“ Николай, са израз на определена насока и тенденция на развитие сред част от българското общество, която не вещае нищо добро. Ако не реагираме навреме на тези симптоми, ако законът не бъде приложен с цялата възможна строгост спрямо хората, които поставят под въпрос устоите на демокрацията, толерантността и мирното съвместно съществуване на граждани с различен етнически произход и различни религиозни традиции в България, нашата страна я чакат драматични дни.

В разбирането на това, което случва днес обаче, трябва добре да си дадем сметка, че наченките на неонацизъм, че формите на политически и религиозен примитивизъм, имат своите корени във всичко, което се случи в България през последните 20 години. В начина, по който започна, протече и продължава да се развива т.нар. преход (защото той не е приключил, уважаеми добре платени г-да социолози-манипулатори, по съвместителство радетели на държавно протежиран голф туризъм). В изкуственото начало на промените, в това, че в тяхната основа стои целенасоченото, добре организирано и многопластово действие на тайните служби на комунистическия режим в България, под диктовката на руските колеги КГБ-исти, да се имитират демократични реформи, да създадат привидни политически алтернативи, да се организира така преразпределяне на собствеността чрез задгранични дружества, псевдо-приватизация и откровени злоупотреби, че комунистическата върхушка да продължи да контролира играта, да остане седнала на главата на обществото, да продължи да паразитира, така, както само тя може. В този процес разбира се, различни актьори, играят различна роля. Едни са реформирани леви, други демократи, трети синдикалисти, четвърти бизнесмени, собственици на медии, журналисти. Когато първата версия на тази пиеса достигна пределите на своята гледаемост, се появиха царисти, пожарникари, консерватори (разбирай бивши директори на консервни фабрики, преквалифицирани в нови консерватори) и „атакисти“. Разбира се, при осъществяването на различните елементи на сценария, бяха увлечени и нищо неподозиращи хора, донкихотовци, рамантици, които, в момента, когато станеха опасни за режисираната игра, бяха неутрализирани по един или друг начин. Ако сами не се откажеха, отвратени от реалността, която осъзнават. Има ги естествено и присъщите на всяко време и всяка система хора жадни за пари, слава, кариера. Те впрочем са вторият определящ зловреден елемент, без който цялата деградация на прехода не би била възможна. В крайна сметка в играта влязоха дори хора, откровено луди.

Отвъд едно или друго късче от пъзела обаче, трябва да бъдем способни да видим общата картина. Отвъд едно или друго дърво, трябва да видим гората. Дирижираните промени, подчинени на запазването на властта и водещата роля на върхушката на режимът от преди 1990 г. , доведоха до постоянни злоупотреби с публичната власт и публичния ресурс, до хронична неефективност на публичното регулиране в България, до ерозия на публичното, до оформяне на „нов“ елит от негодни да водят напред обществото хора. Те направиха българската държава неспособна да изпълнява надеждно основните функции, които всяка държава има. Създадоха малко богати, някакъв дял борещи си с известен успех с живота хора и основно, по-малко, повече или крайно бедни. Превърнаха българската действителност в празник на антиценности, на посредственост, беззаконие, безчовечност. Доведоха до превръщането на преобладаващата част от медийното пространство в жълто-кафява силно миришеща клоака. Доведоха до тържество на материалното и парвенющината, изразена в ултралуксозни коли и заведения, до превръщането на модела „жива гумена кукла“ във формула за успех, до налагането на чалгата като основно проявление на „култура“…

Това е картината на социалната деградация, на обществения разпад, на отдалечаването ни от Европа и развития свят, който протича в България днес. Част от този процес, много опасна част от него, са събитията от последните дни. Ако не разберем това, ни чакат още много подобни премеждия. Ако не осъзнаем, че драмата ни днес, е че сме се поставили в състояние да избираме между всепроникващата профанщина на една милиционерско-селска власт и „алтернативата“ на доказаната политическа безпринципност, лицемерие и превърната във философия на властта корупция. При избора между такива варианти, няма защо да се чудим, че на сцената идва политическата крайност и примитивизъм. Започва проявата на наченки на неонацизъм и може би най-голямото богатство, което имаме – моделът на етническа и верска толерантност, е поставено под въпрос.

На целия този фон, има обаче и нещо, което радва. Въпреки всичките демони, които господстват над българския преход, в България има кълнове на демократично мислене, ценности, култура и отношение към действителността. Има хора, които въпреки всички сценарии, режисура и пиеси на посткомунистическата реалност, носят в себе си чувства и разум за европейското и демократично развитие на страната ни. В тях е шансът да бъде спрян процесът на обществен разпад и да се даде друга перспектива за развитието на българското общество. Дали, как, в каква форма те могат да влияят на българската действителност, едва ли днес има въпрос по-труден от този. За себе си съм сигурен в едно. Най-важното е всеки, който носи идеите на хуманизма, демокрацията и европейското развитие на България, да не мълчи, да не самоизключва от това, което се случва в обществото, да не се предава пред всепроникващата сила на простащината, профанството и посредствеността. Да бъде публично активен. Да търси и малките, отделни, конкретни възможности да влияе. Да подкрепя другите, които носят основните негови ценности, дори да има едни или други неща, които ни отличават, които в нормална европейска среда биха ни поставили от различни страни на „барикадата“. Защото днешното голямо изпитание у нас, не е изпитанието на лявото или дясното, на сини, жълти или червени, на християни или мюсюлмани, на българи, турци или роми. Голямото изпитание, пред което сме изправени днес, е ще има ли в България европейска демократична държава или българското общество ще остане подвластно на демоните на прехода, продължавайки да потъва във все по-дълбока деградация и разпад.

P.S. Моята лична болка, като човек, който споделя ценностите и идеите на лявото, колкото ме възмущава примитивизмът и варварството на „Атака“ и разните псевдопатриоти, толкова ме бунтува и тоталната липса на адекватна политическа реакция вляво. За мен това е поредното доказателство, че БСП и официалната левица нямат нищо общо с истинските стойности на лявото. Че са негово отрицание и основен фактор за тежкото компрометиране на социалната перпсектива за България.

P.P.S. Да обичаш, означава да бъдеш позитивен, да носиш топлина, да създаваш. Няма обич там, където има разделение, омраза, отричане на другия. Не обича този, който посяга със сила, този който руши. Всички, които се представят за „патриоти“, „националисти“ и „родолюбци“, които сеят разделение, негативизъм и омраза, със сигурност не обичат България. И са последните в тази държава, които имат право да говорят за българщина, патриотизъм, родолюбие. Те нямат и една милионна част от чувството за родината на българските турци, които казват: „Аз съм турчин и моята родина е България“.

ВЪПРОСИ, КОИТО СМУЩАВАТ

2011-01-11T00:45:00.002+02:00

Едно известно време избягвах да давам ухо и да коментирам твърденията за полицейщина в управлението на Б.Б. Първо, защото тези твърдения тръгнаха на ангро, в момент, когато нямаше публични белези за нещо подобно. Второ, защото идваха от евтини популисти, опитващи да симулират опозиционна дейност. За съжаление, във времето започнаха да се натрупват факти и да се откриват зависимости между тях, които неизбежно налагат поставянето на някои въпроси, които смущават. Въпроси повече от актуални след разразяването на сюжета със „здравословния контрол“ чрез СРС на някои висши длъжностни лица и особено след реакцията на министър-председателя на този проблем.

1. Смята ли наистина министър-председателят, че използването на специални разузнавателни средства е инструмент на политически отношения и на управлението? Защото в никоя демократична държава това не може да е така.

2. Смята ли наистина министър-председателят, че управлението в една демократична държава се основава на всяването на постоянен стрес и страх у хората, в това число у служителите в публичната администрация или членовете на правителството? Защото в никоя демократична държава това не може да е така.

3. Наистина ли, за да гарантира ефективната и пълноценна работа на своя кабинет, Г-н Премиера има нужда от средствата на наказателното производство? Какви изводи следва тогава да си правим за членовете на този кабинет? За качествата и основните им характеристики? Какви изводи трябва да си правим за неговите способности да формира и ръководи силен и годен да развива страната управляващ екип? Защото в една демократична държава негодността на някой да управлява не може да се компенсира със СРС.

4. Върху каква част от членовете на кабинета и други висши длъжностни лица са прилагани СРС? Какви доказателства са събрани с тези СРС? Колко конкретни производства са стигнали до някакъв конкретен и ефективен краен резултат? Защото, ако делът на подслушвани висши сановници на публичната власт се окаже твърде голям, е налице огромен проблем от гледна точка на това, какво се случва с демократичната държава в България.

5. Защо е налице странна зависимост между реакциите на определени обществени сектори, гилдии, професионални общности и насочването на разследвания и операции срещу лица от съответните сектори, гилдии, професионални общности? Защо в основен метод на работа се превръща публичното оповестяване на подобни операции, преди да са налице каквито и да е годни да издържат пред съд доказателства? Дали нейде високо из етажите на властта не битува разбирането, че когато някой реагира, спори, критикува, трябва да бъде превантивно зашлевяван като криминал, за да тече успешно управлението?

6. Защо е налице странна зависимост между протичането на разследвания срещу определени представители на предходното управление и това, доколко представителите на предходното управление са се стаили и са петимни да си харчат мирно и тихо инкасираното без да създават проблеми в настоящия момент? Една Емилия Масларова ли беше жрицата на беззаконието в основаното на тотална корупция управление „Станишев“? Сещам се за поне няколко членове на предишния кабинет, за които беше публична тайна каква безпардонна корупция толерират, развиват и използват в своите министерства, за които днес правоприлагащите и правораздаващите органи забравиха. Те нищо не били подписвали! Е свидетели няма ли? Единият подпис ли доказва връзката на едно лице с извършването на престъпление?

7. Защо за осъществяването на разследвания, разкриването на престъпни схеми, прилагането на СРС, задържането на хора, продължава да се разчита на хора с милиционерски навици, опит и манталитет? Хора, които отдавна са доказали, че грам качествен доказателствен материал не могат да съберат? Защото нямат необходимата правна подготовка. Защото във всяка клетка на мозъка си са научени на номерата на едно минало време? Защото няма как да има правоприлагащи органи на европейско ниво, когато основните кадри в тях са продукт на тоталитарната система, на инерцията създадена от нея, на нейната „правоохранителна школа“.

8. Защо се иска прилагането на средствата на наказателното производство въз основа на скалъпени водевилни доклади на т.нар. специални служби, които не са нищо повече от изрезки от жълти вестници? Защо се заобикалят софийските прокуратура и съдилища и се иска прилагането на мерки от органи от „горно нанадолнище”, когато софийските съдилища откажат да прилагат НПК по вопиющо несъстоятелни материали? Защото във всяка демократична държава, това се нарича злоупотреба със средствата на наказателното производство.

9. Защо не са налице каквито и да е действия за преодоляване на проблемите в съдебната власт? Защо отношението към нея се свежда до сипене на профански аргументи от рода „ние ги хващаме, те ги пускат...“? Защо начело на върховната административна юрисдицкия с рещаващото въздействие на управлението беше назначена фигура с повече от спорни лични и професионални „достойнства“? Защо из кулоарите на Темида все по-често се говори, че вместо да реформира, правителството предпочита да изнудва магистратите с папки на службите? Защото без справедлив и независим съд няма демокраця, защото съдът е стожерът на правовата държава.

10. Защо нарочно или поради невежество в общественото съзнание се рушат и без това слабите наченки на елементарна демократична култура? Защото няма демокрация без демократично мислене в обществото и няма как то да бъде развито, когато се стъпва върху кълновете на това мислене, едва покълнали за две десетилетия.

Тези въпроси ми се въртят от едно известно време в главата. Избягвах да ги систематизирам и поставям по подобен начин, защото ми се искаше някои очертаващи се факти и зависимости между тях да ги няма. Защото вярвах и още ми се иска да вярвам в добрите намерения на Б.Б. В искреното му желание да промени хода на нещата в България, да спре превръщането на публичната власт в тържество на корупцията, мафиотските зависимости и унищожаването на обществения интерес, пред което историите на „Октопод“ и „Недосегаемите“ бледнеят... Защото той показваше и продължава да показва воля и стъпки и в правилната посока. Защото с изключение на класическата десница, тези, които му играят контра, са еманация, функция, двигател на всички беззакония, които се случиха в страната ни през последните 20 години.

И все пак. През тези 20 години загубихме много, пропуснахме много възможности. Умряха много надежди. Но спечелихме нещо много голямо – въпреки всички слабости на общественото устройство и регулация, днес в България има свобода, демокрация и правова държава, макар и не точно каквито ни се иска, макар с много слабости. Днес България е част от голямото семейство на свободните и демократични общества. И няма цена, която може да оправдае посегателствата над основните елементи на демократичната държава. Затова тези смущаващи въпроси трябва да бъдат поставени. За да се концентрира настоящото управление в смислените неща, които може да свърши и да реализира добрите си намерения във форми и средства, присъщи на европейската демокрация.

P.S. Отговорите на тези въпроси не могат да се отнасят до пороците на предходния кабинет. Да такъв не искаме да имаме никога вече! Но не искаме и милиционерщина! Те не могат да се отнасят и до строителството на зали, инфраструктура и магистрали. Защото това е друга тема, абсолютно различна. И впрочем, никога не трябва да забравяме, че един от най-добрите строители на инфраструктура, съоръжения и магистрали, който светът някога е виждал, се казва Адолф Хитлер!

НЕВИНЕН ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО

2010-12-27T07:50:00.001+02:00

Една случка от последните дни ми даде повод да се замисля, какво е реалното значение на иначе широко спряганото основно право на човека, основен принцип на справедливото правораздаване, а в по-широк план и на демократичната държава – никой да не бъде приеман за виновен, докато не бъде постановено противното с влязла в сила присъда. Арестът на колега преподавател по подозрения в подкуп отприщи сред определен кръг свързани с правото мои приятели и познати, подмятания и коментари, които за мен илюстрират колко малко в действителност струва презумпцията за невиновност. Колко далеч от нея е дори самата юридическа гилдия в своите възприятия, ценности и отношение към собствената си професия.

Достатъчно е в публичното пространство да се завърти информацията, че някой е разследван, не дай си боже задържан във връзка с предполагаемо престъпление, за да бъдат извлечени в обществен план последиците и негативният ефект на окончателното осъждане, до което в редица подобни случаи впрочем изобщо не се стига. И ако за обикновените потребители на информация подобно поведение без да казвам, че е оправдано, е лесно обяснимо, то за хора, които принадлежат или се готвят да принадлежат към юридическата гилдия, то е неприемливо и укоримо.

Неприемливо и укоримо! Особено, когато имаме предвид „високата степен“ на професионализъм и подготовка, които имат органите на вътрешния ред у нас...Неприемливо и укоримо! Защото едва ли ще се намери нормален човек, който с чиста съвест да твърди, че наказателното правораздаване в България функционира ефективно и справедливо. Че то реагира винаги навременно и резултатно срещу тези, които потъпкват законността...И че винаги, когато срещу някого бъдат предприети действия на наказателно преследване, това означава, че той е извършил достатъчно сериозно правонарушение, за да има проблеми с органите на реда.

Неприемлива и укорима е също тенденцията органите на вътрешния ред да допускат огласяването на самоличността на лица, срещу които се насочва едно наказателно преследване в толкова ранна фаза на неговото развитие. Не само, защото противното изисква практиката по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, а и Конституцията на Република България, а защото при този подход поради нивото, на което е паднало българското медийно пространство, и поради вкусовите особености на потребителите на подобна информация, дори вината на съответния човек изобщо да не бъде доказана, отровата на неговото публично дискредитиране вече е изпита!

И в тази връзка без колебание трябва да се каже, че актуалната практика на кино арести и превръщани в медийни операции наказателни разследвания не само поставя под въпрос основното право на всеки човек да бъде считан за невинен до доказване на противното, но засяга не по-малко важното изискване лицата, спрямо които се провежда наказателно производство, да не бъдат третирани по унизителен и накърняващ човешкото им достойнство начин.

Предвид на всичко това и въпреки ниските стандарти на общество и медии що се отнася до подобни стойности, въпрос на отговорно отношение към собствената ни професия, освен на елементарна човечност, е да не сме готови с лека ръка да хвърлим кал по някого, само защото е изтекла информация, че срещу него се води наказателно разследване. Защото нито разследването, нито ареста, ако ще и с три автобуса барети и десет ТВ камери, все още нямат правната стойност на осъждане с влязла в сила присъда.

ПРОБЛЕМЪТ, НАРЕЧЕН КИТАЙ

2010-12-22T21:53:00.006+02:00

Исках да напиша този пост още на 11 декември, когато научих новината за задочното награждаване на Лю Ксяобо с Нобеловата награда за мир за 2010, но едва днес ми остава време, за да споделя мислите, на които ме наведе това събитие.

Улисани в злободневието и високите жълти стандарти на българското информационно пространство, оставихме то да мине някак встрани, без да си даваме сметка проблем от каква важност се поставя с него. А Нобеловата награда за мир на Лю Ксяобо е може би най-значимият опит от доста време насам някой в свободния свят, при цялата условност на това понятие, което все пак значи нещо, да насочи прожекторите към един порочно заобикалян въпрос – този за същността на китайската обществeно-политическа система и отношението й към човешката личност.

Наградата на Нобеловия комитет и събитията, разиграли се около връчването й в Осло, показаха, че белязалият изминалите няколко века обществено развитие проблем – свободата на личността и правата, които следва да й бъдат гарантирани в рамките на обществото и в отношенията с публичната власт, продължава да стои с особена острота на много места по света и едно от най-емблематичните сред тях е Китай – най-голямата по броя на населението си страна, световна икономическа и военна сила.

Унесени в ритъма на ежедневието в по-малко или повече развитите страни на Запада и Европа, ние някак приемаме свободата на личността и правата на човека за някаква даденост, за нещо естествено, което идва и съществува от само себе си, за което сме абонирани по рождение или щастливо стечение на обстоятелствата. Много от нас, особено в новите посткомунистически демокрации в Източната част на Стария континент, може би даже считат тази величина за някаква красива фраза от общ характер, игнорирайки в какви условия живеехме самите ние допреди 20 години. Ако изобщо в нечие приведено в течно състояние съзнание от разните форми на mall, folk, show „култура“ e възможно да протече подобен процес на осмисляне...

Може би някъде в периферията на нашата памет все пак е отразено, че Китайската народна република е страна с над 1,5 млрд. население. Може би някои от нас са разбрали, че благодарение на неограничената си повече от евтина работна ръка, която може да бъде поставена в условие да работи без зачитане на каквито е да е социални стандарти, познати от развития свят, благодарение на заобикаляне на екологичните императиви и избирателното прилагане на правила на свободната конкуренция, опитвайки се същевременно да използва всички предимства на свободната търговия по посока на Западния свят, Китай вече доста години се намира в държавноогранизирана икономическа експанзия и редица западни страни са икономически все по-зависими от наследниците на Поднебесната империя.

Може би все пак не сме забравили, че в тази страна съществува тоталитарен комунистически режим, който по нищо не отстъпва на това, което помним или сме научили за съветската тоталитарна система и източноевропейските й разновидности. Режим на обществена организация и управление, основан на потъпкването на свобода на личността, на страха, репресията, физическото отстраняване на всеки неудобен, на всеки несъгласен, на всеки, който се опита да бъде свободен. Такава именно система е и Китайската народна република. И нито забележителното културно-историческо наследство на Китай, нито традиционната отвореност и любопитство към различното, които има Западът, нито организираните по класическа рецепта за показност градове витрини и оранжерии по Източното крайбрежие на Китай, нито разните парадни PR мероприятия на китайската власт, нито евтините, но почти винаги с компромисно качество стоки made in China, трябва да ни карат да пренебрегваме тази истина за китайската обществено-политическа реалност.

Затова Нобеловата награда за Лю Ксяобо е от особено значение. Защо тя напомни безкомпромисно, че в Китай царува деспотична и нехуманна власт. Диктатура, в която тези, които си позволяват да отстояват публично идеи за реформи, демокрация, свобода, отиват зад решетките, ако не са прекалено много и случаят не е прекалено сериозен, защото тогава отиват под веригите на танковете...

Особено показателена за същността на китайската власт беше и реакцията на официален Пекин на тазгодишната Нобелова награда за мир. Освен, че не допусна нито Лю Ксяобо, нито някой негов близък или роднина да получи наградата в Осло, китайското правителство се опита да организира бойкот на церемонията по награждаването. По ирония на съдбата, кръгът от държави, които се включиха в маневрите срещу Нобеловия комитет, е своебразен каталог на страните, в които правата на човека откровено или под по-завоалирани форми практически не се спазват – някои традиционни заподозрени като Русия, Иран, Куба, редица арабски държави, все по-често попадащата в подобна гарнитура Венецуела на Чавес. Не трябва да бъде пропускан и фактът, че в този списък попадна нашата Западна съседка Сърбия, иначе страна упорито чукаща на вратата на ЕС. И този факт трябва да има своите последици.

Що се отнася до класическите мерки на цензура в интернет, ограничаване появата на всякаква комбинация, съдържаща думите Нобел или Осло, тя идва само да покаже колко навременна и справедлива е наградата за Лю Ксяобо. Нищо повече от снизхождение не може да предизвика и опитът за алтернативна награда за мир „Конфуции“ , изсмукана от пръстите на официален Пекин в опит да се „неутрализира“ медийният ефект от Нобеловата награда.

В този контекст си заслужава открито да се каже, че е крайно време основните фактори в Западния свят, ЕС и САЩ да обмислят сериозно каква обща политика следва да имат по отношение на Китай. Недопустимо е, поради моментна икономическа изгода или поради политическо късогледство, западните страни да продължават да пренебрегват рисковете, които крие глобалната икономическа експанзия на една тоталитарна диктатура. В икономическото проникване на Китай в трети страни вече има достатъчно примери, че режимът в Пекин закономерно подкрепя правителства със сродно отношение към правата на човека и свободата на личността. Крещяща илюстрация на това беше кризата в Дарфур, Судан, където един от ключовите фактори, позволил избиването на стотици хиляди хора в региона на Дарфур, беше подкрепата на Китай за централното правителство.

Предвид на всичко това, наложително е спрямо Китай да бъде формирана внимателна стратегия, която обвързва икономическите отношения с Пекин с конкретни гаранции за свободата на личността и напредък в материята на човешките права. Необходимо е да се намерят форми на ограничаване на китайския устрем към западните пазари, ако страната продължава да се развива като тоталитарна диктатура, да нехае за проблемите на околната среда, да подкрепя подобни системи на управление в Третия свят. Пренебрегването на същностните особености на режима в Китай, допускането китайски икономически фактори да завоюват все по-широки позиции без икономическите връзки със Запада да бъдат подчинени на насрещни задължения за реформи, крият риска рано или късно експанзията на китайската тоталитарна диктатура да постави под въпрос устоите на свободното общество в едни или други демократични страни, ако не и в глобален мащаб. Този риск не трябва да бъде подценяван. Както не трябва да бъде оставян на произвола на диктата и всеки народ, на когото историята е отредила в даден момент да живее в подтисничество.

РЕФОРМА, НО НЕ СЪВСЕМ…

2010-10-29T16:03:00.001+03:00

Вече близо два месеца липсата на достатъчно финансови средства за публичните висши училища и особено за най-големия и най-стария български университет – Софийският университет “Св. Климент Охридски”, е в основата на различни протести и сериозно медийно внимание. Може и да се лъжа, но струва ми се такова внимание и медиен интерес не бяха налице при обсъждането и приемането на Закона за развитие на академичния състав, нито при инициативата за приемането на нов Закон за висшето образование. И тогава и сега обаче, вниманието някак се измества към едни или други отделни аспектите на проблемите в българските висши училища, без изобщо да има дебат относно това, което следва да представлява в своята цялост политиката за реформиране на универсаитетското образование.

Когато преди година новият министър на образованието Сергей Игнатов предприе инициатива за промени, основен акцент в нея беше поставен върху формирането и развитието на преподавателския състав на висшите училища. Проблем безспорно сериозен, материя в която в действителност има крещяща нужда от нова уредба, нови механизми на привличане, оценка и развитие на кадрите на българските университет и научноизследователски центрове. Към търсенето на решение на този въпрос обаче се подходи без необходима степен на диалог, без стремеж новите решения да бъдат оформени във взаимодействие с непосредствено заинтересуваните субекти – университетите и академичната общност. Със сляпото налагане на решения, противоречащи на Конституцията и на основни принципи на правото. С възприемането на механизми за научно развитие, които крият риск от тежка инфлация на научни степени и звания. Резултатът от подобен подход беше закономерен – една значителна част от новите решения паднаха след осъществяването на контрол за тяхната конституционност и реформата се върна в изходна точка.

Днес, в резултат на драстичното намаляване на държавната субсидия за публичните висши училища, в центъра на общественото внимание беше поставен въпросът за ефективното управление и разходване на средства в тях. Отново без връзка с останалите проблемни въпроси, отново без диалог и открито отношение към субектите на системата. В резултат на проявилите се реакции от липсата на цялостна визия и принципно отношение към проблемите на висшето образование, започнаха заигравки със студентски съвети, целеви проверки и демагогии от всякакъв род. Свидетели сме на не особено достойни опити да се внушава, че видите ли, на държавните университети едва ли не се давало достатъчно, но те не знае ли как да го харчат… Когато фактите говорят обаче и боговете мълчат! Дори египетските или тези на Световната банка. За наука и образование в България се отделят около 0,75 % от БВП (ако включим средствата предоставяни за научни изследвания). За сравнение средният процент в ЕС се движи около 1,2 %, а в САЩ 2,6% от БВП. Средното финансиране за студент в ЕС е около 8600 Евро на година, докато в България по неофициални данни (защото такива официални данни у нас няма) той е около 1000 Евро! Толкова за достатъчното финансиране…

Особено пошло упражнение е опитът целият дебат за реформи във висшето образование да се сведе до провеждането на наказателна акция срещу Софийския университет „Св. Климент Охридски”, един от малкото, за да не кажа единственият български университет, които си позволява да не приема безропотно предприетите от Министерство на образованието мерки. Връх в тази тенденция е скандалното изказване на министъра на финансите Симеон Дянков, който си позволи да посъветва младите хора, да не избират за своето обучение българската Алма Матер. Изхвърляне несериозно и безотговорно, направено при това в друго висше училище, качеството на обучение и някои практики на контрол на знанията в което са предмет на фолклора, хумора и сатирата още от средата на 90-те години…Него г-н Дянков обаче счита за „българския Харвард”!!! Толкова по въпроса за нивото, принципността и обективна позиция на министъра!

Софийският университет „Климент Охридски” не съществува от вчера. Имало го е много преди появата на г-н Дянков, ще го има и след като забравим, че той някога е бил министър. И независимо от разните PR операции и маневри, и независимо от всички антиусловия, в които работи, това е най-добрият хуманитарен и природоматематически университет в България. Доказват го впрочем и различните рейтингови проучвания, организирани от самото Министерство на образование, в това число през мандата на сегашния министър. Да със сигурност Софийският университет има много проблеми, да със сигурност неговата работа, в това число администрирането на неговата дейност и финансовото управление на университета могат да бъдат значително подобрени. Но когато СУ бива изправен до стената и се изисква той да бъде на нивото на Оксфорд, Кеймбридж или Сорбоната, защото според министъра на финансите вече си имаме университет на нивото на Харвард…нека да не забравяме, че се намираме в България и че изход от едни или други проблеми, постигане на едни или други резултати, търсим при присъщите на България условия…

В този контекст, ако се подхожда към проблемите във висшето образование принципно, обективно и в тяхната цялост, наред с въпросите на академичното развитие и финансирането на висшите училища, трябва да бъде даден адекватен отговор и на проблема за качеството на обучение и резултатите от него. В това число, за качеството на обучение в частните висши училища, за знанията, които стоят зад дипломите, издавани от тях…И нищо на света в тази връзка не може да докаже, че действията на Сергей Игнатов не са продиктувани от субективни зависимости, докато той не реагира именно на този проблем.

В заключение, ако правителството наистина има воля да търси принципно решение на проблемите на българското висше образование, то не би трябвало да прави това чрез атаки на едни или други негови членове срещу един или друг български университет, с евтини опити за противопоставяне на студенти и преподаватели, с провеждане на PR oперации, целящи да омаскарят доказани марки на знанието у нас. Пътят към осъществяването на успешна реформа, която да гарантира качествено обучение и научен продукт, при ефективна административна структура и финансово осигуряване на българските висши училища, минава през честен и открит диалог с всички субекти на системата. Само в рамките на подобно партньорство и взаимна чуваемост могат да бъдат оформени надеждни решения за промени, съответстващи както на европейските изисквания в областта на висшето образование и добрите практики в другите европейски страни, така и на българската реалност и нуждите на нашето общество.

Когато в едно общество наистина има солидарност и демокрация

2010-10-21T23:43:00.003+03:00

Винаги съм се възхищавал на изключителното чувство за солидарност и социална борбеност, които има във френското общество, на разбирането, че когато държавата върви срещу гражданите, гражданите имат легитимното право да излязат по улиците и със стачки, блокади и ежедневни протести да принудят властта да зачете тяхната воля.

Вече седмици наред Франция е арена на тежка схватка между синдикатите и лявата част на политическия спектър от една страна и управлението на Саркози от друга. Поводът – проектът на правителството за пенсионна реформа и увеличаване на възрастта за пенсия. Без да навлизам в същността на този дебат, искам само да подчертая, как той илюстрира какво представлява една наистина жива демокрация.

След като официалните форми на публичната власт, контролирани от дясното мнозинство на Саркози въпреки несъгласието на синдикалните организации и 70 % от френското общество пристъпиха към осъществяването на планираните от тях промени, френското общество отговори с изпитаното средство на стачки и масови протести. И въпреки че разполага с достатъчно мнозинство, за да гласува закона управлението на Саркози, все повече изпада в невъзможност да прокара промени, изправено пред все по-мащабните протести.

След първите демонстрации преди седмици, започнаха предупредителни действия, които преминаха в постоянни стачни действия на обществения транспорт, всичките 12 рафинерии на Франция и много други големи фирми. По изпитания за французите метод, започнаха блокади в центровете на големите градове. Случи се и това, от което правителството на Саркози най-много се страхуваше - започнаха протести на училищата и университетите! Вече протестират и полицаите, които блокират централни парижки улици във времето, когато не са на работа!!!

През 2005-2006 г., докато учех в Нанси бях свидетел на подобна мобилизация по повод предложения от тогавашното дясно правителство договор за първо работно място, който всъщност улесняваше значително режима на прекратяване на трудови договори. Протестът продължи два месеца, във финалната му фаза манифестациите бяха всеки ден, училища и университети бяха блокирани, започнаха блокади на железопътни линии, магистрали… Несвикнал с подобни форми и мащаби на протест, когато питах моите състуденти, не смятат ли, че минават границата на законната реакция, че смущават живота на много други хора, които не стачкуват, те спокойно, убедено и уверено отговаряха: „Не, гражданите имат право да принудят правителство да зачита волята им чрез подобни средства, когато то върви срещу тях!”.

И така впрочем мислят преобладаващата част от французите. И през 2005 г, и днес, и всеки път, когато има национална стачка, която парализира страната, във френското общество няма укор към тези, които протестират. Има едно особено чувство на подкрепа и солидарност. Макар и без транспорт, със затруднено ежедневие, сега и без бензин, французите казват: „ние сме солидарни със стачката…”…

Това е силата на едно общество. Това е силата на демокрацията. Това, смея да прогнозирам, е началото на края на Саркози. Да, могат да се правят много вариации и пермутации по темата, колко се нуждае от реформа френската социална система. Това е друг дебат. Докато има тази жива демокрация на гражданите, на действието, такава солидарност, Франция ще върви напред. И много ми се иска, поне малко от това гражданско чувство, от това социално мислене да го има и в нашата измъчена родна страна. Защото тя има нужда от него.

Не общество, а дупка...

2010-09-12T12:40:00.002+03:00

Живеем в държавата на дупките...никъде, където съм бил, а съм пътувал доста, не съм видял толкова дупки и толкова лоши пътища. Караш внимателно, все едно си в стъкларски магазин и постоянно се друсаш от неравния, занемерен или построен със 50 % спестен (откраднат) асфалт път. И колкото и да внимаваш все някой хубав ден попадащ в същински кратер на някоя централна улица или булеварад, където въпреки налчието на подобни аборигенщини, разни тарикати се опитват да продава жилища на средноевропейски цени, а разни абдали купуват жилища на такива цени...

Инaче гориво (в това число акцизи), винетки и други вземания за пътища на средно равнище както в държавите, където има нормални пътищата. Местни данъци и такси също. Но улици и пътища, африкански...Който и герой да идва, каквото и да приказва, има един елементарен измерител за нашето развитие - това са дупките по улиците и пътищата. Те са изключително точно отражение на всичко, което представлява нашето общество, на социалното ни съзнание, на способността ни да решаваме проблемите, които имаме. Та засега не сме общество, а просто дупка...

ТАКА ДА! ЧАКАМЕ ОЩЕ ПРОМЕНИ...

2009-11-22T11:21:00.003+02:00

Тази сутрин в едно телевизионно предаване Председателят на Народното събрание Г-жа Цачева обяви, че от началото на следващата година заседанията на Парламента ще бъдат предавани пряко в реално време в интернет. Същото това предложение група наивни романтици, в това число и моя милост, бяхме предложили преди повече от 4 години като инициатива на левицата. Като конкретна, малка стъпка, чрез която да се работи по посока реформиране на политическата система, да се търси преодоляване на негативното отношение на гражданите към политическия живот, към Парламента. Предложили бяхме също всички гласувания на Парламента да могат да се следят в интернет страницата на Събранието. Уви, в приоритетите и разбиранията на БСП тогава, а всъщност и сега, подобни решения нямат особено значение. Къде къде по-важно е да нагласиш няколко обществени поръчки и да забършеш една прилична комисионна….

Но демокрацията има своята изначална естесвена логика. И когато използваш публичната власт за всичко друго, но не и затова, което е довело нейното съществуване – необходимостта да се решават ефективно общите проблеми в едно общество - тогава рано или късно, особено когато вадиш на предна линия рядко посредствени и некомпетентни хора, когато си рядко политически дебелокож, тези които гласуват, те пращат там, където ти е мястото…И всичките манипулации на голф-социологията и ДС-политологията, контролираните медии и плиткоумни рекламни кампании на скрити в политиката контрабандисти, не могат да ти помогнат.

И ако се върнем към началото, добрите решения трябва да се оценяват и подкрепят, дори когато идват не точно оттам, където си ги очаквал. Ако заявеното намерение от Г-жа Цачева действително се осъществи, България ще се приближава макар и с малко към една по- европейска, по-пълноценна политическа система. Разбира се въвеждането на пряко излъчване на заседанията на Парламента в интернет е само условие за промяна на отношението граждани-политически представители. Разбира се, необходимо е да се направят много други неща относно финансиране на партиите, уредбата на медиите, изборния процес, обществените поръчки, участието на гражданите, за да има в България същинска европейска демокрация. Необходимо е също да не се правят други стъпки, които не се вписват в смисъла и принципите на европейската демокрация, например – да не се подхвърля, че понеже някой има висока подкрепа, по-добре да спестим пари и да не се провеждат избори…

Затова, поздравления за използването на новите технологии като малко, но важно решение по посока преодоляване кризата в политическата система! Поздравления и за усилията да бъде прекратена практиката на безотговорно и противоконституционно гласуване с чужди карти! Оттук нататък, да подсетим новото мнозинство, че тече времето за осъществяването

на друг един ангажимент, който поеха – цялостна реформа в изборното законодателство.

За институциите и демокрацията

2009-11-16T21:45:00.005+02:00

Каня се да напиша този пост от миналата седмица. Малко се забавих, но темата си заслужава. Затова все пак ще споделя мнението, което имам. Миналата седмица се разрази наглед сериозен сблъсък между Президента на Републиката Георги Първанов и Министър председателя Бойко Борисов. Сблъсък, в който взеха участие като поддържащи актьори редица представители на партиите от дясно и крайно дясно, с иначе променливо неизяснено отношение към действащото управление.

Като предисловие, държа дебело да подчертая, не съм фен на Георги Първанов, нещо, което мога лесно да докажа в процес на обективно доказване. Не може обаче да не споделя мнението си, защото съм убеден, че демокрацията не е въпрос на моментно конюнктурно отношение към основните въпроси на общественото устройство и организацията на упражняване на публичната власт, а трайното обединяване на гражданите и обществото около едни основен кръг от ценности, правила и форми на отношения в обществото, които не са предмет на настроение за един следобед.

В този контекст, струва ми се сблъсъкът на върха от миналата седмица не е добра атестация за степента на развитие, достигната от нашето общество и политическия establishment на двадесетата година от началото на демократичните промени. Сигурно Георги Първанов може да бъде критикуван за много неща и то с основание, но да се иска отстраняването му от длъжността Президент на Републиката така между другото, с изсмукани от пръстите мотиви, това е акт, който говори несериозно за политическия процес в страната и в частност, за авторите на съответната скоропостижино приключила инициатива.

Да се иска отстраняването на Президента на Републиката не е разходка в кварталния парк. Това не е евтин чалгарефрен, който можеш да изтананикаш на две ракии привечер, между Vip Dance и поредната безинтересна серия на поредния еднообразен сериал. Това не е дори вот на недоверие, което можеш да поискаш на правителството. Това е крайна процедура, която цели да гарантира спазването на Конституцията и основите на конституционната система, тогава, когато самият държавен глава ги постави под въпрос. Въпреки всички резерви, които лично аз имам по отношение на политическото поведение и роля на Първанов, не мисля, че към настоящия момент на публичното внимание са поставени основателни съображения, които позволяват да се смята, че той е извършил нарушение на Конституцията или държавна измяна.

Оттам нататък, встрани от личното отношение и негативизма, който всеки може да храни към едно или друго лице, в това число и към Георги Първанов, подобни плиткоскроени акции срещу една от основните институции на демократичната система у нас, вредят преди всичко и най-вече на демокрацията. Защото харесваме или не Георги Първанов, той е демократично избран Президент на Република България. Може и да не сме гласували за него, но той е избран. От тези, които са гласували за него. И тези, които са си останали вкъщи. И когато се поставя въпросът за неговото отстраняване, това трябва да бъде сериозна стъпка, осмислена, защитена с тежки аргументи, която съответства на реални проблеми и нарушения на конституционния ред в страната, а не евтино политическо упражнение от общ характер. Защото след няколко такива упражнения, дори на чичо Цено и леля Гица от Долно Нанагорнище, дето слушат чалга от зори до здрач, пият ракия вместо вода и още утре на драго сърце ще гласуват за поредната идиотщина тип „Атака”, ще им бъде трудно да повярват, че в България има държава и че някой в българската политика наистина иска да бъдем същинска европейска дeмокрация.

10 ноември 2009 - 20 години свобода!

2009-11-10T23:55:00.005+02:00

От доста време не съм писал в този блог. Може би ми липсва вдъхновение, може би ми липсва време, може би, когато по цял ден пишеш и четеш, първото нещо, което ти идва, когато имаш малко свободно време, не е отново да пишеш…
Днес отново писах, писах толкова, колкото не съм писал за един ден от кандидатстудентското лято на 1997, от изпита по история и темата за Раковски, БРЦК и българското национално-освободително движение. Палецът и показалецът на дясната ръка ме болят, както не са ме боляли от онова далечно, напрегнато и някак романтично останало в паметта ми лято.
И все пак днес е 10 ноември. 10 ноември 2009. Спомням си онзи петък на 1989, когато по радиото на старата бяла Жигула, купена с една петица от тотото, заедно с баща ми, на един завой под Стария град на Пловдив, чухме неворятно звучащата новина, че др. Тодор Живков е подал оставка след дълга и неуморна работа в полза на партията и родината…Въпреки че тогава бях едва на 10 години, спомням си колко невероятно и учудващо, колко неестествено звучеше тази новина. Колко почуда и странно оживление тя предизвика в семейството ми, в нашите познати, навсякъде около нас.
Спомням си също колко надежда видях, колко емоции и хора, опиянени от промените през следващата 1990, през 1991 г. Колко спорове сме имали вкъщи, тези, които запалено подкрепяха СДС и четяха „Демокрация” и тези, продължаваха да вярват на БСП, да четат "ДУМА", било заради идеята за социална справедливост и солидарност, било, защото в селото им преди 9 септември е нямало нито ток, нито асфалт, нито вода, нито канализация, защото са работили от изгрев до залез слънце, защото най-близките им хора, имат тази позиция…
11, 12, 13 години безспорно са едно нищо, незряла, невръстна възраст в човешкия живот. И все пак си спомням истинския заряд, живото противопоставяне, големите митинги, разпалените спорове на тези първи години на демокрацията в България. И си ги спомням с някакво чувство на нещо изгубено, на нещо, което хората не изпитват днес.
А днес все пак е 10 ноември. 10 ноември 2009. Изминаха двадесет години от началото на промените в България. Време много и време малко. Време, за което други страни, излезли от диктатура, от несвобода, от потисничество, са стигнали напред, много напред... Време за, което Германия или Япония след Втората световна война отново бяха на второ и трето място в света по икономическо развитие, а ние продължаваме да се лутаме, да се питаме, да търсим път…
Може би е съдба, може би орисия, може би такава е българската Голгота. И все пак си струва да помислим трезво, рационално, какво означават тези двадесет години? Докъде стигнахме. Какво остава? Какво спечелихме? Какво загубихме? Без да претендирам за изчерпателност и дълбочина, не защото не ми се иска, а защото е малко късно, защото съм доста уморен, защото утре сутрин ще ставам рано, ще споделя моето скромно мнение по тези въпроси.

И то е, че въпреки всички пороци, въпреки всички лишения, въпреки мутрите, въпреки силиконовите Венери на попфолка, въпреки войстващото празноглавие, посредственост и меркантилизъм, тези двадесет години означават много. Защото духът беше изпуснат от бутилката, защото поривът на свободата докосна душата на не един и двама от нас, защото границите се отвориха, защото започнахме да пътуваме, защото започнахме да сравняваме. Защото започнахме да говорим своободно, да някои още пресмятат, някои още се свиват, други още мишкуват и кроят тънки подли нечестиви сметки. Но на много от нас все пак не им пука и казват това, което им е на душа и сърце. Много от нас са такива, каквито са, каквото и да им струва. И днес, за разлика от времето преди двадесет години, това все пак е възможно, без един живот, едно семейство, близки и приятели да бъдат зачеркнати. Да инерция има. Трайно вкоренени робски нагласи също. Но времето тече и нещата все пак се променят. И трябва добре да си дадем сметка затова.
Днес България е част от Обединена Европа. Може би не разбираме какво означава това, но то означава страшно много. Днес, въпреки носталгията към миналото, въпреки, че на някои все още им прималява като видят образа на товариш Путин, а други мечтаят да се върнат в безвремието на Живковата посредственост и неговото илюзорно спокойствие, днес България е друга. Да с много недостатъци, с много проблеми и несправедливост. С много пороци. Но и с много възможности, с много пътеки. И от нас зависи по коя от тях ще тръгнем. Дали ще останем в плен на робското си минало, подвластни на времето на несвободата, или ще направим всичко, което зависи от нас, за да има в нашата страна истинска европейска демокрация.
Днес ние можем да пътуваме, дори за ден или два, можем да сърфираме свободно в информационното пространство, без да цензурират връзките ни. Можем, да кажем, че считаме този, който управлява за мутра, дебил, крадец или идиот, без да провалим кариерата си, работата си, житейските си перспективи. И колкото и малко, и незначително да изглежда това, не трябва да го подценяваме, неглижираме, обезсмисляме. Защото то има изключително значение. Защото то се нарича с добре познатата, толкова стара и толкова важна дума – СВОБОДА. Да, СВОБДА с много "НО". НО СВОБОДА!
Като казвам всичко това, държа да подчертая, нищо не искам да идеализирам, нито искам да бъда прекален оптимист. Добре съзнавам, че много остава да бъде направено. Добре съзнавам, че за да има същинска правова държава, пълноценно гражданско участие, истински свободи медии, които не зависят от ченгета, контролиращи реклами фирми с клоунски названия, за всичко това остава много път да се извърви. Много път остава да се извърви, за да имаме същински, пълноценни демократични партии, и десни, и особено, осбено леви. Но все пак, пътят е отворен. Има зелен светофар. Всичко е в наши ръце. Сивите сили на задкулисието, шантажа и страха са принудени да се отстъпват, да се обясняват, да търсят кьошенце за заслон. Най-сетне лека-полека става ясно кой на кого е пял, кой кого е топял и кой е бил най-обикновен измекяр.
Заради всичко това, заради всички шансове, които имаме, заради всичко, което предстои, заради истинския живот, който живеем, колкото и труден да е той, затова си струва да запомним днешната дата - 10 ноември. Защото тя бележи повратен исторически момент в развитието нашето общество. Защото след тази дата, без значение кой я е продуцирал и режисирал, нещата зависят поне малко повече от всеки от нас.
Затова бих казал: шапки долу! Днес е 10 ноември 2009 г! Изминаха 20 години от деня, в който поехме по пътя на демокрацията. Докъде ще стигнем, само ние можем и трябва да решим!

9 СЕПТЕМВРИ И РАЗУМЪТ В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ИСТОРИЯТА

2009-09-09T22:43:00.003+03:00

Не мислех да пиша този пост, защото имам работа за целия китайски народ, свързана с писане. Някои разговори, които имах днес, някои коментари, които четох, ме карат обаче да споделя това, което ми напира отвътре...

Днес е "славната" допреди 20 години дата 9 септември, дата на държавен преврат според едни, на народна социалистическа революция и победа над фашизма и капитализма според други. Безспорно е едно, 9 септември е дата, която разделя, предизвиква полярни емоции и оживени, дори ожесточени емоционални дебати. Безспорно е също, независимо дали оценката за тази дата е положителна или отрицателна, че 9 септември е вододел в най-новата българска история. За съжаление, в отношението си към тази дата, преобладаващата част от нашето общество се отнася не с разум, опитвайки се да направи обективна равносметка за процесите преди и след нея, а с прекалено много емоция, превръщайки я в поредната удобна огнева точка за разпалени словестни упражнения, жанр, който нашия народ толкова много обича, когато от това нищо не следва…

Същевременно 9 септември е дата, която заслужава трезво, обективно и сериозно отношение. Именно защото е вододел, именно защото се явява повратна точка в развитието на България. Към нея следва да се отнасяме преди всичко с разум, не толкова с чувства. Защото, ако подхождаме прекалено емоционално, ако предпочетем да бъдем фитилджии вместо трезво мислещи хора, рискуваме да пропусне смисъла на историята, същността на обществените процеси, които протичат в нашата страна през първата половина и средата на 20 век.

Ако прием 9 септември в светлината, в която го представяше тоталитарната пропаганда на комунистическия режим, и в която до голяма степен го представят нейните наследници, пременени под благовидни форми най-различни днес, игнорираме това, че 9-ти е прекалено тясно свързан с установяването на един тоталитарен репресивен комунистически режим, които не може по никакъв начин да бъде оценен положително. До голяма степен тази дата беше негов основен символ. Подобен прочит означава също така, да пренебрегнем това, че 9 септември в крайна сметка е неразривно свързан с влизането на Съветската армия в България и разпределянето на страната ни като част от деспотичната съветска система, без оглед на това, какво мислят самите български граждани.

Да подходим от другия полюс, и да използваме дата 9 септември, за да прогласим „всички комунисти на сапун”, ако може покрай тях и циганите, поне тези, който не работят, или казано по друг начин, до откат да се упражняваме в словотворене колко лоши са комунистите, колко лошо нещо е комунистическият режим и как трябва по някакъв начин да има мъст за това, което се е случило след 9-ти, също означава да подходим с прекалено много емоция, да минем доста далеч от смисъла на събитията, от закономерността на процесите, протекли и протичащи в българското общество. Защото този подход съответно води до игнорирането на това, че десетилетия преди 9-ти септември, от 1923 до 1944 г., в България съществува репресивна система, която ни най-малко не може да бъде определена като демократична, и която носи отговорността за избиването на хиляди хора, за потъпкването на политическия и обществен плурализъм, за съюза на България с Хитлеристка Германия, за депортирането на 14000 евреи от Беломорска Тракия в газовите камери на нацистите.

Затова, според мен, в отношението към 9 септември и други подобни дати, е необходима не прекалена емоция, а разум и обективност. Необходима е трезва оценка на събитията и извличане на поуките на времето. Защото противното, означава да продължаваме да бъдем едно общество лесно манипулируемо, доста далеч от свободата. Общество, в което сме много силни, когато говорим на маса, със салатката и райкийката и много слаби тогава, когато са необходими реални обществени позиции, реални общ ествени действия, реални решения, на проблемите, пред които сме изправени.

Затова, нека на 9 септември оставим настрани страстите и подходим с разум. Нека си дадем ясна сметка, че свободата и демокрацията, именно защото и преди 9-ти, и след него, не са реалност в България, до голяма степен все още не са постигнати като действително състояние в нашето общество и до днес. Нека осъзнаем, че демократичните ценности са въпрос не само на гола декларация и словестна претенция, а на реална ценностна система, на фактическо поведение. Нека спрем да пращаме когото и да е под ножа. Нека обаче да скачаме и набутваме в ъгъла всеки, който си позволи да говори за вагонетки, Пиночет, стадиони и чистки. За невинни, които трябвало да паднат, за да им ред…Нека се научим на повече чуваемост към другия, на повече толерантност. Нека спрем да оценяваме хората според техния цвят, а да правим това според техните лични качества. И преди всичко, да свържем думите и делата, да изградим пълноценна европейска демокрация, да не позволяваме никой повече да посяга на свободата на нашето общество, който и да е той. Политик, журналист, олигарх или задкулисен кукловод. Няма друг начин да бъдем настина свободни, няма друг път България да бъде истинска част от развития свят.

5 ЮЛИ 2009, ВЪЗМОЖНО ЛИ Е НОВО НАЧАЛО?

2009-07-14T14:14:00.001+03:00

5 юли 2009 несъмнено ще остане като важна дата в най-новата българска история. Най-малкото, защото на този ден стана ясно, че въпреки всички условности, въпреки всички привидности, въпреки всички излети пари в политически заготовки, въпреки всички купени гласове, въпреки всички зависими хора, въпреки всички „свободни” медии, демокрация в България все пак има.

Независимо от всички перфидни планове, проникновени стратегии и тънки сметки, българските граждани показаха с участието си в изборите, със своя глас, че не приемат безпардонната деградация на обществените ценности и интерес, в каквото се беше превърнала българската политика от известно време насам. Казаха ясно и недвусмислено, че искат промяна, че искат управление, различно от това, което търпяха през последните години.

На 5 юли близо 70 % от упражнилите правото си на глас над 60 % граждани на Република България показаха червен картон на корумпирано-олигархично-аристократичния модел на фасадна европейска демокрация, които цари у нас от 2001 година. Шамарът за всички, които смятаха, че са изиграли добре ролята си и сега могат спокойно да покажат истинската си кожа, да ни принудят да приемем за даденост връщането към духа, практиките, семействата, безвремието на късния комунизъм, беше повече от звучен. Българите показаха, че ако не друго, за 20 години поне са научила каква е силата на урните и демократичния избор.

Новата надежда?

На 5 юли 2009 г. една значителна част от българските граждани вложиха своето желание за промяна, за скъсване с реалността от последните години, в подкрепа за Бойко Борисов и свързаната с него ГЕРБ. Въпреки че вече не веднъж ни бяха обещавани чудеса и доверието ни беше предавано по доста грозен начин, немалко българи предпочетоха да повярват на новото, да заложат на неизвестното, да потърсят поредния месия, отколкото да останат вкъщи или да избират между познатите варианти.

Макар да не съм един от тях, искрено се надявам, надеждите да не останат за пореден неоправдани. И въпреки че, Бойко Борисов все пак не обеща за 800 дни да превърне България в една малка Япония или поне една балканска Швейцария, рискове от разочарование все пак има. Най-малкото поради две причини, за които бъдещият премиер трябва много сериозно да се замисли.

Първо, една значителна част от новоизбраните народни представители, а в по-широк план и от ангажираните с ГЕРБ, са хора, които видимо не се характеризират нито с политически или управленски опит, което може би в българския условия дори е плюс, нито с осъществени заслужаващи респект постижения в досегашната си биография, което вече е проблем. Ще бъде доста неприятно, ако се окаже, че една голяма част от тях са просто поредните нашенци, наредени да намажат на държавната софра. Съжалявам, ако засягам някого, но такива са реалностите.

На второ място, сред имената, които се завъртяха около новата партия на властта, има доста лица които правят подозрително впечатление с връзките с режима на комунизма или най-малкото с това, че физиономиите им вече са завъртени в не особено приятни комбинации по повод на вече изминали управленски мандати или най-малко разни местни далавери…Дано да не се окажа лош пророк, но съм убеден, че и по двете линии има сериозен риск от постижения, които едва ли ще се харесат на тези 40 % от българите, които видяха промяната и превръщането на България в същинска европейска държава в лицето на Бойко и водената от него ГЕРБ.

Затова, от жизнено значение за новия спасител е да осъзнае рисковете, които го дебнат, и да покаже, че въпреки всичката сдържаност, която човек, може поради една или друга причина да има към него, най-малкото, за да остане записан със светли букви в българската история, ще положи максимални усилия, за да не бъде за пореден път проиграна волята на българите за промяна.

Ще има ли същинска европейска левица в България?

5 юли 2009 г. ще остане със сигурност като важна дата и в историята на българската левица. На тази дата банкрутира официалното ляво, представлявано от сегашната БСП, нейния „establishment” и партийци (подчертавам партийци, а не социалисти!) всякакви възможни. На 5 юли 2009 г. претърпя крушение циничният опит лявото в България да бъде практикувано като някаква странна смесица между аристокрация, олигархия и клептокрация, съпроводена с прекалено много посредственост, меркантилизъм и откровен конформизъм.

След всичките изминали „успехи” и „постижения”, след особено „успешното” управление на Сергей Станишев & Co, след милионите налети в предизборна кампания, след всичките контролирани административни структури и работещи в тях хора, след всичките гласували подозрително за БСП традиционно сменящи гласа си ромски квартали съобразно мизата, която се предлага, след цялото самодоволство и самодостатъчност на разните малки и големи партийни велможи, БСП геройски достигна най-слабия си резултат от началото на демократичните промени. Защо? Едва ли е случайно.

Сега разбира се, разбирачи се появиха всякакви. Радетели за извъндредни конгреси и оставки тоже. Проблемът обаче не може да се реши с оставката на Станишев, нито дори с тази на целокупното партийно ръководство от Руменовци, комсомолски кадри, интриганти, използвачи и лакеи всякакви. Официалната левица е тежко болна, тя е болна отдавна. Нещо повече, степента на заболяване отдавна мина критичната точка, отвъд която един организъм започва да се пренася към отвъдното. Вариации и пермутации разбира се са възможни различни. Но да превърнем изгнилата материя в ново и жизнено тяло едва ли е възможно. Няма как тези, които ръкопляскаха първо на Първанов, после на Станишев, които сладко папаха и при единия, и при другия. Които удобно скътаваха съвестта си в задния си джоб в името на партийна и политическа кариера, в името на кинтите, които могат да набавят, нямам как тези хранени другари да върнат левицата към истинската й същност. Просто не са от тази порода. Мисията невъзможна. А други в БСП вече почти няма.

Затова тези, които искаме в България да има същинска европейска левица, трябва да се откажем своевременно от всякакви илюзии и заблуди. Ако изобщо е възможна, една истинска европейска левица, тя трябва да тръгне на чисто. Трябва да стъпи на няколко простички принципа – ясна граница с комунизма, с практиките му, с тайните му служби, с партийния апарат и комсомола, с до болка познатите фамилии, стрини, зълви, чинки, синковци, внуци и братовчеди. С криворазбраната русофилия, про-садамщина, про-китайски отклонения и тем подобни. Със злоуптребите с публична власт и обогатяването на шмекери всякакви за държавна сметка. С всякаква идентификация, връзка, легитимация с времето, духа, кръговете, техниките на тоталитарната система.

Една истинска европейска левица, трябва да има ясна ориентация към Европа, към свободното западно общество, колкото и клиширано да звучи това. Трябва да даде разбираем, реалистичен, практически осъществим отговор на въпроса – какво е лявото като трудовоправна уредба, социална сигурност, здравеопазване, образование, екологична, регионална, жилищна, семейна политика днес в България. Трябва сърцато, всеотдайно и последователно да работи за осъществяването на този отговор.

Такава левица днес в България няма. За да бъде тя създадена на първо място трябва да се оттърсим от заблудата, че БСП може да се превърне в нещо подобно. Няма как! На второ място, трябва да запретнем ръкави, и ден след ден, със себеотдаване, енергия и последователност да направим това, което зависи от нас, за да има един ден в България такава левица.

5 юли 2009 година 2009 е шанс за ново начало. За България, за лявото. От всеки от нас зависи дали от този шанс ще произтекат конкретни последици. Нека покажем, че можем да бъдем европейци и граждани повече от един изборен ден.

ЗА ЕВРОПЕЙСКА ДЕМОКРАЦИЯ, ЗА ИСТИНСКА ЕВРОПЕЙСКА ЛЕВИЦА В БЪЛГАРИЯ!

2009-07-04T15:06:00.007+03:00

Двадесет години след началото на демократичните промени, България е изправена пред решителен избор. На 5 юли българските граждани са изправени пред две алтернативи – да застанат зад статуквото на посткомунизма, зад начина, по който се упражнява публичната власт през последните години, зад това, което представлява българската държава днес; или да разтърсят здраво системата, да дадат шанс за ново начало на демократичното и европейско развитие на страната, да генерират политически импулс за преодоляване на проблемите, които ни направиха черната овца на Европа.

Като оставим на страни целия поток от предизборни препирни, откровени манипулации и лъжи, които изпълват предизборната кампания такава, каквато е днес, в предстоящия вот за Народно събрание, всеки от нас е изправен пред един сравнително простичък избор:

1 Да не гласува изобщо или да гласува за някоя от партиите от сегашната управляваща коалиция, за някоя от техните формации-мутанти, продукт на посткомунистическото задкулисно „политическо генно инженерство” И в двата случая, това означава, да се приеме начинът, по който се упражнява публичната власт през изминалите години, да се съгласим изрично или мълчаливо, че българската политика може, дори трябва да бъде такава, каквото тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ ни я показаха. Да приемем, че корупцията и злоупотребите с публична власт са нещо естествено, нормално присъщо на политиката. Нещо повече, да затвърдим и бетонираме положението, че именно тези престъпни явления трябва да стоят в основата на политическия процес, да бъдат причината, двигателят на упражняване на публична власт у нас.

Да не гласуваме или да гласуваме за статуквото на управлението и неговите креатури означава, да приемем или подкрепим, че назначенията в публичния сектор ще се извършват по партизански причини, въз основа на посредственост, конформизъм, сервилност. Да се съгласим, че социалната държава може да съществува само на хартията, а нейна единствена проявна форма да представлява подхвърлянето на жълти стотинки на пенсионерите преди провеждането на поредните избори.

Да не гласуваме или да гласуваме за някоя от партиите от досегашното управление означава, да скрепим с поведението си този начин на разходване на европейските фондове в България, който доведе до фактическото им спиране, до невъзможността България да бъде пълноценен участник в процеса на европейска интеграция.

2. Ако не харесваме тази реалност, ако считаме, че в начина, по който се упражнява публичната власт днес има сериозни и тежки пороци; ако искаме България да бъде наистина европейска държава, ако смятаме, че в нашето общество трябва да има действителна солидарност, че социалната държава трябва да съществува в конкретни форми и мерки както в социалната политика, така и в образованието, в подкрепата за семействата, в здравеопазването, в регионалното развитие; ако искаме да остане природа в България, да не бъдат унищожени красотите на нашите планини, море и градове заради варварския нагон за печалба на нискочели алчни новобогаташи и перачи на престъпно спечелени пари, не можем да забравим, че на 5 юли има избори.

Не можем да застанем поради каквото и да е оправдание зад някой от тези, които четири години утвърждаваха и използваха всички споменати пороци в изгода на себе си, своите обръчи от приятелски фирми, своите партийни храненици. Не можем, да оставим тези, заради които думата политика, партия и власт се превърнаха в обидни думи, да продължават безпардонно да се подиграват с труда и достойнството на българските граждани.

Ако не приемаме всичко това, трябва да гласуваме, трябва да подкрепим тези, които са доказали в политиката и действията си в обществото, че не са част от статуквото на посткомунизма. Че не са свързани с номенклатурата, агентурата или икономическите кръгове на тоталитарния режим. Че имат реално, истинско отношение към каузата, която отстояват. Тези са политическите фактори, които могат да допринесат за съществено изменение на сегашното политическо статукво, за утвърждаване на България като същинска европейска демокрация.

3. Изборът между статуквото на посткомунизма, между публичната власт, такава каквато е днес и развитието на политически процес и управление, съответстващо на интересите и мнението на гражданите, е въпрос на особена отговорност за тези от нас, които имат леви обществени и политически ценности и убеждения. Които са били или все още са ангажирани под една или друга форма с действие в лявото политическо пространство.

Изминалите двадесет години и особено периодът след 2005 г. недвусмислено показаха, че постигането на реална промяна в левицата, без прекъсването на пъпната връв с времето, хората, практиките, структурите на тоталитарния комунизъм, не е възможно. Лявото не е и не може да бъде въпрос на гола претенция, на червен цвят, на реторика, на криво разбрана русофилия, на аристократично възпроизводство или носталгия по времето на Тодор Живков. На поредното „презареждане” на старите схеми, старите семейства, стария манталитет.

Лявото са определени реални ценности, реално поведение, реални решения на проблемите, които има едно общество. И днес в България те за съжаление отсъстват, защото БСП недвумсилено показа, че е прекалено далеч от тях, независимо от всички претенции за противното. В този контекст, пред всички хора с ляво мислене и ценности, които споделят ценностите на демокрацията и подкрепят утвърждаването на България като пълноценна част от европейското обединение, стои въпросът, дали БСП е изразител и носител на тази перспектива? Отговорът според нас е не! И да се твърди противното е опасна заблуда или откровена неискреност!

Недопустимо е, да продължаваме, да се правим, че не виждаме какво се случва, че на разбираме какви процеси протичат в българското общество и каква е ролята на официалната левица в тях. Недопустимо е да намираме едни или други удобни обяснения и самоуспокоения, за да не реагираме, за да имитираме реакция, а всъщност да се вписваме в пейзажа и системата. Недопустимо е, да не се постави въпросът как да бъде осъществен нов синтез на лявото в България? Как да бъде поставено началото на нова левица, която не е поредната удобна дреха за наследниците на елита на тоталитарния комунизъм, поредната мимикрия основана на носталгията по времето преди 10-ти ноември.

Убедени сме, че първата стъпка по този път е активното участие в изборите на 5 юли, изборът на алтернатива, която може да разклати и събори статуквото на корупцията, олгигархичните зависимости, която да не позволи на българския „Октопод” да продължава да изсмуква живите сили на нашето общество. Става въпрос за избор не между лявото и дясното, а между европейската демокрация и проядената от корупция олигархия, между същинската правова държава и основаната на злоупотреби, шуробаджанащина и посредственост, ориенталщина. Отговорност на всеки съзнателен и принципен гражданин, е да не остане безучастен пред този избор! Отговорност на тези от нас, които споделят идеите на европейската демократична левица е, какво да направим оттам нататък, за да има истинска европейска левица в България!

Георги Николов, Председател на НС на БСМ

Стефан Падалски, Главен секретар на НС на БСМ

Николай Тотев, Главен секретар на НС на БСМ (2004-2006 г.)

Христо Христев, Заместник-председател на НС на БСМ (2000-2006) и
заместник председател на МО на ПЕС (2007-2009 г.)

Мария Георгиева, Заместник-председател на НС на БСМ (2007-2009)

Илия Марков, Заместник-председател на НС на БСМ

Радко Багдасаров, Заместник-председател на НС на БСМ

ДЕМОКРАЦИЯТА - ФОРМИ НА УПОТРЕБА

2009-04-12T10:14:00.004+03:00

На връх 20-та година от началото на демократичните промени, носителите на посткомунистическото статукво в България – в лицето на БСП и ДПС, решиха да докажат, че представата, че едно от големите достижения на изминалите две десетилетия, е изграждането на европейски тип демократична обществено-политическа система у нас, всъщност е доста илюзорна.

Политическите маневри и еквилибристики по изборното законодателство, които наследниците на късния комунизъм, разпределени в няколко партии, подпомагани от гастролиращи кога като свободни електрони, кога като земеделци, кога като националисти, когато като консерватори, предприеха през последните седмици, за да си гарантират контрола над публичната власт, въпреки нежеланието на преобладаващата част от българското общество да ги вижда повече начело на държавата, засягат основни елементи на демократичната държава.

Това, че изборното законодателство се променя непосредствено преди избори не е новост в България. Така се е случвало от самото начало на промените винаги досега. Подобен подход е укорим, той сам по себе си е свидетелство за липса на демократична зрялост и устойчиви принципи в политическите отношения. Ако беше само времевият момент обаче, да отминен и тези промени като особеност на нашите географски ширини. Притеснителното в случая е, че настоящата ситуация се характеризира с някои съществени разлики спрямо всички аналогични хипотези на изменения в 12 без 5, които политическата и правната история на българската демокрация познават.

С настоящите промени в последния момент, които дори все още не са окончателни и не се вписват по какъвто и да е начин в елементарната необходимост от правна сигурност, статуквото на БСП-ДПС се опитва от една страна да проиграе, да похаби идеята за реформа на избирателната система. От друга обаче, по най-перверзен и циничен начин, наследниците на късния комунизъм всъщност използват идеята и нуждата от промени, за да вкарат нови елементи в изборното законодателство, които да ограничат възможностите за действие на опозицията, да изкривят политическото представителство и в крайна сметка да гарантират служебна победа на тези, които контролират законодателната и изпълнителната власт понастоящем.

В прокрадващите се от страна на БСП-ДПС разрешения, с озадачаващата помощ на консерватора-бивш земеделец Яне Янев, има два момента, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като грубо посегателство срещу демократичните принципи:

Вдигането на изборната бариера на 8 и повече % е решение, което колкото и разните апологети на тази анадолска мярка да си смучат аргументи от пръстите, не се вписва в европейските демократични стандарти. Подобна бариера не съществува в нито една нормална развита европейска демокрация. Близка до тази обща бариера има само в Турция -10 % и тя е обект на системни критики от всички наблюдатели, ангажирани с процеса на укрепване на демокрацията в страната, особено в контекста на кандидатурата на Турция за присъединяване към ЕС;
Още по-скандално решение е предлаганият избор на 31 народни представители в едномандатни избирателни райони, с крайно различен брой избиратели. Подобна формула е грубо нарушение на един от основните принципи на демократичните избори, който изисква зад един мандат да стоят относително равен брой граждани. Къде е зачитането на този принцип, ако София, Пловдив, Варна, Бургас, където живее почти половината население на България, излъчат 6 народни представители , а останалите райони, където живее останалата ½ от населението на страната излъчи 25 народни представители? И не е ли всъщност този ход, изключително перфиден опит от една страна да се „похарчи” идеята за мажоритарен избор, да се създава манипулативна представа за промени в обществото, а от друга страна, да се изкриви представителството на точно тези райони, които традиционно силно гласуват не за БСП и ДПС, а за десницата? И където впрочем на последните местни избори БСП варираше между 3-та и 6-та политическа сила (по гласове на кандидатска листа за съветници, което е същинският партиен вот на местни избори)?

Като се вземат предвид порочните зависимости във финансирането на предизборните кампании, медийното отразяване и рекламата, на които по никакъв начин не се дава адекватен отговор на законодателно ниво, стои въпросът дали 20 години след началото на демократичните промени, България всъщност не е изправена пред целенасочен опит за ограничаване на демократичното начало в нашето общество? Дали начело на страната ни не стоят хора, за които демокрацията е просто поредната удобна форма, зад която да приютят кастово-аристократичния, придобил вече ясно олигархични измерения модел на контрол над обществото, които прилагат?

Доколко този опит ще успее, доколко България ще остане подконтролна на практикуващите демокрацията като фасада наследници на късния комунизъм, предстои да видим. От всички, за които демократичният модел, правовата държава, свободата на личността и обществото, не са просто някакво кухо словосъчетание, а истинска стойност, ценност и разбиране за живота, зависи да реагираме. Чрез позиция сега, чрез участие в обществения дебат и в различни форми на гражданска активност и най-вече чрез гласа си на предстоящите избори. Защото алтернатива и изход винаги има. Дори да не е идеалният вариант. Защото, най-малкото, трябва да търсим как да разклатим статуквото, да ограничим възможностите на сценаристите и режисьорите на посткомунистическото reality show да моделират привидна реалност по техен тертип и потребности. Защото най-ценната помощ, която можем да им окажем, това е да бездействаме, да се примиряваме.

Защото единственият начин рано или късно да превърнем България в същинска демокрация, в пълноценна част от Европа, да имаме публична власт, която служи на гражданите, а не която паразитира на техен гръб, това е да преодолеем робската си примиреност и измамно самоизолиране, да стигнем до елементарната истина, че свободата е преди всичко състояние на духа, избор на всяка личност. Да разберем, че без активна гражданска позиция, без участие в обществените отношения, колкото и фалш, използвачество и измама да сме срещнали в тях, не може да има същинска европейска демокрация. И в крайна сметка да осъзнаем, че да бъдем европейски граждани, а не географско население, зависи единствено и само от нас.

БЪЛГАРСКИ РАБОТИ

2009-02-06T19:43:00.006+02:00

Български работи…Как по друг начин да характеризираш крайните непремерени, за да не кажем расистки изявления, на един от основните претенденти за управлението на България, който иначе продължително и последователно се опитва да убеди българското общество, че е нормално десен, християндемократ и достоен член на ЕНП…Там такива неща не говорят.

Български работи…Как по друг начин да характеризираш реакцията на друг основен претендент и все още упражняващ основна част от управлението на страната субект – БСП: ще сезираме Европейската комисия!?!? За какво бе джанъм? Затова, че кметът на София е извършил някакво нарушение на общностното право? Възможно е и така да се тълкува визираната хипотеза, но в този случай, компетентността да се установи нарушението и да се наложат евентуални санкции е в ръцете на компетентните български органи….и чак ако те не си свършат работата, стои въпросът за намеса на Европейската комисия, евентуално. Или БСП apriori е решила, че така или иначe европейското законодателство в България не се прилага ефективно, та направо да идва Европейската комисия…Пита се тогава, защо през останалото време същите тези официални социалисти неистово се опитват да обясняват противното?

В крайна сметка, изявлението на Бойко Борисов е скандално и недопустимо. Да някой би казал, те много хора мислят така…И няма да е далеч от действителността...Но мисията и отговорността, която има един човек, който претендира да управлява България и да решава основните тежки и насложени проблеми, които имаме, особено ако се числи към семейството на европейската християндемокрация, е да води напред, да допринася за туширане на слабостите ни, да помага българите да намират обяснение отвъд профанските формули, войнстващата посредственост, популизма и демагогията, да утвърждава демокрацията, правовата държава и моралните устои на едно основано на хуманизма общество.

Що се отнася до левицата, разбираема е реакцията на БСП относно изявленията на Б.Б. Вместо да показва непознаване на системата на европейска интеграция обаче, ръководството на БСП по-добре сериозно да помисли какво е направило, какво е пропуснало да направи и какво може занапред да направи, за да бъдат ефективно и пълноценно интегрирани в българското общество различните маргинализирани социални групи, за който Бойко Борисов говори. Защото макар трактовката на Супер Бойко да е абсурдна, проблем има.

Проблемът се състои в това, че в българското общество има големи групи, прекалено големи, които се намират в състояние на социално изключване, на фактическа системна дискриминация по редица показатели, който живеят в нищета. Сред тези групи се развиват тенденции, характеристики и поведенчески зависимости, които са различни от общото състояние на българското общество, които едва ли са нормално присъщи за едно европейско общество, за една нормална европейска държава и рискуват да ни отклонят по посока на трайна нестабилност, мащабна социална маргинализация и подразвитие.

И вместо да демонстрира този „смешен плач”, официалното статукво на БСП следва да реагира с пълноценни действия на тези именно проблеми. А и малко трудно е да повярваме на сърцераздирателната реакция на официалните социалисти, защото преди около две години един виден представител на БСП – проф. Гайдарски, тогава министър на здравеопазването, се беше изпуснал да говори публично, как трябва да се реши по „медицински път” проблемът с прекалено високата раждаемост сред ромското население…Ако думите на Б.Б. са някаква реминисценция на расизъм, то подобни идеи за здравеопазването са си неосъзнат късен нацизъм. А нещо не си спомням тогава някой виден представител на БСП да се възмути от думите на проф. Гайдарски…

Български работи…

БЪЛГАРИЯ, ЕВРОПА И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

2009-01-26T13:13:00.006+02:00

В контекста на събитията от последната седмица, отново се сетих за един особено сериозен проблем, които много пъти съм си мислил, че ние в България имаме. Проблемът с това, как разбираме основните права на човека, доколко те са ефективно зачитани в ежедневието на българското общество, във функционирането на българската правна система, какви са ефективните гаранции за тяхното спазване, какви са санкциите в случаите, когато над тях се извършват посегателства.

І. Демокрация и права на човека

Начинът, по който в България се отнасяме към основните права на човека от доста време насам, ме кара да имам усещането, че някак възприемаме този основоположен елемент на демократичния правен ред като някакъв изкуствена, абстрактна, отвлечена декларация, която няма отношение към нашия реален живот, към отделните текущи правни отношения, които имаме в нашито ежедневие. Като че ли след като веднъж сме прогласили един кръг от добре звучащи правни текстове с приемането на Конституцията през 1991 г. и сме се присъединили към ЕКЗПЧ ние някак сме приключили темата със защитата на основните човешки права. Приели сме по презумпция, че оттам нататък те се зачитат в достатъчна степен поради простия факт на прогласяването им в Конституцията и на присъединяването ни към Конвенцията.

Подобно разбиране или липса на разбиране за основните човешки права обаче, показва дълбоко непознаване на същността и основните характеристики на основните права на човека като част от правната система на една демократична държава. Защото в една същинска демокрация, правата на човека не са просто поза или моментна декларация, а основоположен елемент на законността, за зачитането на които органите на публичната властта и особено съдебните органи следят постоянно.

В тази връзка, следва да се има предвид, че именно в едни от най-старите съвременни демокрации, свързани със самото възникване и утвърждаване на концепцията за основните човешки права, каквито са Франция, САЩ или Великобритания, в които уредбата на човешките права, действията за тяхното утвърждаване и ефективно зачитане има вече повече от два века история, зачитането на основните права остава и до днес един от приоритетните и най-важни въпроси н на обществения и на юридическия дебат.

Не трябва да се забравя също, че защитата на основните човешки права, моделът на правовата държава, с които те са свързани, стои в основата на европейското обединение. Чл. 6, 7 и 49 от ДЕС изрично извеждат зачитането на основните права като условие и консубстанциален елемент на принадлежността към Съюза. Предвиден е специален ред на политически и съдебен контрол относно тяхното зачитане от институциите на Съюза и от държавите-членки. В трайната съдебна практика на Съда на Европейските общности (върховният съдебен орган на ЕС), зачитането на основните права е издигнато и ревностно отстоявано като основен принцип на правото на ЕС. В редица случаи актове на общностните институции биват обявявани за недействителни именно въз основа на нарушаването на едно или друго основно човешко право.

ІІ. България и правата на човека

На този фон как изглежда българската реалност? Показателен е фактът, че България е един от „отличниците” по дела за нарушаване на основни човешки права на глава от населението пред Европейския съд по правата на човека. Сериозни критики идват и от страна на Европейската комисия. Проблемите в системата на вътрешни работи и правосъдие, високата степен на корупция, системното неразкриване на тежки престъпления и особено на показни умишлени убийства, говори за засягането на едно от основните права на всеки човек, което както правото на ЕС, така и ЕКЗПЧ, а и нашата Конституция гарантират – правото на справедлив съдебен процес и ефективни правни средства на защита.

Особено притеснение будят все по-често повтарящите се случаи на физическо насилие и засягане основните права на защита, които се упражняват над граждани от страна на органи на МВР. Подобна практика свидетелства за сериозен спад в нивото на защита на основните права и за появата на опасни симптоми на ерозия на правовата държава у нас. В тази връзка не могат да бъдат подминати също действията по следене на електронните комуникации и използването на интернет, незаконосъобразното използване на специални разузнавателни средства, както и случаите на несързмерно физическо въздействие от страна на органите на реда при различни граждански форми на протест.

Специален акцент следва да бъде поставен на случаят от 14 януари 2008 г., когато в резултат на неверен сигнал за взривно устройство, без да положи фактически каквито и да е усилия да убеди гражданите да се изтеглят от предполагаемо опасната зона, органите на полицията разгониха с груба сила демонстриращите граждани, упражниха физическо насилие над лица, които не са засегнали по какъвто и да е начин обществения ред , задържаха и изправиха пред съд по бързата процедура за дребно хулиганство много от тях. Това основателно постави въпроса, дали полицейската операция не беше осъществена с цел сплашване на гражданите, които участват или имат намерение да участват в протести и дали не представлява посегателство над основни права като правото на свобода на изразяването на мнение, свобода на събранията и манифестациите и др.

Много въпросителни стоят същи по отношение на смъртния случай в 4 РПУ в София на 14-15 януари 2008 г. Дадените към настоящия момент от страна на полицията обяснения са крайно неубедителни. Независимо дали Методи Маринов е бил участник в протестите или задържан по подозрения в извършване на престъпно деяние, настъпилата смърт в полицейския участък е сериозен проблем. Особено предвид на категоричните показания на други лица, които са се намирали по същото време в IV РПУ, че човекът многократно е молел да му бъде оказана медицинска помощ, а никой от полицейските служители не е обърнал внимание. В тази връзка, фактът че МВР размахва декларация, в която лицето заявява, че има здравословни проблеми, но се отказва от медицинска помощ, ни най-малко не може да има за последица освобождаване на съответните длъжностни лица от отговорност за случилото се. Напротив, това е утежняващо отговорността обстоятелство.

Само няколко дни след смъртта на Методи Маринов в IV РПУ, станаха обществено достояние още два случая, които поставят остро въпроса за това какви практики прилага МВР при задържането и разпита на лица и как те се вписват в императивната необходимост именно органите реда, повече от всички други в една демократична държава, да зачитат основните човешки права във всички свои действия. Императив, без който е цинично да се говори за зачитане на основните човешки права, за правова държава и европейска демокрация изобщо.

За какво става въпрос?

При операция на специални части на МВР в сряда 21 януари 2009 г., почива при неизяснени обстоятелства 29 годишният Пламен Куцаров. Според съобщението на МВР, той е бил задържан в сряда по обед по досъдебно производство за участие в група за отвличане. С него са проведени „оперативни беседи” и със съгласието на заподозрения той е подложен на полиграфско изследване (детектор на лъжата). След приключване на „беседите” в Института по психология на МВР, в колата по пътя към бившата ГДБОП обаче на Пламен Куцаров му става лошо, след което задържаният умира. В опит да обосноват естествения характер на настъпилата смърт, органите на реда разпространиха информация, че лицето било „признало, че употребява наркотици”. По-късно същия ден в столичния р-н „Люлин” е застрелян 44-годишния Йордан Цонков. Според изнесена в медиите информация, която фактически се потвърждава от Прокуратурата, между двата случая има определена връзка. Твърди се, че и двете лица са информатори на МВР и са свързани с провеждано разследване по случай на отвличане, жертвата на което, все още е в неизвестност. Оттам публично беше поставен и въпросът, дали смъртта на двамата е случайна и как тя се отнася към един от най-големите проблеми на МВР – връзките със структури на организираната престъпност?

Също тази седмица стана известен инцидентът с чешкия гражданин Никола Молчан, арестуван на 8 януари 2009 г. от полицаи от СДВР по подозрение в убийство. Самият арест е извършен по начин, чиято законосъобразност трудно може да бъде защитена. Непосредствено след задържането на Молчан, според информация изнесена от него и адвоката му, той е подложен на жесток побой в продължение на около пет часа. Насилието е упражнено от голям брой служители на МВР, някои от които с качулки, при извършване на издевателствата на смени. Молчан е ритан, удрян със стол, третиран с електрошок в областта на гениталиите, кръста и седалището, душен с чувал, заливан с вода. Въпреки настояванията на чешкия гражданин, защитник е допуснат до среща с него едва на следващия ден, независимо, че уведомен от приятелката на задържания за ареста, той се явява в СДВР два часа по-късно. Служителите на МВР отговарят на адвоката, че задържаният не е в сградата, докато междувременно вътре го инквизират вече втори час. Органите на реда правят също всичко възможно, за да отложат максимално във времето осъществяването на преглед от лекар. Медицинска експертиза е направена по нареждане на Съда едва четири дни по-късно. Независимо от това, резултатите от експертизата потвърждават упражняването на насилие, в това число е вероятното използване на електрошокови уреди.

* * *

Без да навлизаме в други области от работата на публичната власт, без да се поставя въпросът за това доколко е гарантирана свободата на информация в България, съществуват ли ефективни гаранции за зачитане правото на неприкосновенност на личния живот, дори само тези три примера от последните две седмици са достатъчно солиден аргумент, за да се замислим сериозно, какви са всъщност гаранциите за зачитане на основните човешки права у нас, какви тенденции характеризират развитието на правовата държава в България? Да бъде предизвикан открит обществен дебат по тези въпроси и да бъдат предприети резултатни действия от страна на органите на правосъдието по тези и други подобни случаи, е от жизнено значение за утвърждаването на България като общество на свобода и сигурност, както и за това България да има своето достойно място в Обединена Европа. В противен случай, рискуваме отново да бъдем подложени на тежки критики отвън, а вероятно при евентуалното задълбочаване на визираните проблеми и на определени санкционни мерки. Тогава може би, отново ще търсим врага с външен билет, докато относителността в прилагането на закона става все по-голяма, а пълонценната защита на правата на частните лица - все по-имагинерна.

Снимка: Аудиовизуална служба на Европейската комисия

ВЪПРОСИ, КОИТО ЧАКАТ ОТГОВОРИ!

2009-01-21T11:50:00.006+02:00

Ето още едно мнение, при това на неслучайни юристи, относно незаконосъобразните действия на полицията от 14 януари 2008 г.

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=148061

Адвокат Михайл Екимджиев е един от най-опитните защитници, представлявал голям брой български граждани пред Европейския съд по правата на човека.

В мнението му, изказано за "Медиапул", ясно е посочено къде е проблемът в действията на МВР от миналата седмица - целенасочено допускане на ситуация, която позволява упражняването на сила спрямо гражданите, които протестират. Непропорционални действия, произволни арести, нарушаване основните права на защита на задържаните. Смъртен случай в РПУ, който очевидно някой се оптива да замете под килима...

На всички тези въпроси ръководството на МВР, правителството и Народното събрание трябва да дадат ясен отговор. България днес не е Сърбия на Милошевич, не е Беларус, не е Путинова Русия. Подобни действия на граница и дори отвъд границата на демокрацията няма да останат незабелязани в ЕС. Предвид на всички останали проблеми, които имаме в областта на правосъдието и вътрешните работи, последиците може да са повече от неблагоприятни - продължаване на мониторинга, задействане на предпазната клауза или дори прилагането на чл. 7 от ДЕС, който позволва мерки срещу една държава-членка, която засяга основните човешки права. А може би някой иска точно това, за да запази властта въпреки недоверието на 90 % от гражданите?

Има ли в България правова държава?

2009-01-18T12:14:00.009+02:00

Събитията от тази седмица, трябва да накарат всеки човек, които иска да живее в демократична държава и да се ползва пълноценно с основните права, които като гражданин има да си зададе няколко въпроса. С особена острота тези въпроси трябва да бъдат зададени на ръководството на Министерството на вътрешните работи и на управлението, срещу което гражданите бяха излезли да протестират. Бих желал да споделя няколко от въпросите, които поне у мен породи всичко, което стана тази седмица:

1. Защо още в самото начало, на нейното пристигане или на първите провокативни действия, които тя извърши, не беше изолирана групата лумпени, които опорочиха протестите, а се изчака необходимото време, за да бъдат подложени на побой много мирни граждани?

2. Защо и кой допусна полицията да използва несъразмерна и непропорционална сила спрямо широк кръг манифестиращи, които протестираха по най-нормален начин, без да извършват каквито и да е действия на засягане на обществения ред?

3. Защо бяха масово задържани граждани, които не са извършвали каквато и да е форма на засягане на обществения ред и защо бяха държани те часове наред в РПУ, като много лица свидетелстват, че спрямо тях е упражнено физическо насилие и други действия на унижение и потъпкване на човешкото достойнство?

4. Защо се допуска служители на полицията да се държат по унизителен, дори хулигански начин с граждани? http://www.vbox7.com/play:9e5296f8

5. До какви резултати доведе проверката на сигнала за бомба, поставена в района на протеста, вследствие на който полицията получи формално основание да разпръсне демонстрацията? Ако сигналът е бил верен, къде е бомбата, какви данни има относно лицето/а, които са я поставили? Ако е подаден заблуждаващ сигнал, разкрити ли са лицето/ата, които са подали този сигнал и предприети ли са действия за тяхното санкциониране?

6. На какво основание бяха масово проверявани документите за самоличност на всички, които искаха да отидат на площада за протеста на 15 януари?

Особено притеснение буди изнесената от ДСБ и отделни граждани информация за обстоятелствата около смъртта на Методи Маринов в 4 РПУ на 14-15 януари 2009 г.

7. Стои въпросът, защо смъртта на това лице не беше оповестена до момента, в който народни представители реагираха по случая?

8. Въз основа на какви конкретни доказателствени елементи се твърди, че става въпрос за криминално проявено лице (съвсем друг въпрос е кого, по какъв ред и доколко правово МВР включва в масива на криминално проявените лица, кой защо и докога фигурира там!?!?).

9. Доколкото има твърдения, че лицето е арестувано по време и във връзка с протестите, и достоверността на тезата на полицията се поставя под въпрос, ще допусне ли МВР независима проверка относно обстоятелствата и основанията за задържането на Методи Маринов.

10. Доколкото има достатъчно хора, които свидетелстват, че лицето е молело за медицинска помощ по време на задържането, която не е получило, налице са всички необходими елементи, за да бъде открита проверка по случая от страна на Прокуратурата. Кога ще бъде разпоредена проверка, за да се прецени дали не са налице достатъчно основания за откриване на наказателно производство срещу съответните длъжностни лица?

Всички тези въпроси трябва да получат ясен и категоричен отговор от страна на ръководството на МВР, а някои от тях са от компетентността на Прокуратурата. Защото това, което се случи около протеста на 14 януари е силно смущаващо и поставя под въпрос оценката, че в България съществува пълноценна демокрация и ефективна правова държава.

Тези отговори са повече от необходими, защото са налице твърде много обстоятелства, които дават основание да се смята, че действията на полицията по време на протеста на 14 януари бяха груба злоупотреба с правомощията, които органите на реда имат.

Твърденията, че полицията е проявила „професионализъм” и е изпълнила законовите си задължения силно се разминават с това, което всъщност се случи пред Народното събрание, по околните улици, градинки и булеварди. Както за тези, които са непосредствени свидетели така и за всички, които са видели богатият видео материал по протеста и полицейската намеса, се поражда съмнението и дори убеждението, че по нареждане отгоре, полицията не се намеси в удачният момент, на удачното място, за да изолира лумпените ( доколко те са били случайно там е друг, доста интересен въпрос).

За съжаление, обстоятелствата, около намесата на органите на реда формират впечатление, че те предприеха действия едва, когато някой свише прецени, че вече е нагнетено достатъчно напрежение, за да бъде безпардонно разгонен протестът пред Народното събрание. Освен всичко друго, подходът, приложен на 14-ти странно съвпада със заплашителните изказванията на различни фигури от управлението, които целяха да „респектират” организаторите на протеста в дните пред 14-ти януари, защото могат да бъдат извикани на „отговорен диалог”…

Всичко изтъкнато дотук, поражда сериозни опасения, че органите на реда отново се използват за тясно политически цели, че се прави опит чрез сила и сплашване гражданите да бъдат отказани от основоположното за демокрацията право на протест. Да бъдат лишени от възможността да упражняват техните основни права, гарантирани от Конституцията, Европейската конвенция за защита правата на човека, правото на Европейския съюз.

Подобен подход може и да гарантира на управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ, още няколко месеца спокойствие. Той обаче окончателно дискредитира България в Европа и затвърждава впечатлението, че у нас всъщност властва един олигархичен, корумпиран псевдодемократичен модел, за когото демокрацията, правовата държава, правата на човека са просто една удобна фасада за времевия момент, в които се намираме.

Снимка: в. "Дневник"/Антон Попов

ЗА СОЦИАЛИЗМА И СВОБОДАТА…

2009-01-16T00:24:00.006+02:00

Да си социалист (в оригинален прочит, а не в руска кавър версия , тъй като не там е родена тази идея), на първо място означава, да се бориш за свобода! За такава социална регулация, основана на солидарност и справедливост, която да позволи на всеки човек да бъде свободен, независимо от неговия социален произход, независимо от материалното състояние което има. ДА БЪДЕ РЕАЛНО И ФАКТИЧЕСКИ СВОБОДЕН!

С действията си от последните няколко дни, със сериозния принос на Михаил Миков, Георги Пирински, Татяна Дончева (поразително разминаващо се с всичките й претенции да бъде будната съвест на БСП изказване днес в Народното събрание!), а и с неоценимата помощ на Бойко Борисов ( каква ирония на съдбата...), БСП доказа, че съвсем не се е отдалечила от времето, когато властващата върхушка биеше хората и всяваше страх, за да контролира обществото, за да управлява държавата като бащиния, необезпокоявана, безалтернативно.

Къде останаха претенциите за промяна? Къде остана европейският социализъм? Или след като вече сме членове на ПЕС и Социнтерна, вече няма за какво да се морим?Какво толкова страшно има в това, че за пръв път от доста време насам сме свидетели на силна проява на гражданско участие, на ярка гражданска позиция, насочена към решаването на ключови за нашето общество проблеми? Нима не е вярно, че в България има повсеместна корупция? Нима не е факт, че политическото статукво доказа своята категорична неспособност да решава обществени проблеми, да движи обществото напред? Нима не е ясно като бял ден, че 9 от 10 българи отказват повече да се припознаят в това, което представлява днешната политическа система?

Отношението на управлението към протестите, елементарните милиционерски трикове с използваното присъствие на лумпени, опашатата история с бомбата, и особено, грубият побой над преобладаващата част мирно протестиращи, водят до логичния въпрос какво всъщност означават за днешната казионна левица свободата на личността и обществото, какво значение за нея има това основно право и ценност на европейското общество?

Това което се случи, дава основание да попитаме, дали всъщност за другарите партийци (партийци, а не социалисти, по особено точното самоопределение на един мазен кариерист, герой на новото партийно време в Пловдив, който сам многозначително казваше преди година-две – „Аз съм партиец, а не социалист!”) не се оказва, че основна ценност е властта, материалните облаги, свързани по български с нея, това да лапат от държавната баница или от баницата, до която държавата може да им осигури достъп?

Как по друг начин да си обясним, че когато усетиха, че недоволството от безвремието, в което не без тяхното ценно съдействие се потопихме, започва да приема конкретни форми и активен израз, че за пръв път от години насам, много млади хора проявяват активно отношение към проблемите на обществото, другарите на власт извадиха палките и щитовете, малко диверсия в ДС стил, две три агитки и една компания малоумни националисти и тръгнаха да бият, да плашат хората, да всяват страх.

Как е възможно Председателят на най-висшия демократичен орган (по силата на конституционната уредба поне) да излезе и да каже – участието в протести, не е граждански акт или нещо от сорта (Георги Пирински отпреди два-три дни)…Къде точно? В Северна Корея, Китай или Куба? А може би преди 20-на години в България? Какво да говорим за основните права, гарантирани от Конституцията, за Европейската конвенция за защита правата на човека, за демократичните принципи на ЕС…те очевидно са разбирани като изгодна поза, но не й като реална ценност, като абсолютен ангажимент.

Що се отнася до МВР, видя се, че органите на реда с особено усърдие могат да разгонват демонстранти. Ако със същото отдаване гарантираха законност, справедливост и сигурност в българското общество в останалите случаи на засягане на правния ред, в разкриването поръчкови мафиотски убийства например, сигурно щяхме да приемем, че това, което се случи вчера е въпрос на професионализъм. Уви…

В крайна сметка обаче, може би подобен тест на нашето общество е необходим. За да видим дали след две десетилетия промени, след като имахме възможността да получим досег до свободната част на Европа, достатъчно голяма част от българите са приели за своя истинска ценност и свое изконно право свободата. Засега е ясно едно, БСП не издържа изпитанието на промените. И за да има истинска европейска левица в България, трябва да се тръгне отначало, при ясна граница с времето, хората и зависимостите на несвободата.

снимка: Пламен Ташев/www.4CoolPics.com

Статуквото на посткомунизма трябва да бъде съборено

2009-01-15T00:05:00.006+02:00

Аз съм човек с леви обществени и политически ценности и убеждения. В продължения на доста години участвах активно в различни форми на политическа дейност и в България, и на европейско ниво. Колкото и да е трудно това в български условия, не съм се отказал от тези свои убеждения и днес.

Всичко, което се случва в Българската социалистическа партия от края на ’90-те години и особено след 2005 година, ме накара да си дам сметка още преди близо две години, че без значение кой, къде и какво разправя, без значение в колко ПЕС-а и в колко Социнтерна ще членува, БСП реално, категорично и непоправимо е много далеч от ценностите, визията и поведението на европейската левица.

Нещо повече. Независимо от всичките претенции за промяна, обновление, новост, различност, БСП остава чисто и просто политически инструмент в ръцете на върхушката на комунистическия режим, останките от неговите репресивни служби, неговите бизнес издънки (доколкото хора с манталитет на комсомолски сектретар по ентусиазма на точки и квадратчета или на председател на социалитическо ТПК могат да правят нормален бизнес в пазарни условия…). И никакви рокерски изпълнения, чалга купони и подобни рекламни трикове не могат да променят това. Нито доброто владеене на западни обноски, маниери и езици...

В този контекст, управлението на Сергей Станишев от 2005 насам, или както един приятел много успешно го определи, управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ, бележи завършващата фаза на връщането на сцената на манталитета, практиките, фамилиите на късния комунизъм. Очевидно тези, които провалиха и самата комунистическа система, решиха, че вече са излъгали когото трябва и представлението може да приключи.

Проблемът обаче е, че тези достойни другари, отроците, които идват да ги наследят начело на държавата, конформизмът, меркантилизмът и посредствеността, които ги обслужват, не просто не са способни да решават проблемите на обществото, не просто не могат да го движат напред. Начинът, по който те разбират и упражняват публичната власт, задкулисните им игри, превръщането на злоупотребите и корупцията в същност и логика на политическия процес, всичко това предопределя България да бъде заден двор на Европа, поставя под въпрос мястото на страната ни в семейството на развитите европейски държави, обрича ни все така да се заблуждаваме, че живеем нормално, докато времето си минава и светът върви напред.

Оттук нататък, въпрос да носиш наистина социални и демократични ценности и убеждения, да държиш на елементарната справедливост, да обичаш България реално, а не само на маса, с подходящо мезе и чаша ракия, въпрос на човешко достойноство, въпрос на всичко това е да реагираш на проблемите, които виждаш, да не се примиряваш, да вложиш енергия и етнусиазъм от себе си, за да има в страната ни истинска промяна.

Поради тази логика аз лично подкрепям протестите срещу настоящото управление. Поради тази логика смятам, че за да има наистина европейска, демократична и социална перспектива за нашето общество, статуквото на посткомунизма трябва да бъде съборено.

Де го чукаш, де се пука???

2009-01-12T09:44:00.004+02:00

Бях забравил, че и министър Масларова владее невероятната дарба да пръска поразителни умозрения, недвусмислено свидетелстващи за изключителен политически капацитет и доказани управленски качества. Докато четях „Капитал” и си пиех сутрешното кафе обаче, имах щастието да попадна на мъдрите й мисли, споделени за „Труд”:

„Част от работодателите преекспонират въпроса с очакваната безработица. Преди дни имах среща с бизнесмени от сферата на услугите. Казват ми - непрекъснато търсим персонал, но хората не искат да работят. (...) Мързи ги."

Да, с човешкия ресурс в много сектори у нас има проблем и то сериозен. С качеството на подготовката му, с наслоените с години навици на посредствена, немарлива и некачествена работа също. С производителността на труда, да не говорим. Защо обаче точно един министър на труда и социалната политика трябва да омаловажава задаващите се съкращения и социални проблеми и настъпващата криза (която според правителството доскоро нямаше как да засегне България), като акцентира на факта, че не се прави нищо за решаването на друг съществен проблем, отново в сектора, за който тя отговаря, отговорът на този въпрос леко ми бяга.

Догаждам в известна степен какво се е завъртяло в главата на Г-жа Масларова – „Е какво толкова ревете, че се задава криза? Ето сега, като започне да расте отново безработицата, ще може спокойно да избирате такива, дето не ги мързи да работят”. Безспорно! Ама някак хич не ми се струва нормална подобна логика за един министър на труда и социалната политика, особено когато се води „социалист”. А и чрез такава ремарка, госпожата всъщност сама акцентира върху неспособността й да реагира адекватно и на двата проблема.

Иначе, изглежда хората, които се грижат за публичния образ на социалния министър, са сравнително добри. Откакто Масларова отново е на власт, успяват да я предпазват от груби изцепки и големи скандали. Следва се стил на системно общо мълчане, нарушаван от планирани и медийно обезпечени появи по подходящи поводи - министър Масларова инспектира шивашки цех при минус 20 градуса, министър Масларова на мила среща с пенсионери в старчески дом във Враца, министър Масларова открива нов социален център в Стара Загора, министър Масларова отговаря на въпроси на граждани в сутрешния блок на „Нова”. Не им се отдава на PR-те само да я накарат да попромени стила на скъпите дрешки, изтънчени чепички, луксозните аксесоари и тежки бижута, тъй характерен за нея и тъй разминаващи се със социалистическите й претенции, а и с едната министерска заплата…

Ако не броим това, остават само случаите на срещи с неподходящи пенсионери или някое такова откровение, пропуснато при медийния brushing. Е няма как, природа...Пък и предвид на това, че Емел Етем май минава в нелегалност, няма само Сергей Станишев и Петър Димитров да ни създава настроение я.

Много плоско, Г-н Президент!

2009-01-06T00:31:00.010+02:00

Като бъгларски гражданин, като един от тези, които сте рершили да поздравите на Нова година, махайки европейското знаме от мизансцена на Вашето слово, бих искал да Ви кажа едно - много плоско, Г-н Президент!

Какво точно искате да кажете с този "протоколен жест" и на кого точно искате да го кажете? На Европейския съюз? Да кажете, че след като не ни оставят на воля да живеем в политическо и обществено лицемерие, претендирайки че имаме ценности, от които сме на светлинни години всъщност, да си мърсуваме в кoпанката, да злоупотребяваме с нашите и с техните публични пари, и да живеем в под-развитие, водени от слабоинтелигентни и нискочели издънки на комунистическата номенклатура и репресивен апарат, ние ще им се разсърдим?

Или на нас, българските граждани? Да ни кажете, да се откажем от надеждата, че ЕС ще ни помогне да преодолеем тумора на корупцията, злоуптребите с публична власт и заблатяването на страната ни като феодално владение на няколко десетки "елитни фамилии" и още малко обслужваща ги посредственост и конформизъм?

А всъщност, може би става въпрос за някакъв знак към Людмил Стойков, Марио Николов, собственика на "Градус", Гергов, Тодор Батков и всички от жанра, че каквото и да направят европейските служби и правораздавателните органи на други държави-членки, в крайна сметка ще продължават да се позлват с благоволение свише, доходни сделки, ордени, медали и дори - официални позиции в публичния живот и политическата власт.

Може би следващата стъпка, е да започнем да играем сценки от рода на водевилите на братя Качински и Вацлав Клаус? България е земен рай и ЕС да си гледа работата, щом не ни оставя да си караме постарому? А оттам нататък? Присъдружна на дядя Путин псевдодемокрация? Нещо като Киргистан, Туркменистан, Таджикистан или Беларус?
Или по soft-вариант, нещо като Балканска Вененцуела?

Много тъжно и много плоско. Да се стигне дотам, да се играе с европейската перспектива и образ на България в името на родното изгнило политико-олигархично статукво, което 9 от 10 граждани отричат.

Всяко зло за добро, обаче, както е казал народът. Този протоколен жест, заедно с всички безумия, който се случват от няколко години насам, ще допринесат затова и последният човек с европейско и демократично мислене и ценности в България да се раздели окончателно с илюзиите, че е възможно от лоното на тоталитарния комунизъм да се роди европейска левица. No way!

Оттук нататък всеки, който претендира да е трезвомислещ, който има ляво мислене и ценности и споделя идеите на демокрацията, трябва да си даде сметка, че на лявото в България е необходимо ново начало, основано на ясна граница с комунизма, на нови хора, на нова форма, които по никакъв начин нямат нищо общо с времето преди 10-ти. Само така един ден може да имаме истинска европейска левица.

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=147544&srcpos=5

Ще бъде ли спряно купуването на гласове?

2008-12-31T00:59:00.009+02:00

От ”Медиапул”:

В отговор на "порочната изборна практика" купуване на
гласове, за което се оказа, че в годините не се намира панацея, управляващите
увеличават наказанието за това деяние, което става затвор до 5 години, а
не 3, както е момента.

Това предвиждат поправките в Наказателния кодекс, приети
във вторник от Министерски съвет. Глобата за купуване на вот нараства до 8 000
лева. Промените в НК са поредните в тази посока, като последните бяха след
местните избори през есента на миналата година по инициатива на левицата.
Корекциите предвиждат още използването на специални разузнавателни средства
(СРС) за уличаване на купувач на гласове. Според измененията, това е лицето,
което трябва да понесе тежката наказателна отговорност, обясни пред репортери
министърът на правосъдието Миглена Тачева след правителственото заседание.
По
думите на Тачева текстовете за криминализиране на използването на СРС-та се
отнасят за длъжностни лица. На въпрос предвижда ли се санкция за поръчителя на
купуването на гласове, а не на конкретния купувач, министър Тачева отговори, че
идеята е добра, но трябва да се провери дали е осъществима.

"Трябва да правим норми, които след това могат да се
доказват и които да бъдат реално работещи. Не е въпрос да направим НК с
текстове, които са мъртви и сега имаме достатъчно", обясни тя.

Мога да се обзаложа, че предвидените изменения в Наказателния кодекс няма да попречат на покупко-продажбата на гласове на предстоящите парламентарни избори. Нещо повече, изборната търговия ще се развихри както никога досега.

Първо, защото редица от ключовите играчи в родната ни политическа система вече трайно практикуват този бизнес. Второ, защото при срива на доверие в партиите на посткомунистическото статукво, купуването на гласове остава един от последните им лостове да си осигурят определена подкрепа. Трето, защото предлаганото решение е запъртък, лишено от ефективност и резултат още в зародиш.

Какъв е смисълът да се инкриминира купуването на гласове, като се наказва единствено непосредственият извършител на деянието? Нима този, който стои в дъното на схемата, който се позлва от кумулативния й ефект, който е избран с тези гласове или който си назначава избраници по този начин е по-малко виновен? Нима неговото поведение не е обществено опасно? Трябвало да се провери дали може да се осъществи идеята за наказване на поръчителите или позлвателите на схемата...Трябва просто кураж и воля, за да бъдат предвидени съответните наказания. Трябват честни магистрати, които да приложат закона, да разкрият и докажат съответните връзки. Другото е прах в очите на хората.

Предлаганите мерки са обречени на провал и защото наказанието от 5 години лишаване от свобода и 8000 лв. глоба не е достатъчно сериозна и възпираща мярка срещу купуването на гласове, предвид на залога който то носи и фиансовите измерения, бизнесът с бюлетини вече има. Струва ми се, че би следвало наказанието да е дори 10 години, а глобата – значително по-голяма.

И още нещо. Мисля, че е крайно време, както за купуването на гласове, така и за другите уродливости на родния политически процес, да бъде предвидено едно друго наказание, което в редица западни държави се прилага отдавна – неизбираемост за 5, 10, защо не 20 години, за лицата, които са участвали в купуване на гласове, корупция, злоуптреби с публични средства.

И накрая, за да имат смисъл, за да бъдат успешни мерките срещу купуването на гласове, те не могат да бъдат изолирано, спорадично действие на парче. Те трябва да бъдат осмислени във връзка с всички останали мерки, които са необходими с оглед на радикалната промяна, от която се нуждае българската политическа система – нова избирателна система, нова уредба на финансирането на политическата дейност, реални законови мерки срещу конфликта на интереси и не на последно място – нови решения в законодателната уредба на медиите, които отразяват политическия живот и предизборните кампании.

Честито Рождество!

2008-12-25T00:54:00.010+02:00

Честито рожедство!

Нека на този светъл ден освен здраве, радост и любов в дома на всеки, да си пожелаем след десетилетия премеждия и нашата България да се прероди от войнстващото тържество на посредствеността и човешкото дребнодушие, които я превърнаха в блато на Европа. Исками се да вярвам, че не сме обречени да продължаваме да се разграждаме в безвремието, което ни е обхванало. Исками се да вярвам, че можем да надмогнем вековните си слабости и да се преборим за достоен живот, за нормално общество и управление. Има шанс. Трябва просто да повярваме, че промяната зависи от всеки от нас.

Надали щях да напиша тези редове, ако не бях попаднал на този постинг:

http://madamerosa.blog.bg/viewpost.php?id=268845

За мен той ясно показва, че в Българя има силни хора, които са готови да отстояват истински обществени и лични стойности. Силни хора, които не са се примирили с тържеството на Бай Ганьовското начало, които не се нагаждат удобно в изродената ситуация, кято цари в България и не си намират удобно извинение, за да игнорират това, което се случва отвъд прага на техния личен живот, в опити да създадат остров на личен уют, все едно е без значение какво се случва навън, все едно думите общество, демокрация, справедливост нямат никакъв смисъл.

Вероятно и за Галя Горанова би било много по-лично полезно и кариерно благоприятно, да напише някой сервилен материал в стила на официалната новобългарска платена журналистика, подобно на разни известни медийни дами дето си издават поръчковите стаии в томчета, под ръкоплясканията на цялата политическа смрад, която обслужват. Така и по-големи коледни бонуси се докарват...Галя Горанова обаче е избрала да каже, че царят е гол. Избрала е да постави на вниманието ни въпроса за фалша, посредствеността и безполезността на цялата ни политическа класа, превърнала се във воденичен камък пред нормалното развитие на страната.

Някой би казал -е и? Всички знаем това. Да, и какво правим? Трайкаме си, приспособяваме се, оцеляваме, празници, шопинг... Има обаче и хора, които реагират, които се борят, по своя начин, с по-малко или повече, на което са способни. Които имат съзнание за социум. И тази статия е ярко доказателство затова.

Така че, ако наистина искаме да затворим страницата на обществената деградация, която днес господства у нас, мисля може всеки от нас да намери своята малка смела стъпка, която да направи, за да има нашето общество своето истинско ново начало.

БЕЗПАРДОННА НАГЛОСТ И БЕЗОЧИЕ

2008-12-09T19:58:00.003+02:00

През последните няколко седмици ставаме свидетели на една особено неприятна тенденция в поведението на управляващата върхушка, в частност на редица видни представители на БСП в лицето на знатни партийни сановници като другарите Овчаров, Плугчиева, Гагаузов и други разни.

Години наред търпим неспособността на тази върхушка да защити обществения интерес, да осъществява политика в интерес на гражданите, да решава проблемите на обществото и да осигури неговото развитие. Години наред тези хора недвусмислено доказват, че за тях злоупотребата с публична власт, корупционните зависимости, непотизмът, шуробажданащината и държавно протежираният частен бизнес са нещо повече от ествено.

Днес същите тези хора, които имат съществен принос страната ни да е една от най-бедните и слабо развити в Европа, и да разчита на европейски помощи за своя напредък, от които още повече допуснаха поголовно да се краде, се опитват да обяснят на българското общество, че проблемът не е в техния телевизор.

Администрацията, под нивото на министъра, носи отговорност, все едно не са назначили на всички ключови постове доверени на тях лица. В комуникацията бил проблемът. И най-вече, видите ли, има так някакви сбъркани европейски чиновници, дето не ни разбират, не ни харесват и нарочно осъществяват някакъв пъклен сценарий срещу България във връзка с европейските избори догодина или по други някакви подбуди незнайно какви.

Известно е, че гьонсоратлъкът и липсата на чувство за мярка са трайно присъща и резизстента черта на характера по нашите географски ширини. Че могат да достигнат подобни висоти обаче, едва ли някой си е представял.

След като години наред стоиш на върха на политиката и държавата, след като на всички е известно как работи българската администрация, след като е обществена тайна как се усвовяват европейските фондове у нас, след като всеки в ежедниевието си, в работата си, от първа ръка може да види и усети какво точно се случва със системата на публична власт у нас, защото корупцията в нея вече достигна „ендемични” размери, т.е. повсеместна е, тотална е, общо правило е. След като го докархме дотам едва 10-на процента от гражданите да имат доверие в правителството.

След всичко това, да излезеш и да кажеш – ама моля Ви се, ние нямаме отношение към всичко това, ние си седим ей така за красота в едни управленкси кресла и изобщо не знаем какво се случва. Питайите някой друг. Или, версия втора, ние много работим, прекрасни резултати постигаме, от Брюксел нарочно не ги виждат...интерпретират си законите както си искат, а не както ние го правим (!!!) и забележете – обвиняват ни и ни съдят без доказателства...намерсват се прекалено грубо във вътрешните ни работи...затова дайте да не си плащаме вноските в ЕС...изобщо, кви са тея дето ще ни казват как да си цоцаме от държавната баница и кво да си правим в постокуминстическата ни кошара...

Подобно самозабравяне не виждам по какъв друг начин може да се нарече освен БЕЗПАРДОННА НАГЛОСТ И БЕЗОЧИЕ. Чудя се само, докога ще търпим подобни хора да бъдат лице на България и от такава безпарднна наглост и безотговорност да зависи развитието на нашето общество.

http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=596726

http://www.europe.bg/htmls/page.php?id=18155&category=5

http://www.econ.bg/news86023/article152283.html

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА 10-ТИ

2008-11-12T23:00:00.003+02:00

Тези дни някак тихомълком, без много шум, без церемонии и особено внимание премина 10-ти ноември – датата, която бележи началото на демократичните промени у нас, рожденият ден на новата българска демокрация. Тук-таме в някои медии се сетиха да отбележат повода, но в общи линии както гражданите, така и официалните субекти не реагираха на събитието. Вероятно това не е случайно. За България, 10-ти ноември очевидно не поражда това звучене, което има за другите източноевропйески народи падането на комунизма. Защото за разлика от Унгария ние нямаме нашата 1956, за разлика от Чехия и Словакия - 1968, за разлика от Полша - 1981 или за разлика от Прибалтика - 1991 г. Българското общество не се e борило за своята свобода, тя ни дойде някак изневиделица, даром, наготово. За нас 10-ти някак не е събитие, което трябва подобаващо да отбележим.

Всъщност отношението ни към годишнината от 10-ти ноември може би е напълно логична последица от начина, по които промените започнаха, от закономерностите, които господставха през всички изминали години досега. То отразява състоянието, в което днес се намира българската демокрация и говори за сериозните проблеми, пред които е изправена тя. Защото независимо от порива, от надеждите и ентусиазма, които белязаха българското общество в първите години след 1989, развитието на нова България остана в плен на мрежите на тайните служби на комунистическия режим, на тънките планове на комунистическата номенклатура да запази привилегированите си позиции в българската обществена йерархия. Защото както ясно показва и разкриването на архивите на Дъжавна сигунрост, има малко случайни неща в българската политика и в българските медии през последните две десетилетия. Със сигурност още по-малко са сучайностите в развитието на новия българки бизнес, макар засега да не е предвидено да видим какво е останало от досиетата на строителите на посткомунистическата пазарна икономика.

Затова, не трябва да се учудваме, че българското общество не възприема 10-ти като символ на освобождаването си от властта на тоталитарния комунизъм. В по-малка или по-голяма степен то съзнава, че началото на демократичните промените у нас всъщност беше един добре организиран дворцов преврат. Че големите надежди, които изкарахра всички българи по улиците и площадите и пред урните в началото на ’90-те всъщност останаха някъде назад във времето, дборе употребени в услуга на интересите на сценаристите, режисьорите и главните актьори на българските промени. А много от тежките пороци, които отвращаваха хората в годините преди падането на Източния блок, днес отново с пълна сила характеризират реалностите, в които живеем.

И все пак, добре е да помним и отбелязваме 10 ноевмри. Защото независимо от привидностите на българския преход, тази дата поставя началото на влизането на страната ни в коренно нова среда, бележи откриването пред нас на нови перспективи за развитие. Защото независимо от досиетата на ДС, от създадените от нея персонажи на новото време, духът на свобода беше пуснат от бутилката. И въпреки много слабости и пороци, днес в България съществува демократична система, в която гражданите по-малко или повече могат да влияят. Защото 10-ти ноември отключи пътя към тези обществени процеси, вследствие на които днес вече сме част от голямото семейство на европейското обединение.

Добре е да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото свободата на едно общество е не само въпрос на юридическа форма, не само номинална политическа конструкция. Тя е и въпрос на себеосъзнаване, на гражданска култура, на воля да изразяваш и отстояваш идеите си. И именно липсата на достатъчно силно изразено чувство и култура на лична и обществена свобода сред българските граждани, позволи да се случат много от превратностите, на които станахме жертви през тези 19 години. До голяма степен именно благодарение на тази липса, сенките на късния комунизъм присъстват в живота ни и до днес.

Трябва да помним и отбелязваме 10-ти ноември, защото България никога няма да стане пълноценна демократична държава без да поставим ясна граница с времето преди промените. Без да прочетем и затворим страницата на тоталитарната държава. И да не позволяваме на измислени герои, отгледани със сребърна партизанска лъжичка в устата, да ни учат на нова история. Без да осъзнаем какви са реалните ни възможностите в системата на демокрацията и да не оставяме повече кукловодите на прехода да ни водят за носа.

С особена сила нуждата от препрочитане на 10-ти ноември стои пред българската политика. Пред десницата, която трябва да успее да надмогне капаните и разделението, посети от инвестициите вдясно на комунистическия establishment. И пред левицата, която като манталитет, зависимости и основни лица (лично или по наследство) всъщност се върна там, откъдето тръгна преди близо 20 години. И ако сега съществуващите политически стурктури се окажат прекалено тясно вплетени в примките на посткомунистическото reality show, 10-ти ноември е добър повод хората, които не приемат за даденост статуквото както вляво, така и вдясно, да си дадат сметка, че в една демократична държава, никога не е късно да бъдеш свободен и да търсиш нов път за реализиране на идеите и ценностите, които имаш.

в. "ДУМА", 13 ноември 2008 г.

Когато не се помни, историята се повтаря...

2008-08-06T15:57:00.003+03:00

Вечера съсвсем случайно се натъкнах на един факт, който ме потресе. Един много близък приятел, повече от интелигентен човек, в завързал се между нас разговор между другото, не можа да се сети какво е Аушвиц-Биркенау….

Това ме стресна, така както отдавна нещо не ме е стряскало. Щом е възможно, днес в България, една европейска държава, интелигентните хора, да не си спомят за изродските зверствата на нацистка Германия, за организираното в индустриален порцес мъчение, опити, експлоатация и изибиване на хора, кавко остава за останалите, защото за съжаление съвем не всички са интелигенти…в какво време живеем…къде е хуманността ни и имаме ли изобщо такава….

Сигурно е по-лесно и приятно да махнем с ръка, да не вгарчаме сладкия вкус на консуматорското си блаогденствие с подобни теми…това ше бъде жестока грешка, нещо много нечовешко. Не може толкова лесно да оставяме зад нас адскта трагедия на няколко милиона души, не можем да оставим тяхната жертва да остане някъде между намаленията, припичането по летните плажове, ските, новия албум на любим певец, кариерата ни, новата кола…

Навярно на някой тези мои размисли ще се сторят като особена форма на садомазохизъм в слънчевите, жизнерадостни августовски дни…Уви, има такива човешки дела и то не толкова отдавна…страшно е, че толкова бързо ги забряваме…една максима казва, че когато историята не се помни, тя се повтаря….дано тази максима да не е вярна…

Брюкселска градушка удари София

2008-07-20T14:53:00.009+03:00

Едно мнение, което напълно споделям:

Седмицата преди доклада на Европейската комисия идната сряда, се оказа особено буреносна за управлението в България. Брюкселската „градушка” от разкрития и предстоящи санкции унищожи и малкото, покълнало след влизането на страната в ЕС, се казва в коментар на „Дойче Веле“, цитиран от БГНЕС. Тежко се оказа тазгодишното лято за управляващата коалиция и нейния главен спонсор – Георги Първанов. Ударите върху президентската и изпълнителната власт заваляха подобно на градоносна лятна буря, зародила се този път не от обичайните шумни, но „слабосилни” напъни на местната опозиция, а от неразбираемата все още за българския политически манталитет система, наречена ЕС.

Вечният национален „Андрешко”, който крадеше умерено и мамеше доста успешно държавата по време на тоталитарното управление, през последните 15-тина години направи опит да се трансформира в европеец. Той дори си въобрази, че е успял в глуповатото си начинание, след като преди две години внезапно разбра, че държавата му е приета в ЕС. Не „влязла” , а приета с великодушната „Жан Валжановска” презумпция от „Клетниците” на Юго, че и най-закоравелият престъпник би могъл да се превърне в порядъчен индивид, ако попадне в средата на цивилизовано и толерантно демократично общество. Това, естествено, не се получи.

Оказа се, че за 18-те месеца членство в „Клуба на богатите” България, освен най-бедната и недоволна от управлението си държава, си остана и най-корумпираната клубна членка, която броени дни преди очаквания унищожителен доклад на ЕК за „Напредъка на страната в борбата срещу корупцията и организираната престъпност”, нахълта в минното поле на собствените си престъпни грехове и съвсем логично нейното сегашно управление започна методично да се самовзривява, се казва в коментара на „Дойче Веле“.

Социолози: Докладът на ЕК е разказ за непроменения български чип

Докладът на Европейската комисия може да се прочете и като разказ за непроменения български чип, каза същевременно при откриването на кръглата маса „Пътят в Европа: новата крачка“ директорът на Института за социални изследвания и структури „Иван Хаджийски“ проф. Петър-Емил Митев. Според него година и половина след стъпването ни на пътя към Европа сме стигнали до кръстопът. “В това е основният смисъл на доклада на ЕК, доколкото имаме информация за съдържанието му”, коментира професорът.
“В началото на пътя към Европа ние се оттласквахме от тоталитарното си минало, а движейки се по пътя вече в Европа, ние трябва да се отблъснем от прехода”, добави Петър-Емил Митев. Според него това се отнася за управляващите и опозицията, за институциите и организациите, за фирмите и обикновените граждани. “Преходът наистина свърши и това означава, че европейска България не може да търпи корупция по етажите на властта и да оставя ненаказана организираната престъпност - на сенчестия бизнес трябва да се покаже, че риболовът в мътна вода е забранен”, обобщи социологът.
Митев съобщи, че според проучване на общественото мнение граждани са близо до единодушие, че оценките в доклада ще бъдат солени и че трябва да бъдем наказани. В допитването хората иронизирали факта, че управляващите ще бъдат обявени за некадърни, а опозицията – за чиста и почтена. Доминиращото мнение било, че политиците сега ще се замерят с обвинения, докато се забрави предмета на спора. За вота на недоверие пък хората са на мнение, че и сценарият, и резултатът са им познати до болка. Тези вотове са упражнение по риторика, средство на десните партии да покажат, че ги има, е оценката на интервюираните.

неделя, 20 юли 2008,
"Всекиден"

Франция, като никоя друга

2008-07-14T13:35:00.004+03:00

Днес е 14 юли, денят на щурма на Бастилията, на избухването на френската революция, националният празник на Френската република. Струва ми се, че именно този ден е повод, да споделя няколко неща, заради които имам това силно отношение, респект, дори особена форма на привързаност към Франция, която приятелите ми и хората около мен добре познават.
Харесвам Франция, не просто защото е една изключително красива страна, безвъзвратно наложена като място, което всеки, който обича да пътува не може да не посети. Има и други такива страни…Харесвам Франция, защото Франция е страна с изключителен собствен облик, специфичен заряд и особено място в развитието на Европейското общество и съвременната цивилизация.
Харесвам Франция, дори на някой това да прозвучи тривиално, защото с нейните мислители, обществено развитие и исторически път, тя е неразривно свързана с утвърждаването на свободата на личността, правата на човека, светското начало в обществото, демокрацията и републиканското управление в съвременния им вид. Да, в една или друга степен и други западни общества имат своето отношение и принос затова. Но именно и точно във Франция, борбата за тяхното отстояване се издига в основна ценност, именно във Франция това се явява достатъчно основание, за да се вдигне един народ и да срине из основи съществуващия ред. Да запази и до днес, този неповторим инстинкт и сила да защитава решително, солидарно и докрай интересът и мнението на гражданите, дори с цената на прякото противопоставяне на държавата.
Харесвам Франция и заради нейното изключително културно наследство, заради особеното отношението, което и до днес имат във Франция към културата. Като към нещо основоположно, определящо идентичността, даващо лицето на един народ. Нещо, което не е просто пазар, което не може да съществува истински в унифицирания, опосреден и превърнат във форма на конвейрно производство задокеански културен модел.
Харесвам Франция и заради нейното място в сърцето на европейското обединение, във формирането и отстояването на основния кръг от принципи и ценности, на който то почива. В утвърждаването на разбирането за Обединена Европа като ценностен социален проект, а не просто като една по-усложнена форма на зона за свободна търговия.
Харесвам Франция освен това, защото въпреки, че е бивша световна империя и в някои отношения и досега е запазила определени имперски рефлекси, във външната си политика днес френската република е фактор за развитието на глобалните отношения по посока на един многополюсен свят, в който, макар и постепенно, Западът следва да преодолее лицемерното си отношение към развиващите се страни и да даде своя реален принос за преодоляване на мизерията, за утвърждаване на правата на човека и опазването на околната среда, като императиви на световния ред.
Харесвам Франция и защото тя е емблематично доказателство затова, как една пазарна икономика, може да не бъде пазарно общество, как в една пазарна икономическа система, отношенията в обществото могат да останат подчинени на нематериалното начало, на определен кръг от идеали и ценности, които не са функция на икономическия прагматизъм. И как дори тези идели и ценности да не са напълно реализирани, дори в реалността да има известна доза относителност, понякога може би дори лицемерие, стремежът към тяхното постигане да бъде един ярък предел на хоризонта, споделен искрено в обществото, който дава смисъл системата на обществени отношения, към който винаги следва да се върви напред.
На някои тези редове могат да се сторят прекалено патетични, излишно романтични, наивни. Мисля обаче, че във времето на бездуховност, мащабна социална деградация, всепроникващ меркантилизъм и войнстваща посредственост, в което се е потопила България днес, примерът на Франция е нещо, на което си заслужава да се обърне внимание. Още повече, че по своя дълъг и нелек исторически път, България се е приближавала по-малко или повече до смисъла на тези непреходни ценности, който дават неповторимия образ и място на Франция в развитието на съвременния свят.

Отново посягат на Странджа!

2008-07-11T08:20:00.006+03:00

След като през миналата година опитите за превръщане на крайбрежието, след Царево, влизащо в пределите на Парка Странжда, в бетотен шедьовър на мутробарока се провалиха, тази година предприемчивият кмет на общината Царево Петко Арнаудов, отново се опитва да даде зелена светлина за унищожаване на едно от последните незасегнати от дивашкото презастрояване места по Черноморието. Този път маневрата е свързана с промяна на общия градоустройствен план на Царево и с включването в рамките му на части от територията на природния парк.

Явно и през новия си мандат, кметът с още по-голямо усърдие се е заел да прилага добилия обществена известност принцип: "Давай да правим някакви далавери, че не е ясно дали ще ме презиберат следващия път...".

Ако някой е пропуснал или позабравил какво се случва в Царево и околиятa, ето няколко материала от едно журналистическо разследване във в. "Политика" от миналата година:

http://www.politika.bg/article?sid=&aid=4737&eid=75

Реформирането на българската политическа система...

2008-07-09T15:33:00.011+03:00

Ето че най-накрая, след като повече от пет години различни обществени субекти, анализатори, медии, външни наблюдатели, поставяха настоятелно въпроса за наличието на симптоми на болестно заболяване в българската политическа система и аргументираха необходимостта от нейното реформирането, официалното българско политическо статукво призна, макар и с половин уста, същестуването на проблема.

Засега дебатът, доколкото има такъв, върви в една по-скоро опитомено-заместителна версия, между разни актьори, които отдавна доказаха, че изобщо не искат българската политика да функционира по различен начин, но все пак темата за кризата на политическия модел и нуждата от нови решения проби в полето на официалната политическа комуникация.

В тази връзка, си струва да се направят няколко ремарки. На първо място, наистина промяна в избирателната система е ключов елемент на политическата реформа, от която се нуждае България, но съвсем не е едиснтвеното необходимо решение. Да, преодоляването на феодално-централиситчния модел на твърдите партийни листи и засилването на връзката между граждани и представители е повече от необходимо. Дали това ще се извърши чрез въвеждане на чист мажоритарен модел или чрез реален механизъм на преференциално гласуване в рамките на пропорционалните листи не е толкова важно. По важно е, да не оставяме дебатът за реформирането на политическа система да се сведе до изкуственият спор мажоритарна-пропорционална система. Защото, ако не бъдат направени промени по останалите линии на кризата, все тая каква ще е избирателната система.

Всъщност, най-съществената част от заболяването на българската политика е свързана не толкова с реда на избор на политически представители, колкото с начина на финансиране на политически дейности и с налагането на корпуцията и злоупотребата с публична власт в същност и логика на политическия живот. Затова, когато се повдига въпросът за необходимите промени в политическия модел, този въпрос на първо място изисква да се намери решение как да бъде прекъснато финансирането на политическите партии под масата и как да бъде ограничена корупцията, казвам ограничена, защото да бъде премахната корупцията на фона на вакханалията, която се разиграва днес надлъж и нашир в България, звучи направо като научна фантастика.

С оглед на това, практиката е доказала ефективността на няколко не особено сложни решения - публично финансиране на партийте, забрана на даренията от юридически лица, стриктен контрол, прозрачност и лимитиране на даренията от физически лица, реално работещо законодателство, което препятства и наказва сурово ситуациите на конфликт на интереси. И ефективни действия за борба с корупцията, например чрез концентриране борбата с тежките случаи на корупция в специален ред на разследване и правораздаване. Една идея, която струва ми се е на път да отиде нахалос у нас, с невижданото творение на българското политическо генно инженерство, наречено ДАНС...

Някъде встрани, в дебата остава въпросът за формите на пряка демокрация и реално гражданско участие, смекчаване режима на свикване на референдуми, предостяване право на гражданска инициатива в законодателния процес, въвеждането на механизъм на законодателен реферндум чрез подписка на част от народните представители или минимален брой граждани относно влизане в сила или отмяна на законодателни актове.

И накрая, макар този проблем да се заобикаля най-старателно от всички, не може да има реформа на политическата система, без гарантиране на определена по-висока степен на демократичност в медийното пространство, без пресичане на механизмите на пряка финансова зависимост и контрол на политическите комуникации, на плащане за страница отразяване и изключване от комункикационната среда на всичко, за което не се плаща. Защото в крайна сметка за каква демокрация говорим, ако свеждаме медйното отразяване на политическия живот до най-обикновен квартален пазар, па макар и с милиони оборот...

В заключение, поне на мен, дебатът за реформирането на политическта система, поне засега ми звучи доста привидно и изкуствено. Някак си доста въобръжение липсва в това, да пратиш да правят политическа реформа точно тези, които са символ, същност, неразделна част от превръщането на българската политика в това зловонно блато, което е днес. Да се въртят все същите социолози и политолози, по съвместителство създаващи държавни голф компании или участваши в разни ченгеджийски кръгове. А отзад да стоят все така разни предприемчиви бизнесприятели, които печелят нагласени обществени поръчки и придобиват държавни активи на безценица. Добре е сценаристите, режисьорите и основният актьорски състав на сапунения сериал, който се върти от 2000 година насам да осъзнаят навреме това, защото догодина току виж избирателната активност паднала още по-надолу, а като естествен израз на целия фарс, ДПС вече официално да стане "първа политическа сила", което всъщност на тази политическа система може би най-приялага...

Сивата власт на тайните на комунизма

2008-06-21T13:33:00.005+03:00

Тези дни излезе едно доста интересно интервю на Татяна Кирякова във в. „ДУМА”. Според мен си струва да бъде прочетено и подчертано поради няколко причини. Първо, в него много по човешки и ясно се обяснява защо работата на Комисията по досиетата не е някаква особена форма на садизъм и губене на време, а повече от необходима, макар и закъсняла равносметка за скритита реалност, милиционерските привидности, сивия контрол чрез тайни, изнудване и страх, които са използвали и използват репресивните структури на комунистическия режим и техните наследници, за да държат в ръцете си българското общество.

Второ, интервюто ясно говори за един от големите проблеми на българския преход, а и на днешната политическа реалност – зависимостта от тези именно структури и среди, държащи сивите тайни от периода на комунизма, потапянето в мръсните им и подлите подходи, методи и форми на контрол, превръщи българския обществен живот в доста посредствен куклен театър. Таня Кирякова обяснява и нуждата тази зависимост да излезе наяве, да бъде прекъсната, за да има шанс за същински демократични отношения у нас.

Трето и може би най-важно, рядко се случва някой свързан с левицата да говори открито за тези проблеми. Чест прави на Таня Кирякова, гражданската й позиция относно досиетата и опита й да накара хората, свързани с лявото да си дадат сметка, че не могат да продължават да стоят разкрачени между претенциите за новост, промяна и европейска ориентация и съучастническото оправдаване, мълчание, неглижиране на проблема за ролята на тайните служби на комунистическия режим във вечерашния и днешния ден на българското общество.

Крайно време е да се направи опит за реален дебат по тези въпроси в рамките на левицата, в това число и да се поиска своебразна лустрация за всички, свързани със сивите страни на комунизма.

http://www.duma.bg/2008/0608/190608/index.html

Интервюто може да намерите като влезете в раздел "Общество"/Разговор на web броя на "ДУМА" от 19.06.2008

Първанов, Станишев и реформата на българската политическа система

2008-06-17T17:07:00.003+03:00

Няколко дни след превърналото се в топ-сюжет интервю на президентът Георги Първанов, след като изтекоха най-различни интерпретации и коментари относно причините, същността и целите на лансираните от него позиции, мисля, че си струва да се постави върпосът, какво всъщност остава след вестникарските заглавия и официалните реакции относно този беспорно интересен за границите на българската политическа география сюжет.

Даденото от Георги Първанов интервю за в. „Труд” несъмнено внесе известна интрига в традиционо скучната и формална българска политическа реалност от последните години, чието монотонно, привидно и нагласено звучене прекъсват единствено поредният корпционен скандал, придобил публичност скандален запис или показно убийство (или опит за обийство) на някои от бизнес героите на новото време.

Последната седмица ни поднесе нещо различно – Президентът Първанов, бивш лидер на БСП и особено емблематична фигура на днешното политическо статукво, разкритикува премиера Станишев – сегашен председател на БСП, наложен лично от Първанов начело на социалистите и не по-малко успешно вписващ се в логиката на днешната българска политика герой. Мотивите – лиспата на действия за реформиране на политическата система, назначаване на некомпетентни съветници на ключови места, заиграване с неясни субекти и опити за градене на имидж чрез черен PR на президентски гръб.

Това даде основание на редица медии, политолози и анализатори, да говорят за война между президент и премиер. Други провидяха в случващото се сблъсък между доброто и злото, демократи и недемократи, Изток и Запад. Започнаха да чертаят апокалиптични прогнози, да виждат нови партии и други подобни.

Със сигурност, нетипично острата за Първанов забелжка, отправена към Сергей Станишев, говори за наличието на известно нарежение и за разминаване на траекториите на два от ключовите понастоящем за левицата, а и за страна фактора. Какво стои в основата на президентското недоволство все още е трудно да се прецени, поне спрямо публично известните ни обстоятелства. Със сигурност обаче, могат да се направят няколко извода и да се разсеят някои опити за манипулативни и ограничени внушения по темата.

Преди всичко бих искал да подчертая, не отговаря на действителността твърдението, че Първанов и Станишев са носители на съществено различни логика, разбирания и подход към политиката. Да между тях има определени разлики, но в същността на нещата те споделят аналгоичен политически стил – този на вписването в българската политическа реалност, на комбинирането между силните фактори на ситуацията, независимо какви са те, на избягването на решителния дебат и действия, на заобикалянето на неудобните въпроси, на по-малката или по-голяма доза обществена и политическа привидност, на лансирането на палиативни решения на проблемите, когато истинските са тежки и трудни и биха срещнали съпротивата на оядените играчи на българския преход и постомунистическа реалност.

При тази сходна политическа същност, обкетивността изисква да се подчертае, че между тях има и определени разлики. Като човек от народа, минал сам по своя път, Георги Първанов носи повече обективност, по-силна връзка с реалността, не е способен на толкова крайно нелогични и несмислени реакции, каквито понякога проявява Сергей Станишев. Може би тук се крие и отговорът на върпоса, поради каква причина от известно време насам Първанов поставя въпроса за необходимостта от реформи на политическата система и публично откроява някой от тежките пороци, с които днешната българска политика се характеризира. Вероятно Президентът усеща, че степента на заболяване започва да става прекомерна, недоволството на гражданите да достига критични граници, негативното отношение към традиционната политика и партии да придобива степен опасна за бъдещето на демократичния модел у нас. Възможно е този негов усет да се съчетава с други фактори и мотиви. Сблъсъци на властови и икономически лобита. Стремеж към контрол на политическите процеси.

Безусловно обаче трябва да се признае едно. Както при изявлението си в началото на годината, така и сега, Георги Първанов поставя на общественото внимание един кардинален за българското общество и политика въпрос – този за дълбоката криза, в която родната политика потъва и за липсата на крайно необходимите за преодоляването й решения. За необходимата избирателна реформа. За необходимото публично финансиране и контрол над финансовата дейност на партийте. За нуждата от реалната борба с корупцията и злоупотребата с публичен ресурс. Безусловно също така, Президентът пропуска още един съществен компонент на заблатяването на българската политическа среда – мястото и ролята, което една значителна част от медиите имат в този процес!

Да, възможни са въпроси, интерпретации, обяснения и коментари, защо Първанов поставя тези въпроси сега. Да основателно е да се изтъкне, че Георги Първанов стигна българския политически връх именно в логиката, тенденциите и зависимостите на тази политическа система и среда. Факт е обаче, че няма друг политически субект от подобен ранг, който да поставя на дневен ред тези въпроси. Факт е, че другите основни субекти на статуквото грижливо пренебрегват тези проблеми, независимо колко добре играят прозападна или проевропейска ориентация. И че дори доста цинично си позволяват да симулират, че предприемат решения, оптивайки се да създадат привидности и продължавайки да толерират и да се възползват от всички прочни практики на традиционната българска политика.

Затова, независимо от мотивите, интерпретациите и възможните причини, апелът на Георги Първанов за решителна и радикална реформа в българската политическа система трябва да бъде подкрепен. Защото съществува крайна, тежка и болезнена нужда от такава реформа. А оттук нататък Президентът ще трябва да докаже, че загрижеността му за тези проблеми е реална, като предприеме действия за нейното осъществяване, отиващи отвъд общите изявления и традиционните форми на българския политически театър. Защото те подобна реформа, реална и истинска не могат да родят.

"Kишата, Гришата и международното положение", или кой точно пречи на управлението на БСП и ДПС, с любезното съдействие на НДСВ...

2008-06-08T23:33:00.004+03:00

Един доста смислен анализ на Антоний Гълъбов за реалните причини, които стоят в основата на влошаването на икономическото положение в страната и за доста нескопосаните опити на БСП да интерпретира неуспехите си като грешки, фактори и събития стоящи извън неадекватността на нейното управление по основните проблеми, пред които е изправена България.

http://www.cash.bg/15.pdf

Няма такова животно...

2008-06-06T03:28:00.007+03:00

В последния си брой вестник "Кеш" публикува едно наистина покъртително интервю с председателя на Държавната агенция по туризъм Анелия Крушкова, което бих препоръчал на всеки ценител на неподозираните висоти, до които може да достигне геният на българската държавност, намерил мъдро проявление във вещото и незаменимо управление на коалицията 3:5:8 или както там вече се пада.

Дамата, на която е поверено осъществяването на националната политика в един от ключовите за страната ни икономически отрасли, сипе дълбоко професионални откровения за състоянието и развитието на турстическия сектор, които като четеш, можеш само да се чудиш да се смееш или да плачеш...

Така например, ако някой си мисли, че застрояването на последния възможен ъгъл по нашето Черноморие, в Банско, Пампорово или Боровец е някакъв проблем, то той определено се лъже. Според Г-жа Крушкова, това тормози само тези, които си спомнят как са изглеждали тези места преди...За чужденците няма проблем...А и така се е постигнала особена диверсификация на туристическия продукт, защото бетонните перли, видите ли, са едни прекрасни "младежки курорти", където се ходи за да пиеш като прасе от сутрин до късна доба, или както казва Г-жа Крушкова "...на фона на стореното, нека да гледаме в бъдещето. Който иска гора - да ходи в гората, който иска живот - да отива на Черноморието, където, според мен, малко го интересува дали има зеленина или няма, при положение, че той прекарва по цяла нощ по баровете." А някои си мислят, че морето може да означава почивка и спокойствие, колко наивно...

В грешка сте също, ако смятате, че нарастването на пътуванията на български граждани в съседни страни като Гърция и Турция при всеки по-голям week-end има нещо общо с прекрасното обслужване, на което се радваме по нашите хотели и ресторанти, дори накичени с 10 звезди. Българите пътуваме, защото "имаме необходимост да опознаем други страни, да отидем и да се разходим"...защото "сме по-любознателни в сравнение с другите народи, които идват на почивка в България"....

Ако пък не ви е станало особено приятно последният път, когато в някое заведение или хотел са се държали с Вас все едно, че сте им изяли закуската, трябва да знаете, че това са нормални неща, защото "трябва да има верен баланс между заплащане и качество на труда", а пък и защо трябва България да се превръща в "учебен плацдарм", където да се обучаваме, а след това да отидем на работа в чужбина....Какво качество, какво ниво на услугите, какви 5 лева?

И накрая, ако имате неблагоразумието да мислите, че поради налагането на какви ли не схеми на злоупотреба, приятелски обръчи от фирми, кражба и пилеене на средствата от ЕС, много потенциални бенефициенти просто са се отказали от възможността да кандидатстват за финансиране от различните програми на ЕС, не сте прави! Те хората просто не искат да кандидатстват, нямат желание, нямат опит, тресе ги страх...А госпожа Крушкова се бори "да ги събудим" и "да им вдъхнем кураж"!

Вероятно това не е единственият висш сановник на българската държава, способен на подобни блестящи проникновения на третата година от мандата си. А и какво ли да очакваме от председател на държавна агенция, който на среща с фирми от бранша си позволява да ги нарече "животни", след което тържествено да си тръгне...

Мен обаче лично ме е срам, че такива хора управляват страната ни. И се питам на този фон откъде го чери това политическо лицемерие премиерът Станишев и разните му суфльори, та да излиза и най-бодро да ни обяснява колко добре си върши работата и как едва ли не България цъфти и върже, когато не може поне да ни осигури управление, в което да няма откровени идоити...Да не говорим, че туризмът минава за стратегически сектор, приоритет и т.н....Какво е отношението, ангажиментът и отговорността към "нестратегическите" области, не ми се мисли...

Картината на българската политика...

2008-05-31T14:48:00.002+03:00

Както обикновено напоследък се случва, на фона на милиционерско-PRските операции на повечето "независими" български медии, "Дневник" публикува един интересен анализ за логиката и тенденциите на развитие на българската политика. Особено точно в него е уловена логиката на поведение на партийната аристокрация на комунистическия режим, днес трансформирана в "нов" политически и бизнес елит...

http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=503335

Защо този блог?

2008-05-31T12:05:00.008+03:00

Каня се да пусна този блог отдавна, но все не ми остава време да го завърша както ми се иска. Днес най-накрая реших, че повече няма да се мотам и ще го пусна, дори незавършен.

Защо този блог?

Защото не ми е все едно какво става в обществото и особено в нашето, българското.

Защото въпреки всички доказателства в противна посока, които поднася реалността в България, продължавам да вярвам, че има смисъл да имаш интерес и отношение, към обществените процеси. Да споделяш това, което мислиш. Да търсиш общи решения на проблемите. Да отстояваш общи ценности. Да оставиш нещо след себе си, ценно за другите.

В продължение на близо 14 години поради тези си разбирания, участвах активно в обществени и политически дейности, свързани с левицата, първоначално воден от може би донякъде наивното убеждение, че БСП е това, което публично твърди. Впоследствие вярвайки в заявките за промяна на един или друг, надявайки се, че нещата някак си все ще се оправят...Реалността се оказа по-различна, доста разочароваща, недалеч от много от критиките, които години наред се отправят срещу българските социалисти...

За тези години обаче не съжалявам, защото те ме научиха на много. За българското общество, за политиката, за отношенията между хората, за мен самия. Защото през това време срещнах много истински личности, макар почти всички от тях статуквото в БСП целенасочено да игнорира, мачка и прогонва. Защото по този път срещнах някои от най-добрите ми приятели.

Днес, като повечето хора на моята възраст и аз съм се заровил в работата си, в справянето с абсурда, в който живеем, и се опитвам да се абстрахирам от всички ненормалности, които са се превърнали в правило в милата ни родина, като се изолирам в един кръг от приятели, които импонират на моята гледна точка и отношение към нещата.

И все пак, въпреки че вече от години не гледам новини, чета вестници по диагонала и не вярвам на нищо, което се каже официално, не ми се иска да се примяра с тази бъгларска обречена реалност. Знам, че в България има много интелегинтни и свестни хора, които също не харестват играта, такава каквато ни я играят вече 20 години. Които искат да живят в една нормална европейска държава, да бъдат реална част от Обединена Европа. Много такива хора има и в левицата, макар системата на БСП старателно да се лишава от тях.

И понеже, по природа съм достатъчно инатлив, не обичам да се предавам, а и не съм изгубил оптимизма си, смятам, че има смисъл да се плува срещу течението и да се търси начин, един или друг, колкото и труден да е той, да се влияе на това, което се случва в обществото. Да се търси изход от леталното състояние, в което е изпаднала левицата. Да не се примяраваме и вписваме в посткомунистическото статукво. Да не ставаме част от войнстващото тържество на конформизма и посредствеността, които разни герои на близкото и далечното минало, техните отроци и удобно обслужващият ги андрешковски тарикатлък ни налагат.

Освен всичко друго, България вече не е изолирана система. Едно от хубавите неща, които ни се случиха, донякъде въпреки самите нас, е влизането ни в ЕС. Далеч съм от мисълта, че с това е настъпил земният рай. И все пак, ние вече сме част (макар засега периферна) от една стабилна, развиваща се и перспективна общност. И имаме висчки шансове, с по-малко или повече въздействие отвън, да преодолеем или поне ограничим редица от проблемите, които ни дърпат надолу не от вчера.

Затова реших да пусна този блог. За да споделям това, което ме вълнува, за България, за лявото, за Европа. За да търся пресечна точка с хора, които имат виждания, сходни с моите. За да дам моя скромен принос, нашето общество да излезе от състоянието на плъзгане по течението, примирение и асоциализация, което го характеризира. И за да изразя убеждението си, че в България рано или късно може да има живо гражданско обещство, нормална европейска политика и реална европейска левица, въпреки цялата относителност на тези понятия.